Сесил Роудс, ярък представител на британския колониализъм през Викторианската епоха и любител на африканските диаманти, веднъж заявил, че би анексирал и далечните планети, ако можеше, и много се натъжавал „да ги вижда толкова ясно и все пак толкова далече“. Ако беше жив днес – и притежавайки американски, руски или дори китайски паспорт – можеше да каже същото за Арктика, макар и с поглед върху съвсем различни ресурси.
Точно миналия месец когато САЩ се готвеха за празниците, те си подариха ранен подарък: около 380 000 квадратни мили морско дъно (еквивалентно на Тексас плюс Ню Мексико). Вашингтон определя това като разширение на континентален шелф на страната. Съгласно международната конвенция изключителната икономическа зона на страната се простира на 200 морски мили от брега.
Въпреки това, ако чиновниците могат да докажат, че определени географски характеристики разширяват техния шелф по-далеч от това, те могат да поискат икономически права и върху тази допълнителна част от морското дъно (водите отгоре обаче остават международни). Интересът към такива права се изостри, тъй като търсенето на критични минерали както за чиста енергия, така и за приложения в отбраната нараства и технологиите за добива им от морското дъно напредват.
Тук има известна неудобство: САЩ никога не са ратифицирали Конвенцията на ООН по морско право (UNCLOS).Възраженията на САЩ срещу UNCLOS обикновено се съсредоточават върху нарушаването на суверенитета.И все пак Вашингтон по същество признава нейните предписания като обичайно международно право и е обосновал претенциите си, използвайки методологията на съответната комисия на UNCLOS.
За разлика от САЩ, други арктически държави твърдо поддържат своите позиции под егидата на UNCLOS от години.
Русия започна своята огромна претенция за разширен шелф през 2001 г., обхващайки в крайна сметка 70% от морското дъно на Северния ледовит океан. През 2007 г. тя постави титаниев флаг на морското дъно на Северния полюс. Както Канада, така и Дания – последната все още не е продала Гренландия и не мисли да го прави – са подали искове, които се припокриват с тези на Русия. Русия спечели частична победа миналия февруари, когато съответната комисия по UNCLOS установи, че голяма част от твърдението й е подкрепено от геологията.
Това че САЩ са заявили своите права именно сега и по такъв начин, е обезпокоителен знак за Арктика и света като цяло.
Имаше кратък период след края на Студената война, когато Арктика изглеждаше обгърната от дипломатически купол, институционализиран в Арктическия съвет. Колкото и правдоподобно да беше това, вече не е така. Миналия март прекарах няколко мразовити дни с войски на американската армия в Аляска, трениращи за зимна война, отчасти за да установят в Арктика собствено „господството“, отчасти за възпиране на посегателства от други.
Повторното отваряне на военните бази от страна на Москва и предявяването на претенции за морското дъно през последните две десетилетия е до голяма степен повторно утвърждаване на суверенитета в регион, където тя има както най-голямо физическо присъствие, така и отдавна е бил централен за нейната идентичност (вижте навременния коментар на Елизабет Бюканън в книгата „Червена Арктика“ за повече информация).
И все пак Арктика не може да бъде отделена от действията на Русия в други региони. Петролните и газовите проекти там финансират войната на Москва, а бомбардировачите, атакуващи Украйна, дори излитат от арктически бази, където отдалечеността предлага убежище от контраатака. От превземането на Крим през 2014 г. санкциите на САЩ имат за цел да възпрепятстват развитието на нови проекти на Русия в Арктика; само миналия месец водещ газов проект очевидно страдаше от недостиг на кораби. Духът на сътрудничество на Арктическия съвет също не оцеля след руската атака срещу Украйна; нито пък неутралитетът на последните останали страни в региона, Финландия и Швеция влязоха в НАТО.
Фонът на всичко това е изменението на климата, което повишава перспективата за по-свободен достъп до Далечния север и неговите спорни ресурси, като дори неарктически участници като Китай претендират за права там.
Накратко, светът идва за Арктика и все повече по начини, които напомнят епохата на Роудс, а не пост-имперските норми.
Американските политици може да заговорят за ратифициране на UNCLOS в даден момент, но едностранното искане от миналия месец, базирано на изследователски проект, започнал преди две десетилетия, се подиграва с това. UNCLOS, подобно на много многостранни рамки, в крайна сметка трябва да бъде наложена от великите сили; и силата, която подкрепи тези следвоенни рамки, САЩ, изглежда все по-двойнствена по отношение на тях.
След като са наблюдавали как Китай пренебрегва конвенциите в Южнокитайско море и са сигнализирали за противопоставяне на това със собствения си флот, САЩ може да решат, че има повече смисъл да действат и да дават отпор, вместо да търсят предварително одобрение.
Техните собствени претенции за Арктика не се припокрива с тази на Русия, а с тези на Канада, като Отава е много по-малко вероятно да се изправи срещу Вашингтон. Дори придържането на Русия към UNCLOS все още може да бъде тествано, докато и когато припокриващите се претенции на Канада и Дания бъдат оценени и евентуално препоръчани.
Основната обосновка за разширяване на претенциите за морското дъно има последици за енергийния преход.Дори ако оставим настрана гръмките заявления на бившия президент Доналд Тръмп за едностранния подход, зелената индустриална политика на президента Джо Байдън идва с голяма доза протекционизъм и изолиране на Световната търговска организация.Европа също така се стреми да защити местните си индустрии от подриване от държави, които нямат стабилни режими за ценообразуване на въглеродните емисии.Революцията на чистите технологии на 21-ви век има все повече характеристики на 19-ти век, когато става въпрос за изграждане на вериги за доставки. Глобализацията отстъпва място на нещо по-меркантилно, с усилията да се поеме икономическа собственост върху всичко, което може да бъде изсмукано от морското дъно, последният, ярък пример за това.
Диаманти, злато, петрол и сега такава екзотика като литий и диспрозий: достъпът до ресурси подхранва експанзионизма и свързаните с него конфликти от векове.
А Арктика, въпреки че все още е страховит капан с екстремния климат и голямото разстояние, става все по-малко изолирана. За разлика от Роудс и неговите жадувани планети, нашите най-отдалечени граници са в ръцете ни. И все по-уверено се опитваме да ги стиснем в юмрук.
Автор: Лиъм Денинг ; Източник:bloomberg.com //Превод: opposition.bg