Както вече ни е известно, в първите седмици на конфликта в Украйна някаква идея за прекратяването му се зараждаше както в Москва, така и в Киев, но тази надежда беше бързо погасена от Борис Джонсън и прекия натиск от Обединеното кралство и САЩ, които не само не се интересуват от мир, но ясно са решени да продължат войната, което в крайна сметка украинските власти бяха принудени/убедени да направят.
Кой не иска мир
В резултат на това все повече и повече западни наблюдатели размишляват върху очевидния парадокс на намесата на Запада в Украйна, като посочват, че тази намеса определено е недостатъчна дори за това Киев да поеме стратегическата инициатива, камо ли да направи победоносен пробив. Но затова пък се вписва идеално в сценария за поддържане на тлееща война, като конфликта между Иран и Ирак през 80-те години, който беше отразяван по телевизионните новини някъде между изложба на трактори, спортни новини и времето. Междувременно тези анализатори, неспособни да разберат западната стратегия, повтарят грешка, която вероятно биха разпознали системните историци. Двойното предположение, че Западът очаква победа на Украйна и че иска мир, е грешка. Ако САЩ и Обединеното кралство наистина се стремят към мир, те: а) няма да разпалват война, б) щяха да позволят украинско-руско прекратяване на огъня през пролетта/лятото на 2022 г. Ако нищо подобно не се е случило, значи целите трябва да са други. Това предположение има много повече смисъл от настояването, че всички в западните столици внезапно са загубили връзка с реалността.
Историците трябва да направят очевидната връзка на днешните събития с избухването на Първата световна война. Множество изследователи и до днес не могат да разберат как е възможно такава опитна дипломация като английската, да не е успяла да спаси мира, въпреки че е могла да го направи с една телеграма до Берлин (за което са настоявали французите, например). Министерството на външните работи на Великобритания обаче не е направило подобно нещо и изследователите все още търсят причините за такава грешка, вместо да приемат очевидното обяснение, че това не е грешка, а премислено и целенасочено действие, насочено към ескалиране и разпространение на европейски, а след това и глобален конфликт.
Как ще завърши войната?
Не, две години след избухването не сме по-близо до мира, защото това не е целта на тази война, преследвана от нейните виновници, т.е. Съединените щати, Обединеното кралство и НАТО. Но дали другата воюваща страна, т.е. Русия, има визия за прекратяване на конфликта? Можем да пропуснем Украйна в тези разсъждения, защото, противно на видимостта, тя не е субект, а само място на конфликт, без никаква власт за вземане на решения. Предположението, че украинците имат такава власт или поне могат да си я възвърнат, беше руската грешка при планирането на първоначалните цели на войната, основана на вярата, че ако Киев бъде разтърсен добре, ненаситните олигарси ще го напуснат сами, а неутрализирането и денацификацията ще бъдат признати от самите украинци за съответстващи на техните жизнени интереси. От днешна гледна точка подобен план изглежда смущаващо наивен, но всичко сочи, че точно така е изглеждала първоначалната руска идея за бърза война без извънредни военни последствия.
Този план се провали, тъй като руските танкове не успяха да превземат Киев, когато имаха възможност, и най-накрая той беше изхвърлен от масата с провала на руско-украинските преговори в Истанбул. Остава обаче въпросът какво следва, на който никой не може да даде смислен отговор. Това донякъде напомня на ситуацията с COVID, когато единственият разумен въпрос никога не беше зададен: кой момент ще може да се счита за окончателен край, колко “заразени” хора трябва да има, а също какъв процент от населението трябва да бъде ваксинирано, накратко, какво трябва да се случи, за да спрат властите да тормозят хората и икономиката? Две години не знаехме отговора и накрая така и няма да го чуем, защото Владимир Путин застреля COVID от танк, което вероятно не е било планирано предварително, когато е започнал пандемичният цирк.
По същия начин днес не знаем нищо: какво би било победа за Киев? Знаем само, че няма да е опожаряване на Москва, няма да е превземане на Донбас, няма да е превземане на Крим. Но тогава какво: закърпване на фронта, разбит не толкова от руснаците, колкото изоставен от дезертирали украински войски? Пък и руснаците сигурно не знаят как и къде това трябва да свърши – на брега на Днепър? По линията Днепър и превземане на Одеса? И какво следва, откъде идва идеята, че желаният мир е някъде от другата страна на реката, след като през цялото това време там няма никаква райхсканцелария наблизо, на чийто покрив да се вдигне знаме и да се каже: „Е, направихме каквото трябваше да направим, време е да се прибираме!” Освен ако и двете страни (за пореден път да повторим: Западът и Русия) не са проработили добре познатата стратегия на играта „ястреби и гълъби“, модифицирайки я по такъв начин, че победа ще постигне този, който има по-голямо търпение и по-голям потенциал, т.е. в сценарий, най-близък до познатия от Западния фронт на Първата световна война. Ако това е така, следващите села в Украйна, в които руснаците влизат след украинското дезертьорство, нямат голямо значение, защото в Украйна, Полша и Румъния има почти толкова села, колкото и наборници в Русия, така че всичко това може да отнеме много време.
