Младите бездомници са социално невидими у нас. Затова те не получават системна помощ, пише Polityka.pl. Има млади хора, които не искат да я приемат и избират да живеят на улицата. Лесно е да се каже, че живеят така, защото им харесва.
Те рядко се задържат на едно място. Постоянното им движение прави младите хора без подслон прозрачни за останалата част от обществото. „Обикновено използват така да се каже, мобилни решения: днес вземат нощен автобус, утре спят на стълбище, вдругиден в къщата на приятел, друг ден на улицата. Освен това, такива младежи често изобщо не изглеждат бездомни. Тя носи модерни дрехи, добър грим, обеци, татуировки и често наушници. Те прекарват времето си на дивани в кафенета или търговски центрове, създавайки впечатлението за безгрижни млади хора“ – казва Агнешка Сикора, президент на базираната във Варшава фондация „po DRUGIE“, която повече от десетилетие помага на бездомни младежи, като им предлага цялостна подкрепа: настаняване, храна, психологическа помощ или професионална консултация. Миналата година организацията е помогнала на около 300 души.
Според проучване, проведено през 2019 г. от Министерството на семейството и социалната политика на Република Полша, има около 800 души на възраст 18-25 години, които преживяват криза на бездомността в Полша. Неправителствени организации обаче смятат, че тази цифра е силно занижена, тъй като министерството получава данни основно от приюти, или пунктове за затопляне и нощувки, тоест от места, където младите хора практически не попадат. В средата на 2022 г. младите хора са били едва 6% от всички бездомни хора, получаващи такава помощ.
(…)
Според миналогодишния доклад на „po DRUGIE“ за младежката бездомност в Полша“, повече от 90% от бившите възпитаници на различни детски и младежки институции могат да разчитат само на официална институционална подкрепа, почти 70% от тях страдат от алкохолна или наркотична зависимост. Повече от половината остават без постоянни средства за препитание, а всеки трети младеж, напускащ такава институция, е с ниско ниво на образование. Освен това около една трета от тях имат психични разстройства.
Само преди десет години в Полша явлението младежка бездомност засягаше предимно бивши възпитаници на сиропиталища, възпитателни центрове или поправителни институции. В момента нараства броят на младите хора, които никога не са били на такива места и са отгледани в семейства. “Много хора попадат на улицата директно от семейството си, където е имало насилие, което никой не е забелязвал години наред. Има и група младежи с психични разстройства, наркомани, чиито родители не са могли да им помогнат и са се отказали”, отбелязва активистката. От доклада „Социалното положение на ЛГБТ+ лицата“ за 2021 г. следва, че поради неприемане на полова идентичност или сексуалната ориентация от членовете на семейството, почти всеки пети от анкетираните участници в целевата група е избягал от дома си, а един от десет е бил изгонен от роднини.
Бягство
Младите хора от малките градове бягат от проблемите си в големите градове.
Михал пристигнал във Варшава на 10 юли. Първия ден се напива до безсъзнание, губи си телефона и портфейла с всичките си пари. Така започва животът му на улицата. Година по-рано този 20-годишен мъж става зависим от алкохола. С водка той лекува болката си след раздялата с приятеля си. Той научил този метод за „разрешаване“ на проблеми от баща си и дядо си. Днес той нарича семейството си неблагоприятно. Баща му алкохолик бил жесток към него. В живота му нямало майка. Михал е отгледан от баба си. Дълги години той страда от факта, че близките му отказват да приемат психосексуалната му ориентация.
„Реших да напусна, за да улесня живота на семейството си. Само пиенето беше важно за мен. Не исках по-малките ми братя да ме виждат в това състояние. Но бях много наранен, защото никой не ме спря тогава, никой от членове на семейството не изяви желание да ми помогне, чувах само едно: оправяй се сам, това не ни интересува”, спомня си младият мъж.
Михал винаги бил много самостоятелен и енергичен. Преди това е управлявал ресторант. В центъра на Варшава той бързо се присъединява към компанията на други алкохолици. Всичко, което прави през целия ден, е да пие и да проси пари от минувачите.
“Животът на улицата е борба за всяка стотинка. Ако “новакът” бъде изпратен за дребни пари и той се върне без пари, тогава той получава удар в лицето от бездомните, които са по-високо в йерархичната стълбица. Аз бях бит три пъти. Не можах да разбера как е така: хората седят заедно на една пейка, пият една и съща бира и се обират един друг, обиждат се, бият се. Не се вписвах в тази компания .. Винаги съм мразил насилието“, разказва Михал, сравнявайки улицата с някакъв луд зоопарк. “Сякаш всички животни са пуснати от клетките си, изпадат в анархия. Никога не знаеш дали събеседникът ти, с когото си говориш мирно, ще се нахвърли към теб с нож. Това се случва.”
Михал едва сега осъзнава, че животът му винаги е висял на косъм. Пиел, за да не се страхува. Вместо да се страхува за живота си, той изпитвал друг страх – че ще остане без алкохол. Всеки ден започвал със събуждане от алкохолна абстиненция. Бързо събирал пари за най-евтиното вино, за да успокои треперенето. Просел пари “за кифла”. Сутрин миел лицето си в обществените тоалетни, сресвал косата си. Винаги се стараел да изглежда спретнат. Просията била унизителна за него, срамувал се.
(…)
Импулс за излизане от този порочен кръг става разговор с полицаи, които се погрижили за момчето.Веднъж попаднал под крилото на фондация „po DRUGIE“, Михал спрял да пие.Започнал да се лекува.Сега му предстои да лекува нараняванията, които е получил на улицата.Младият мъж все още се страхува да ходи по улица Маршалковская, където е прекарал цял месец.
