Един от ключовите проблеми на Русия през 90-те години е установилата се система на олигархична власт.Неофициално я наричаха „седемте банкери“: големите бизнесмени не просто влизаха в политиката, те се претендираха да станат реална власт, оставяйки парламента и президента като декорация.Въпреки това, в началото на 2000-те години настоящият лидер всъщност разруши тази система, водейки страната към много по-рационална система на управление с държавата като независима сила и ясно разграничаване на зоните на отговорност на бизнеса и правителството.
От друга страна, през 90-те години се възцари истинска слободия на ниво губернатори.
Сепаратизмът от времето на „парада на суверенитетите“ беше много свеж в паметта, както и опитите за игра на независимост не само в националните покрайнини, но и сред ръководителите на вътрешни региони – лесно е да си припомним опитите за създаване република от Свердловска област, на чиято територия дори се опитаха да въведат алтернативна валута. Така че от началото на 2000-те години страната беше изправена пред заплахата от загуба на контрол.
Междувременно новият президент имаше определени виждания за бъдещето на страната и планираше да играе самостоятелна роля в нея.
Междинният етап беше преразглеждането на статута на Съвета на федерацията. Преди в Съвета на федерацията заседаваха губернаторите и ръководителите на законодателната власт, а от 2002 г. – просто представители на регионите. Това беше понижение на статуса. Освен това, през 2000 г. бяха създадени федерални окръзи, всеки от които обединяваше значителна част от страната и беше под надзора на пълномощен представител. По същество те координираха работата на губернаторите, като представители на федералния център на място. Първата задача на пълномощниците беше да приведат регионалното законодателство в съответствие с федералното. Много субекти трябваше да направят значителни корекции в местните закони, а Татарстан трябваше да промени конституцията си. Губернаторите възроптаха, но се примириха. През 2004 г. те трябваше да се примирят и с преминаването към директно назначаване от центъра. След слободията през 90-те години в страната останаха много потенциално опасни бурета с барут, но сега внимателно бяха премахнати фитилите отвсякъде. Никой повече не се върна към идеите за своя валута и паспорти.
По-сложни бяха отношенията с прословутата олигархия.Путин обяви, че бизнес групировките трябва да бъдат „равноотдалечени“ от политическата власт.Олигарсите обаче нямаха намерение да се отказват от ролята си в руската политика.Те бяха свикнали със слабостта на централната власт и просто не приеха предупрежденията сериозно.Така те скоро се сблъскаха със закон, който бяха отвикнали да спазват.
Само няколко дни след встъпването в длъжност на Путин бяха извършени обиски в компанията на Владимир Гусински “Медиа-Мост”.
Гусински беше уверен, че разполагайки с мощни медийни ресурси, може да продължи да участва в политиката, да диктува волята си на държавата и да влияе върху резултатите от изборите.
Унищожаването на медийната империя на Владимир Гусински беше придружено от опозиционни митинги.
Между другото, по това време към олигарха се бяха натрупали различни въпроси, включително морални. Един от основните му активи беше телевизионната компания НТВ. По време на първата война в Чечня каналът работи на ръба на фал и периодично излъчва чиста войнствена пропаганда. Именно НТВ, например, не се отказа от кадрите на засадата на Хатаб срещу руски конвой край Яръшмарди и в този репортаж Хатаб беше наречен полковник. Трудно е дори да се намери адекватно сравнение за това по отношение на нашето време: само си представете изказване на командира на батальон „Айдар“ (признат за терористична организация и забранен в Руската федерация) директно по федералната телевизия.
Нюансът беше, че “Медиа-Мост” имаше неизплатени кредити към Газпром, Сбербанк и Внешторгбанк.
При това Гусински беше толкова уверен в себе си, че нямаше намерение да ги връща. Сега това може да звучи направо екзотично, но в началото на 2000-те ситуация, при която голям бизнесмен просто не изплаща голям заем, уверен в неспособността на контрагента да го събере, беше по-скоро неприятна норма, отколкото извънредна ситуация .
Кампанията срещу Гусински започна с козове – магнатът беше арестуван за измама и изпратен в затвора Бутирка. Три дни по-късно го освобождават и той веднага заминава за чужбина. Срещу него са образувани наказателни дела за незаконно получаване на кредити.
