Когато проучваха секретното приложение към наскоро публикуваната Концепция за руската външна политика, много от моите колеги се фокусираха върху препоръките за това как Русия трябва да свири на пиано на Wurlitzer с „остра сила“ – използвайки всички инструменти за дезинформация, кибератаки, вмешателство в избори за предизвикване на политически смут в страните от евроатлантическия свят, с крайната цел да подкопае сплотеността на западния блок.
Това със сигурност са важни теми, които не трябва да се игнорират, но това, което ми направи впечатление при четенето на този документ е, че въпросните предложения – които формират само част от общите препоръчителни точки, – звучат не от позиция на увереност, а на песимизъм. За разлика от сравнително спокойния език на публично оповестената концепция, приложението очевидно е загрижено, че Русия може да е на ръба да бъде изхвърлена от редиците на големите сили – и така да загуби способността си да влияе на глобалните дела. С други думи, в приложението се оценява, че Съединените щати вече не се стремят към партньорство с почти равностойна Русия, а искат гаранции, че Русия ще се превърне в неравнопоставен конкурент с упадъчни и деградирали основи на националната мощ.
Под повърхността на бюрократичния език на документа долавях три вида тревога.
Първата е, че около тридесет и пет години след като Парижката харта възложи надежда за постигане на общ европейски дом с Москва като пълноправен партньор, окончателната оценката е, че Русия никога няма да бъде част от евроатлантическия свят под каквато и да е форма, независимо дали пълно членство или адекватни взаимоотношения. По време на първите му два мандата след 11 септември Владимир Путин заложи на това, че Съединените щати ще признаят Русия като почти равностоен партньор за управление на световните дела. Когато контактът с Джордж У. Буш се забави и рестартирането на Барак Обама се провали, Москва пренасочи усилията си през 2010 г. към създаване на работни отношения с Париж и Берлин (а може би и Рим), за да насърчи известна степен на равноотдалеченост на Европа от Вашингтон и Москва. Сега и двата опита се признават за неуспешни. Вече не стои въпросът дали отново ще има граница между Русия и Запада, а само къде ще бъде начертана тази линия и колко непристъпна ще се окаже тази бариера.
Второто е признанието на Русия, че Съединените щати и техните съюзници все още до голяма степен управляват настоящата международна система, въпреки цялата реторика за многополярността. От подновяването на големите руски бойни операции в Украйна през 2022 г. Съединените щати работят както за изолиране на Русия от основните сили на глобалната система, така и за намиране на начини да изключат Русия от всяка съществена роля при вземането на решения и определянето на дневния ред в международни афери. Особено безпокойство за Москва е ефикасността на мерките, които се опитват да откъснат Русия от основния поток на световната икономика.
И накрая, анексът е пропит с признанието, че поддържането на каквато и да е степен на руска автономия и сила за определяне на дневния ред в международната система сега се основава на добрата воля на Китай и на набор от държави със средна сила – това, което The Economist нарече „транзакционно 25“ — да поддържа Русия като защита срещу Съединените щати и разширените държави от „D-10“ (страните от Г-7 и ЕС плюс Австралия и Южна Корея). Русия се надява, че нарастващите сили на глобалния юг и изток ще бъдат готови да направят повече, за да сдържат Съединените щати, но по този начин Москва също им отстъпва инициативата и все повече ще трябва да приема техните условия, особено за търговията. Това стимулира Москва да покаже как и къде Съединените щати са ненадеждни – по-специално като покаже, че Вашингтон не може да изпълни заявените си ангажименти и действително да спазва обещанията си.
Приложението излага препоръки за намиране на начини Русия безопасно да увеличи разходите за Съединените щати, ако желае да продължи своята обширна програма за глобално взаимодействие. Основава се на надеждата, че Съединените щати ще признаят своите ограничения и ще приемат, че вече не могат да си позволят да поддържат споразумението след Студената война – и по този начин ще бъдат по-отворени към предложените от Русия модификации.
Предложените от Русия ревизии като цяло се оказаха неприемливи за по-голямата част от естаблишмънта на националната сигурност на САЩ и ако след 2022 г. Съединените щати приемат, че Русия не може да бъде убедена да промени подхода си, тогава логична стъпка е съсредоточаване върху намаляването на източниците на руска мощ и влияние. Въпреки това, като признават, че Москва не е готова да се съобрази с американските предпочитания, Съединените щати не трябва да се изненадват, че Русия ще използва всички необходими средства, за да осуети американските усилия. Няма причина да очакваме Москва да се въздържа от експлоатиране на вътрешнополитическите пролеми на САЩ (или съюзниците), или да не се възползва от американските погрешни стъпки (като в Близкия изток и Субсахарска Африка).
Проблемът, разбира се, е, че политическите лидери на Америка обещават на хората си да минимизират разходите за ранна намеса Русия всъщност не е допринесла за наратива, че Съединените щати трябва да преразгледат и ограничат своя глобален ангажимент, дори когато се опитва да извлече полза от него. Приложението изяснява, че голяма част от руския истаблишмънт вярва, че Съединените щати не могат да съществуват съвместно с Русия в сегашната си конфигурация – и че Америка търси промени в позицията на Русия, които биха били много пагубни за настоящия руски политически елит. (Ето защо фантазиите, че напускането на Путин по някакъв магичен начин ще подобри отношенията между САЩ и Русия, са пресилени.) Ако Вашингтон прецени, че тези промени са необходими за постигане на основните национални интереси на САЩ, това приложение служи като сигнал за събуждане, че справянето с това предизвикателство ще се окаже трудно и на висока цена.
Автор: Никола К. Гвоздев : Източник: nationalinterest.org// Превод: Opposition