Илюзията за свобода
Отговаряйки на въпрос за феномена на доброволната бездомност, Агнешка Сикора казва: “Има млади хора, които не искат да приемат помощта ни и предпочитат да живеят на улицата. Най-лесно е да кажа, че живеят по този начин, защото така им харесва. Но бих формулирала въпроса така: защо човек иска да пренощува на площадката: защото му харесва или може би защото не можахме да му предложим подходящата помощ?
Бездомността често е пряк резултат от зависимост и в повечето центрове за прием на бездомни основното изискване към „клиентите“ е трезвеността.
Междувременно съвременната наука твърди, че пристрастяването към психоактивни вещества е заболяване, което променя възприемането на реалността. Затова им е трудно да решат да останат трезви.
Освен това, младежката бездомност често изглежда просто като определен начин на живот за младите хора. Този живот изглежда забавен, пълен с приключения. Ако човек свикне да живее с това илюзорно усещане за свобода, ще му бъде много по-трудно да избяга от кризата на бездомността. “Как да оцелееш на улицата? За да направиш това, трябва да пиеш, да взимаш наркотици. Като живея на улицата, ще ходя ли на работа? Не. Това означава, че ще крада. Колкото по-дълго младите хора водят този начин на живот, толкова повече проблеми натрупват”, коментира тя.
Данните от скорошно проучване показват, че в Полша хората живеят на улицата с години. Три четвърти от респондентите заявяват, че са били бездомни от две или повече години, включително почти 30%, които са били бездомни от 5 до 10 години, и други 30% от повече от десет години. “Полската система е създала група от хронични бездомни хора. Говорим за абсурдни, дълги периоди на бездомност, нечувани в други европейски страни”, коментира Юлия Вигнанска, вицепрезидент на Housing First Foundation.
Междувременно бездомността, особено хроничната бездомност, струва много скъпо на обществото. Първо, хората, живеещи на улицата, имат лошо здраве и тъй като бездомните са извън здравната система, те обикновено се озовават в болницата само при много сериозни кризи, с напреднали заболявания, които са много по-скъпи за лечение. Освен това за държавата е скъпо да следи непрекъснато ситуацията с бездомните, необходимостта да реагира на обществени оплаквания за проблеми, свързани с бездомните, и почистването на обществени места. Най-скъпи са издръжките на нощните домове и приютите, които осигуряват временен покрив, но не решават проблема с бездомността.
(…)
В постоянна паника
Бездомността не е просто живот на улицата. Това е и липсата на постоянно жилище: живеене с приятели или наемане на апартамент без договор, когато човек изпитва постоянна заплаха да загуби своя ъгъл.
Мария се сблъсква с такава ситуация. Когато била тийнейджърка, майка й не й позволявала да се забавлява по типичните за нейната възраст начини: да има хоби, да ходи на купони или да пътува извън града, в който живее. На 16 години тя се разбунтувала и избягала от вкъщи при момче, с което се запознала в интернет. Този тийнейджърски „бунт“ завършва в спешното отделение. Тогава майка й забранява да общува с този човек, в когото Мария била силно влюбена.
„Не се разбирахме. Накрая майка ми каза, че й стига и ме остави на грижите на баща ми. Чувствах се сякаш бях изгонена от къщи и не се чувствах в безопасност с баща си. Той има шизофрения, с него беше трудно да се общува. Живеехме с родителите му, възрастните се караха през цялото време. И аз пак избягах при приятеля си. И забременях”, спомня си 18-годишното момиче.
Тогава родителите й я изпращат във възпитателен център, където тя изпитвала самота и объркване. Получава подкрепа само от семейството на своя избраник. Четири месеца по-късно тя напуска центъра, ражда дете и се омъжва. И тогава започна кошмарът. “Роднините не изпълниха нито едно от обещанията си, че ще ми помогнат, а тогавашният ми приятел започна да ме бие и да ме тормози психически. Най-лошото беше, че крещеше на детето. След няколко месеца такъв живот разбрах че моята дъщеря не може да расте в такива условия. Но нямаше къде да отида с нея. Без образование и професия не можех да си намеря работа. Нямах пари за апартамент или детска градина, за да отида да работя.”
Мария взема трудно решение – тя дава детето в „Прозорец на живота“. А за нея апартаментът, в който живеела със съпруга си, се превърнал в затвор. Мъжът й я заключвал в къщата с четири ключалки. Спиралата на насилието продължила. Мария все пак успява да избяга от съпруга си. Настанява се в работническо общежитие при баща си, но след няколко месеца, поради пристрастеността си към алкохола, остава без работа. Момичето винаги търсело възможност да спечели поне малко пари, но в селото, където живеели, нямало постоянна работа за нея. “По това време ужасно се страхувах, че ще бъдем изхвърлени на улицата. Живеех в постоянна паника. Нямаше с какво да платя за квартирата, сметките растяха, а баща ми пиеше все повече и повече. Майка ми понякога носеше храна, но тя не искаше да ме приеме при себе си. Тя “не ми прости, че не я послушах тогава. Аз също се обвинявам за това и ми е много трудно да живея с това”, казва тя.
Мария намерила сили да се измъкне от този капан.В интернет тя намира фондация „po DRUGIE“.„Откакто напуснах майка си, се чувствах бездомна. И не беше само липсата на собствено жилище, но и ужасната самота. Тук за първи път в живота си намерих приятелство, доброта, подкрепа. Работя, поставям си малки цели: искам да отида в задочно училище, да подобря английския си, да си намеря по-интересна работа.”
(…)
Автор: Доминика Турек; Източник: polityka.pl// Превод и редакция: Opposition
