Не става въпрос само за болници и къщи. Британският начин на живот може да се промени безвъзвратно.
Сигурно съм старомодна, но харесвах страната ни много повече, когато жените и децата не бяха заливани с киселина по улицата, учителите не бяха принудени да се крият със семействата си, за да обучават учениците на религиозна толерантност, когато антисемитски маршове на омраза не се провеждаха в столицата в събота, а обичани от народа законодатели не се уволняваха заради смъртни заплахи, че защитават своите еврейски избиратели.
Вчера се случи тревожен и мрачен момент в историята на нашата демокрация.Майк Фрийър, консервативният депутат от Финчли и Голдърс Грийн, обяви, че се отказва от политиката, след като получи смъртни заплахи заради произраелските си възгледи.Преди десет години група, наречена „Мюсюлмани срещу кръстоносните походи“, обяви човека, представляващ най-населения еврейски избирателен район във Великобритания, за цел за своите поддръжници.Припомняйки неотдавнашния опит за убийство на члена на лейбъристите Стивън Тимс, който беше намушкан с нож, екстремистите заявиха на Фриър да не забравя съдбата му.
Днес Фрийър вярва, че е оцелял само благодарение на късмета: оказа се, че Али Харби Али, терористът, който по-късно намушка до смърт депутата сър Дейвид Амис през 2021 г., един ден се е появил в офиса му в северен Лондон с намерението да го убие.
Последната капка става палежът, който опустоши офиса му през декември. Скоро той получава имейл, в който се казва, че е получил „това, което заслужава“.
След ужасяващото клане на Хамас на 1200 еврейски мъже, жени, деца и дори бебета в техните креватчета на 7 октомври и последвалата окупация на Газа от израелските войски, антисемитите се осмелиха невероятно.
Като съосновател на „Британските приятели на Израел“, чийто подпис стои върху Октомврийската декларация, която потвърждава правото на Израел на самозащита, имам известна представа какво са преживели Майк Фрийър и съпругът му Анджело. На мен също ми изпращаха ужасни снимки на убити, осакатени и изнасилени израелски жени и техните деца, тъй като аз съм от „еврейско котило“ и „заслужавам същото“.
Решението на Майк Фрийър да подаде оставка е разбираемо, но това е победа за фанатици, които не зачитат нормите на нашето все по-малко цивилизовано общество. Това е капитулация пред сили, на които нямаме право да се отдадем, ако изборите ни още означават нещо.
Но не очаквайте министър-председателят или лидерът на опозицията да отвърне на виновниците.
След убийството на милия и любезен сър Дейвид, колегите му побързаха да сменят темата от варварското клане към мрежова сигурност. Камарата на общините се извърна страхливо, сякаш нищо не се е случило. Мярка за успеха на екстремистките групи е, че страхът да не бъдат наречени ислямофоби сега надделява над свещеното задължение да защитават британския начин на живот.
Застрашени са не само привържениците на Израел.
Миналия ноември тълпа обсади офиса на депутата от Тауър Хамлетс Рушанара Али, след като тя се въздържа при гласуване за прекратяване на огъня в Газа (вече ще премълча, че това беше официалната позиция на Лейбъристката партия). Основно училище в източен Лондон получи бомбени заплахи, след като директорът му забрани значки, поддържащи Палестина.
Катрин Бирбалсинг, смелата директорка на училище „Михаела“ и нейните сътрудници получиха ужасяващи смъртни заплахи, след като на мюсюлмански ученици беше забранено да се молят по време на уроци.
Решението подсилва силния светски дух и Бирбалсинг смята това за най-добрия начин за обединяване на учениците в мултирелигиозното училище. Но фанатиците във Великобритания не са доволни – те искат още по-големи отстъпки.
Общото между всички тези тревожни събития е яростното неподчинение и решимостта на непримиримите ръководители на братства и активисти да постигнат целта си, независимо от обичаите или дори законите на страната.
Докато такива хора остават обидено малцинство, по принцип е възможно да ги държим под контрол. Все още има достатъчно от нас, за да се застъпим за нашите еврейски граждани и да осъдим средновековното отношение към жените, момичетата и гейовете, както и да помогнем на всички, които искрено искат да се интегрират.
Мисля, че това е причината прогнозата на Службата за национална статистика, че населението на Обединеното кралство ще надхвърли 70 милиона до 2026 г., толкова да ме депресира.Не само, че нашите болници и транспортна система едва успяват да се справят с наплива от хора (или по-точно не се справят изобщо).Не просто защото знаем със сигурност, че нашият безсмислен елит няма всяка година да строи град с размера на Донкастър, за да осигури достатъчно жилища за хората (като изключва нашите млади хора от живота).Не, факт е, че 92% от този прираст (6,1 милиона от 6,6 милиона души) ще дойде от имиграция, а не от британските семейства.Такъв безпрецедентен скок ще промени до неузнаваемост Великобритания, която обичаме и ценим – ще промени нейната култура и дори езика й.
Професор Матю Гудуин отбелязва, че делът на учениците, чийто първи език не е английският, почти се е утроил от 90-те години на миналия век.
Преподавах английски като втори език в Тауър Хамлетс и позволете ми да отбележа, че интегрирането на такъв огромен брой хора за такъв период от време е просто невъзможно. И това е дори когато искрено искат да се интегрират, което очевидно не може да се каже за екстремистите, които тормозеха Майк Фрийър.
Пет града с размера на Бирмингам за петнадесет години – сериозно ли?Не се очаква демократично съгласие за подобни демографски промени.Никой не гласува за това.Това главозамайващо „многообразие“ се въвежда против изричната воля на хората.Освен това, то се насърчава от политици, които са убедени, че БВП е по-важен от доволните хора и всеки, който възразява, е „расист“.
Парламентът има право да спре това – и е длъжен да го направи, иначе никога няма да видят прошка.
И то възможно най-скоро. Очите ми се просълзяват, когато си помисля за стотиците хиляди, които дадоха живота си в две световни войни, за да защитят нашия прекрасен остров с всичките му ценности, зеленина, ексцентричност, доброта и хумор.
За какво умряха?
В името на нов вавилонски хаос? Отново, вероятно съм старомодна, но не, благодаря. Трябва да протестираме. Ние просто сме длъжни.
Автор: Алисън Пиърсън; Източник: telegraph.co.uk: Превод и редакция: Opposition