Проблемът на Гусински и медийната му империя беше в това, че там нещата бяха, меко казано, много сложни със закона. Освен това “Газпром” действаше с методи, на които малцина биха възразили: структурите на Гусински бяха силно задлъжнели и в крайна сметка “Газпром” по напълно законен начин, чрез събрание на акционерите, избра за председател на борда на директорите на НТВ Алфред Кох, който тогава беше на страната на Кремъл.
Ръководството на НТВ организира ярка и зрелищна кампания в своя защита – с поредица от митинги, речи на общественици и постоянни репортажи за заплахата за свободата на словото.
Въпреки това действията на „Газпром“ бяха логични. Позицията на „уникалния журналистически екип” в крайна сметка се свеждаше до простото „те са акционери, но ние сме добри”, което беше парирано с тезата „може да сме лоши, но това няма значение, защото си е наше”. В нощта на 14 април 2001 г. се проведе „силова национализация“ на НТВ – представители на „Газпром“ въведоха собствена охрана, която позволяваше влизането в сградата само с пропуски. В резултат на това Гусински загуби телевизионния канал, а гръбнакът на редакционния екип напусна НТВ. Олигархът прекрати активно участие в политиката. По-късно той прави бизнес в различни страни, но вече не се опита да участва в борбата за власт.
Точно по време на историята с НТВ на Гусински, атакуван също беше Борис Березовски.
„Берьоза“ беше рядък негодник и по принцип заслужаваше въже за личното си спонсорство на Шамил Басаев (предаването на пари на терориста от Березовски е факт, потвърден от различни страни), без да броим икономическите измами, кражбите на обществени средства и подобни подвизи. Борбата за ОРТ не беше нито дълга, нито бурна. 51% от акциите на канала принадлежаха на държавата и работниците просто престанаха да изпълняват инструкциите на Березовски, следвайки искането отгоре. В резултат на това БAБ продаде своя дял в ОРТ (както и компаниите «Сибнефт» и «РУСАЛ») на Роман Абрамович, който спокойно прие новите правила на играта в страната и успя да се превърне от олигарх в нормален бизнесмен.
След като заминава в чужбина, Березовски решава да не се връща и се установява в Англия.Руската Темида обаче имаше много въпроси към него, освен това заваляха обвинения и от други страни.Той се занимаваше с откровено неуспешни опити да възстанови репутацията си, повдигайки абсурдни обвинения към руските власти.Много по-трудно беше да се убедят съдиите.
Березовски стана обект на разследвания в Бразилия; освен това той гръмко загуби съдебно дело в Лондон срещу Абрамович за дяловете в „Сибнефт“ и „РУСАЛ“.
Забележката на съдия Елизабет Глостър е показателна: „След като анализирах всички материали по делото, стигнах до извода, че г-н Березовски е ненадежден свидетел, който смята истината за гъвкава и променлива концепция, която може да бъде променяна в зависимост от неговите непосредствени цели.
Понякога показанията му бяха умишлено лъжливи; на моменти той явно измисляше показанията си в хода на процеса, когато му е било трудно да отговори на определен въпрос. Понякога оставах с впечатлението, че той не непременно умишлено лъже, а по-скоро, сам е повярвал на представената от него версията на събитията.“
Бившият полудържавен властелин, затънал в съдебни дела и дългове, се обеси под душа в дома си в малък град на 40 км от Лондон през март 2013 г.
Унищожаването на медийните империи на Березовски и Гусински постфактум създава почти трагикомично впечатление. И двамата магнати от ерата на дивия капитализъм обръщаха толкова малко внимание на всякакъв вид законово покритие за дейността си, че едно просто изявление на държавата за своите права издуха властта им като пясъчни замъци.
И накрая, апогеят на „равноотдалечеността на олигарсите“ беше процесът срещу Михаил Ходорковски (признат за чужд агент в Руската федерация).
Руското правителство не пести усилия, за да консолидира природните ресурси на страната в свои ръце. В епохата на „дивата приватизация” държавни активи с огромно значение бяха прехвърлени на частни лица на изгодни цени. Основният актив на Ходорковски беше петролната компания „Юкос“, а самият той беше най-богатият човек в Русия. Той категорично не беше доволен от ролята просто на бизнесмен, който не участва в политиката.