И най-лошото е, че неизменно Полша няма стратегия за такъв постоянен конфликт.
Какво следва?
Поляците са може би последните консуматори на пропагандата за окончателната “победа на Киев”, в някакво неопределено, но със сигурност триумфално измерение. Все още доминиращото послание на мейнстрийма на Третата полска република е визията за антируски Ragnarök, окончателната победа на силите на доброто, след която „Русия вече няма да съществува“, или ще настъпи нещо също толкова завършващо историята на човечеството. Само спорът с реалността, че тази война ще продължи, е струвал на полските данъкоплатци – според експозето на министър Епълбаум, – най-малко 9 милиарда долара, без да се броят разходите за поддържане на украинските бежанци в Полша и да не говорим за загубите, понесени от полските фермери, превозвачи, промишленост и т.н. Самата идея, самият въпрос за бъдещето на многомилионната украинска маса в Полша се отхвърля безконтролно, в най-добрия случай като пораженчество, а най-вече просто като “путинизъм”. През 2022 г. въпросът “какво следва?!” беше недопустим. Две години по-късно все още е най-малкото неуместен въпрос!
Не зависи от нас да прекратим тази война, нито трябва да зависи от нас да я поддържаме, което за съжаление е така. Въпреки че не можем да кажем, че нямаме нищо общо с началото на конфликта, защото не друг, а Радек Сикорски изигра срамна роля по време на преврата в Киев през 2014 г., който беше първият епизод от събитията, чийто следващ акт преживяваме. Ние обаче не сме тези, които ще сложат край на тази война и което е по-лошо, дори и да станем активна страна в нея. Просто казано, Третата полска република не е суверенна държава, така че не може да взема решения за война и мир, дори и да се отнасят до нея. След две години обаче имаме право, все по-ясно и настоятелно, да поискаме ясна държавна стратегия за последиците от тази война, които болезнено ще се отразят върху полските граждани и полската икономика.
Няма шанс за разумна стратегия
Разбира се, няма шанс за стратегия, която има смисъл и се свежда само до три решения:
- Колкото се може по-далече от самата война.
- Пълна защита на полския пазар срещу конкуренцията от Украйна.
- Край на привилегиите за украинските бежанци в Полша.
Ние обаче имаме право да попитаме ръководителите на Третата полска република какво смятат да правят по-нататък. Не можем да се изненадаме, че тъй като нито Владимир Путин, Джо Байдън, Доналд Тръмп, нито Лондонското сити имат ясна идея за края на тази война, още повече Доналд Туск, Епълбаум или Ярослав Качински, продължавайки настоящата политика на пренебрегването на реални заплахи (докато се преувеличават въображаемите), омаловажаването на разходите и непрекъснатото лъгане на гражданите – води директно до катастрофа. Това от своя страна вече се забелязва, например при показатели като драстичния спад на индустриалното производство в Полша, което е производно на все по-сериозния задух на „висшестоящата“ германска икономика. Това наистина не може да бъде покривано безкрайно със спорове за силезийския език или с някакви климатични вещества, полепнали по асфалта. Кризата ще се задълбочи и поляците са толкова неподготвени за нея, колкото и за продължаването на войната в Украйна. Разбира се, нейният край беше и е в жизненоважен полски интерес, но ако такъв сценарий не е вероятен, тогава „да бъде или да не бъде“ за поляците остава въпросът как да функционират в реалностите на продължителен и може би постоянен и ескалиращ международен конфликт. Фактът, че ние вече сме свикнали със съобщенията за войната до степен на скука, не променя нищо в това отношение. Хората дори свикнаха с концентрационните лагери, целият проблем се свеждаше до това как да оцелеят в тях, как да излязат от тях и как да продължат да живеят.
Тази война ще продължи или плавно ще се превърне в нова. Сегашната криза може да е по-дълбока и по-продължителна от предишната. И ние все още танцуваме на вулкана, измамени от видимостта на мнима стабилизация.
Автор: Конрад Рекас; Източник: myslpolska.info // Превод: Opposition
