Известно като “Прокълнатия аметист”, това бижу вдъхновява сюжета на „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер. Каква е историята зад него – и винаги ли придаваме на скъпоценните камъни такива тъмни значения?
Наистина ли този аметист е прокълнат? Така твърди бившият му собственик Едуард Херън-Алън, въпреки че скептиците казват, че е по-вероятно писателят от началото на XX век да се е опитвал да привлече вниманието към своя разказ The Purple Sapphire.
В бестселъра на Антъни Доер „Светлината, която не виждаме“ хаосът на Втората световна война е отразен през очите на сляпата героиня от книгата и е представен от блестящ, уж прокълнат скъпоценен камък в сърцето на историята. Бижуто, ключова сюжетна точка в романа и сериала на Netflix, базиран на книгата, е изцяло фиктивно. Но авторът го основава на истински скъпоценен камък, известен като “Делхийски сапфир” или просто „Прокълнатият аметист“.
Дали сапфирът наистина е бил прокълнат? Явно собственикът му Едуард Херън-Алън е мислил така. В писмо, с което поверява истинския скъпоценен камък на Природонаучния музей в Лондон, той наричат камъка „тройно прокълнат и опетнен с кръв“ и съветва бъдещите му собственици да го хвърлят в морето.
Те обаче не го правят – и до ден днешен бижуто запазва призрачната си репутация на камък, който има силата да прокълне всеки, който го докосне. Но реално ли е „проклятието“ или то просто разкрива общество, борещо се с вина за миналото си на колониална империя?
Прокълнат аметист
Бижуто и писмото на Херън-Алън от 1904 г. все още се съхраняват в Природонаучния музей. В писмото авторът твърди, че аметистът е бил плячкосан от храма на бог Индра в Канпур по време на бунт от XIX век, в който индийците въстанали срещу британските колонисти. Херън-Алън твърди, че по време на бунтовете бенгалският кавалерийски офицер У. Ферис, взел бижуто и го донесъл в Англия, след което го сполетели поредица от нещастия, които засегнали семейството и приятелите му, и включвали самоубийства, болести и други трагедии.
Херън-Алън пише, че скъпоценният камък става негово притежание – както и проклятието му. Той казва още, че се е опитал да го продаде и дори да го „неутрализира“, като го поставя в бижу заедно с друга древна плячка – включително два древноегипетски скарабея и пръстен, за който твърди, че принадлежат на известен английски астролог. Но колкото и да се опитвал да се отърве от камъка, той продължавал да се връща при него по един или друг начин, причинявайки още повече нещастие.
„Чувствам, че упражнява пагубно влияние върху моята новородена дъщеря, така че сега го поставям в седем кутии и го депозирам при моите банкери, с указания, че не трябва да вижда светлина отново, докато не минат тридесет и три години от смъртта ми ”, пише Херън-Алън. Той съветва всеки, който притежава скъпоценния камък, да го хвърли в морето.
Музейна мистерия
Дъщерята на Херън-Алън не се съобразява с желанието на баща си, изразено в неговото писмо. През 1944 г., по-малко от година след смъртта на баща си, тя дава скъпоценния камък и писмото на Природонаучния музей в Лондон.
Зловещото писмо и разказът на Херън-Алън за могъщ незаконно спечелен скъпоценен камък са завладяващи. Има само един проблем: писмото вероятно е било част от сложна измама на Херън-Алън, целяща да привлече вниманието към The Purple Sapphire, новела от 1921 г., написана от него под псевдонима Кристофър Блейър.
Историята е представена под прикритието на „ръкопис“, който е открит от университетски секретар, на когото са поверени секретни документи от изтъкнати учени. Скъпоценният камък в книгата споделя забележително подобна предистория с тази на истинското писмо на Херън-Алън, от предполагаемото му плячкосване до нещастията, които носи на своите собственици.
Куратори от Природонаучния музей в Лондон предполагат, че посмъртното завещание на Херън-Алън трябвало да привлече внимание към историята, което обяснява погрешното датиране на реалното въстание в Канпур, което се е случило през 1857 г. , а не 1855 г., както се твърди в писмото на Херън-Алън.
„Едуард Херън-Алън може да е срещнал възрастен полковник или генерал от бившата армия или по време на работата си в Лондон, или в някой джентълменски клуб в Люис, и е чул разкази за живота на армията в Индия, решавайки, че от това ще излезе добра история“, пише музейният работник Ейми Фрийбърн на уебсайта на Природонаучния музей. „След това, години по-късно, когато написва историята, той създава амулета, за да я направи по-правдоподобна, но може би не е могъл да си позволи или да намери голям сапфир, така че се е задоволил с аметист.“
Тегнещо проклятие
През годините „лилавият сапфир“ става известен като „прокълнатият аметист“ и все още се съхранява в музея заедно с други известни скали и минерали, включително един от най-големите изумруди в света и колекция от 296 редки цветни диаманти.
Въпреки че в момента не се вижда, той отново навлиза в общественото съзнание с бестселъра на Доер и дори предизвиква истории за други нещастия, като повтарящи се здравословни неразположения и др., докато се опитва да занесе камъка до среща на общество, посветено за запазване на паметта на Херън-Алън.
„Винаги се интересувам как се държа около дребните ценни неща“, казва Доер пред Американската асоциация на книжарите през 2014 г. „Какво е това в нас, което жадува за тези неща, намира красота в тях? И как решихме, че диамантите са толкова ценни?
Учените са излели много мастило върху реакциите на Запада към бижута и антики, плячкосани от колонизирани земи на Изток през XIX век.
Разказите за други „прокълнати“ скъпоценни камъни като диаманта Кохинор, масивен скъпоценен камък, конфискуван от индийските му собственици през 1849 г. и в крайна сметка присвоен като едно от бижутата в короната на Великобритания, се разпространяват през същия период. И слуховете, че откраднатите скъпоценни камъни имат способността да разрушават животи, продължават и до днес – доказателство за нашата склонност да приписваме значения на материални обекти, които разкриват повече за нашата несигурност, интереси и социални табута.
Както пише изкуствоведа Хети Джуда, „внушението, че богатството и властта се основават на нещо тъмно и гнило, е неустоимо; енигматичният диамант, ослепителен като кристална емблема както на великолепно богатство, така и на безчестие.“
Автор: Ерин Блекмор; Източник: nationalgeographic.bg