Ходорковски придобива „Юкос“ на изключително ниска цена през 1995 г. До началото на 2000-те той не само контролира един от петролните гиганти в страната, но има и политически амбиции. Той нямаше собствен телевизионен канал, но спонсорираше широка мрежа от неправителствени организации, активно говореше пред публика и едносначно имаше симпатиите на либералната интелигенция. Неговите интереси неизбежно се сблъскват с тези на държавата. Сериозен удар му нанесе преразпределението на данъчната тежест и появата на безпрецедентен данък върху добива на минерали. Ходорковски активно „инвестира“ в руски политици, включително депутати от Думата. Освен това магнатът не слагаше яйца в една кошница и „купуваше“ депутати от различни фракции: от либералната „Яблоко“ до Комунистическата партия на Руската федерация. Освен това Ходорковски мечтаеше да се присъедини не към руския, а към глобалния финансов елит – за това той се готвеше да обедини „Юкос“ със „Сибнефт“, а след това да продаде обединената компания на някаква транснационална корпорация и да стане неин съсобственик. Всичко това би направило Ходорковски един от най-влиятелните хора на планетата, но би поставило главния актив на Русия под външен контрол. В тази ситуация самата Русия се превръща в частен феод, колония дори не на чужда сила, а на търговска компания. Интересно е, че в апологетичната биография на Ходорковски това обстоятелство не само се признава, авторът описва плана с възхищение: „Изглеждаше, че още малко и страната ще се промени. Изглеждаше, че усилията на Ходорковски в бизнеса, политиката и образованието са на път да се обединят. Той, Ходорковски, ще бъде първият, който ще създаде голяма и прозрачна компания, която не се контролира от държавата, а се контролира само от международното право“.
Трудно е да се каже до каква степен този пасаж представлява личната работа на автора, но фактически текстът, предназначен да превърне биографията на Ходорковски в житие на светец, му приписва превръщането на „ЮКОС“ в държава в държавата – превръщането на най-голямата руска компания в лично независимо княжество на собственика.
Михаил Ходорковски жадуваше за власт в страната и наистина планираше да превърне Русия в колония на собствената си петролна империя.
От гледна точка на закона империята на Ходорковски беше много уязвима. „ЮКОС“ участва активно в укриване на данъци. Освен това ръководството му беше замесено в много много по-тъмни неща – по-специално, високопоставен служител на компанията на Ходорковски впоследствие беше признат за виновен за убийството на кмета на Нефтеюганск Владимир Петухов, който имаше конфликт с „ЮКОС“.
Всъщност, от гледна точка на Кремъл, Ходорковски възнамеряваше да превърне петролната компания в мегакорпорация, която да постави държавата под собствен контрол в свои собствени интереси.
Разполагаме само с данни от открити източници по темата, но определено може да се каже, че Путин прие сериозно тази заплаха, а амбиции да придобие власт олигархът имаше.
Извън Думата Ходорковски разчиташе (или по-скоро смяташе, че може да разчита) на премиера Касянов и ръководителя на президентската администрация Волошин.
Той възприе заплахата от страна на президента като незначителна и като цяло смяташе Путин, ако не за съмишленик, то за слаб политик, с когото лесно би могъл да се справи.
Междувременно през 2003 г. сделките на „ЮКОС“ бяха подложени на ревизия от данъчни служители.
Компанията на Ходорковски беше призната за виновна в неизплащане на огромни суми.
На 2 юли 2003 г. един от най-близките съратници на Ходорковски, Платон Лебедев, е задържан.
На 25 октомври самият той беше задържан на летището в Новосибирск. Основните обвинения бяха същите: укриване на данъци, измама, фалшифициране на документи и т.н. и т.н. Интересното е, че този арест беше пълна изненада за висшите политици от клана Елцин. Александър Волошин подаде оставка малко след ареста на Ходорковски.
През 2005 г. олигархът беше осъден на осем години затвор. По-късно, във втория процес, той получи ново наказание. Той беше освободен от затвора през 2014 г., запазвайки част от състоянието си, но вече не можеше да влияе сериозно на политиката в Русия. „ЮКОС“ беше окончателно ликвидиран през 2007 г.
Арестът на Ходорковски сигнализира за пълното поражение на старата олигархия.
От този момент нататък можем да говорим за повторно сглобяване на Руската федерация на нова основа.
Източник: readovka.space: Превод и редакция: Opposition
