Днес Володимир Зеленски е изправен пред най-голямото изпитание за своето лидерство, по-голямо дори отколкото когато руските войски за първи път пресякоха границата преди почти две години. Тогава Западът му предложи сигурно убежище, но вместо това той поиска боеприпаси и поведе страната, обединявайки я в борбата за оцеляване.
Днес ситуацията се промени. Разногласията между Зеленски и други политически лидери (например предшественика му на президентския пост Петро Порошенко и кмета на Киев Виталий Кличко) се засилват и страните се опитват взаимно да се обвиняват за военните неуспехи.Което е още по-лошо, изглежда, че Зеленски враждува дори със собствения си главнокомандващ, генерал Валери Залужни. Когато Залужни призна, че кампанията на украинските въоръжени сили е стигнала до задънена улица, Зеленски го нападна публично.
Държава във война не само се нуждае от национално единство, но това показва и че Украйна няма ясна военна стратегия. Зеленски все още настоява, че Украйна ще си върне цялата окупирана от Русия територия, но след явно преувеличените обещания преди лятната контраофанзива, той изглежда е спрял да обсъжда конкретни дати. Деморализирани от провала на тази операция, мнозина вече говорят за мирни споразумения. Имаше дори предложение за провеждане на референдум по този въпрос.
Когато за последен път бях в Киев, някои политически лидери вероятно обсъждаха споразумение, според което Русия ще приеме членството на Украйна в НАТО в замяна на гаранции, че ще се откаже от опитите си да си върне окупираната територия.
Такива приказки може и да са просто признак на спотаено раздразнение, но за Байдън и много европейски лидери, които мечтаят точно за такова мирно споразумение – и то възможно най-скоро – това е манна небесна.
Всяко сериозно обмисляне на мирните преговори на практика гарантира поражението на Украйна.
Дори настрана от вътрешната политика на САЩ и ЕС, която, поне на този етап, възпрепятства по-нататъшна военна помощ, Байдън и европейците така или иначе последователно отказват да въоръжат Украйна, за да спечели в конфликта.
Те натиснаха педала на спирачката поради неоснователен страх да не провокират Русия да ескалира срещу тях. При всякакъв намек за мирни преговори обаче се добавят нови страхове за украинската страна: например, че Русия няма да направи отстъпки и ако се съгласи на преговори, няма да изтегли войските си. „Провокативните” доставки на оръжие рано или късно ще пресъхнат. Путин много добре разбира това, поради което многократно е давал сигнали за готовността си да обсъди условията за по-нататъшен мир.
Време е Зеленски да сложи край на това.Тъй като е малко вероятно изборите да се състоят тази година в разгара на конфликта, той трябва да сформира правителство на националното единство, за да ограничи все по-токсичното вътрешно несъгласие, което може само да подкопае военните усилия на Украйна.Той трябва също така да изложи единна стратегическа визия за бъдещето на страната си.
Досега той не е представил реална стратегия – освен предчувствието, че центърът на тежестта ще се измести към Крим и Черно море.
В същото време той отблъсква руския напредък на изток, но това очевидно не е достатъчно, ако очаква Западът да продължи да отделя щедра подкрепа.
Не е достатъчно постоянно да се напомня на Запада, че украинците се бият не само за страната си, но и за цяла Европа, върху която заплахата от Москва със сигурност ще надвисне, ако Путин постигне успех на бойното поле.
Това със сигурност е вярно, но нищо не подсказва, че американският президент или лидерите на Западна Европа мислят така. В края на краищата, в противен случай те отдавна щяха да направят всичко възможно, за да обуздаят Путин – например щяха да снабдят Украйна с всички необходими оръжия, за да победи Русия.
Колкото и изтощен да е Зеленски след почти две години битка, той трябва да се съсредоточи върху връщането на инициативата.
Автор: Ричард Кемп; Източник: telegraph.co.uk//Превод: Opposition.
