За украинците западните обвинения в неблагодарност са неоправдани – в края на краищата, не се ли борят като защитници на свободата в глобално манихейско състезание между автокрация и демокрация?
Да изискваш демонстрация на благодарност означава да признаеш зависимост и е начин за утвърждаване на власт, отбелязва американският психиатър Глен Габард в статия за благодарността и удовлетворението. Това ли направиха Съединените щати и Великобритания, когато се оплакаха на срещата на върха на НАТО миналата седмица във Вилнюс, Литва, за украинската неблагодарност?
Какво беше това – утвърждаване на власт? Или беше просто раздразнение?
Обвиненията в неблагодарност от страна на министъра на отбраната на Великобритания Бен Уолъс и съветника по националната сигурност на САЩ Джейк Съливан привидно бяха спонтанни, но те носеха отличителните белези на планиран публичен отпор срещу Киев, както и предупреждение към украинския президент Владимир Зеленски.
„Независимо дали ни харесва или не, хората искат да видят малко благодарност“, каза Уолъс, попитан за възмущението на Зеленски, че не му беше предложена официална покана за членство в НАТО.
Британският министър на отбраната посъветва да се използва различен подход.
А когато украински активист упрекна Съливан твърдейки, че президентът на САЩ Джо Байдън е отказал членството в НАТО, защото се „страхува Русия да загуби, страхува се Украйна да победи“, явно раздразненият съветник по националната безопасност рязко отговори: „американският народ наистина заслужава известна благодарност“. Съливан заяви още: „Съединените американски щати се активизираха, за да осигурят огромен капацитет, за да гарантират, че смелите войници на Украйна разполагат с боеприпаси, противовъздушна отбрана, пехота, бойни машини, оборудване за разминиране.“
В известен смисъл е изненадващо, че недоволството на Запада от Киев не избухна много по-рано.
Западните дипломати преди година регистрираха раздразнение и казаха, че украинският президент трябва да смекчи цензурата и молбите си, в противен случай рискува да предизвика обществена и политическа реакция. Те обвиниха Зеленски, че напада съюзниците си. И се притесняваха, че той рискува да подкопае обществената подкрепа и да подкопае единството на континента с неумолимото си и рязко застъпничество за все по-голяма икономическа война срещу Русия, отколкото европейските правителства биха могли да осъществят с желаната от него скорост.
Те казаха, че украинският лидер правилно оценява общественото настроение в Украйна, но не разбира как общественото настроение в Западна и Южна Европа може бързо да се промени, където домакинствата и бизнеса се притесняват как ще оцелеятвъв влошаващото се свиване на разходите за живот, изострено от енергийните санкции срещу Русия и свързаната с пандемията рязко нарастваща инфлация.Да се върви бавно беше императив за много икономически затруднени европейски правителства.И те не получиха много разбиране от нетърпеливия Киев – само повече искания и обвинения, че са слаби.
През юни миналата година новините на NBC съобщиха, че Джо Байдън си е изгубил нервите със Зеленски в телефонен разговор, когато украинският лидер е започнал да изброява цялата допълнителна помощ, от която се нуждае, след като президентът на САЩ току-що му е съобщил, че е одобрил още 1 милиард долара във военна помощ. Разочарованието на Запада оттогава само нарасна с непрестанното натрапване – но беше преглътнато поне публично.
Това беше до миналата седмица.
Самият Уолъс отбеляза пред репортерите във Вилнюс: „Казах им, миналата година, когато 11 часа пътувах, за да ми бъде даден списък с искания, че не сме Amazon.“ В момента, в който Украйна получи нова оръжейна система, каза той, тя веднага започва да лобира за друга.
Но украинското недоволство също тлее и от това, което Киев вижда като протакане от страна на Запада за приемането му в НАТО. Зеленски определи като „абсурден“ отказът на НАТО да предостави график за присъединяване на Украйна., което предизвика избухването на Уолъс/Съливан.
Според Киев, страховете на Запада от ескалация – една от причините за задържането на някои оръжейни системи – са необосновани. Украинските официални лица пренебрегват руските ядрени заплахи, смятайки ги за празни и целящи само да изплашат западните страни.
И от гледна точка на украинците критиките на Запада са неоправдани – в края на краищата, не се ли борят не само за независимост и суверенитет, но и като защитници на свободата в глобално манихейско състезание между автокрация и демокрация?
Исканията за благодарност не отдават справедливост на смелостта и саможертвата на украинския народ, а западните правителства са твърде фиксирани върху своите тесни национални интереси. И афиширането на украинската зависимост от Запада заседна в гърлото на много украинци, с които разговарях, докато недоволството отзвучаваше.
И отчасти има справедливост в някои от украинските настроения.
Западните лидери също, по-специално американските и британските лидери, характеризират войната като битка между доброто и злото с огромни залози за демокрацията; те я представят като борба не само за територия, но и за ценности. В такъв случай защо да са сдържани в това, което доставят, защо да отказват боеприпаси с голям обсег? Защо забавят доставката на F-16? Защо пречат на украинците да използват доставено от Запада оръжие, за да ударят дълбоко в територията на Русия? Или както генерал Валери Залужни, върховният командващ на Украйна, се ядоса пред Washington Post: „За да спася народа си, защо трябва да искам разрешение от някого какво да правя на вражеска територия?“
Но въпреки високопарната реторика, Украйна и много от нейните западни партньори, но не и Полша и балтийските държави, имат предвид различни гледни точки за най-добрите възможни резултати. И това е част от проблема, пораждащ обвиненията в неблагодарност, а в украинците – недоволство.
Съюзниците никога не са се споразумявали за ясни военни цели, обяснявайки сдържаността при доставката на някои видове оръжията и това, което украинците и техните близки съседи виждат като несъответствие между високопарни заявления и доставени средства. „Говорим за победа и говорим за това, че стоим с Украйна до самия край. Но нека говорим и за това“, ми каза литовският външен министър Габриелиус Ландсбергис в интервю по-рано тази година, докато обясняваше притесненията си относно пропуска да се дефинират целите на войната. Докато украинците, балтийските държави и Полша се страхуват от разпространението на руската заплаха на запад през следващите десетилетия, западните и южните европейци не споделят страха – особено след като войната показа слабостите на руската армия.
За Киев целта на войната е ясна — пълна победа, възстановяване на цялата окупирана от Русия украинска земя, включително незаконно анексирания Крим.
Преговорите може и да сложат край на войната, но не може да има руски условия и мирните условия ще бъдат продиктувани от победоносен Киев. Това е украинската гледна точка. Зеленски и неговите помощници гръмогласно изключиха компромиси относно територия или суверенитет в с плана от десет точки на украинските лидери, публикуван миналия ноември. Но Западът би се задоволил с частична победа – може би Русия може да запази Крим и части от Донбас. Пълна победа наистина може да дойде само ако украинската армия тръгне към Москва – а това просто не се случва. Накратко, това, което виждаме, е сблъсък между действителност и идеализъм.
Несъответствието между реториката и действията угнетява украинските официални лица и засилва страха им, че Западът в крайна сметка ще се опита да им наложи сделка.
Оттук и засилващите се и непрестанни искания за повече оръжия и боеприпаси, за бойни самолети и ракети – това е свидетелство за тяхната тревога, че техните жертви и страдания, кръвта, която вече е пролята, ще бъдат напразни.
И след като контранастъплението е затънало, украинците се притесняват, че Западът ще загуби търпение и най-накрая ще реши, че войната не може да бъде спечелена при пълните условия на Киев.
Автор: Джейми Детмър; Източник: politico.eu /Превод: opposition.bg
