Светът бързо наближава към една година от руската — ужасна, недобра — инвазия в Украйна. Трагедията наскоро беше усложнена от западни лидери и медийни подпалвачи на война, възприели изключително опростен идеологически подход към един сложен конфликт. Трезвостта и сдържаността излетяха през прозореца, тъй като външнополитическите институции скоро забравиха останките от Афганистан и Ирак и започнаха нова прокси война – този път срещу страната с най-големия ядрен арсенал в света и най-ценните енергийни резерви.
Читателите на тази рубрика и на това списание вече получиха много критики на този подход. Така че сега си струва да предприемем различен подход: като раздадем лаврите на малкото дисидентски гласове, които, устоявайки на огромния натиск за обратното, се обявиха за реализъм и сдържаност и срещу безсмислената ескалация през последната година.
Първо, лавровото отличие за германския канцлер Олаф Шолц за това, че наскоро успя да скъса доставките на модерна артилерия – по-специално танка Leopard 2 – за Украйна. Да, вярно е, че Берлин няма да пречи на други, като Полша, да изпратят същата техника в бойната зона. Но дори този незначителен и най-вече символичен отлагателен жест от страна на Шолц предполага, че има някакво ограничение докъде ще стигне най-важната държава на континента в разпалването на руско-европейска война.
И нека връчим един на унгарския министър-председател Виктор Орбан за преследването на гъвкава стратегия, когато съседите му се поддадоха на истерията. Орбан и неговата нация са също толкова предпазливи, колкото всеки друг в Централна и Източна Европа към руския империализъм. Но Орбан не вярва, че Западът може или трябва да трансформира вътрешнославянския конфликт в тотална идеологическа война. Той също така предупреди, че Европа не може да спечели енергийна война срещу Русия – не и без да опустоши своята собствена индустриална база и работническа класа. Както той ми каза в интервю през септември, „Ако някой вярва, че можеш да победиш Русия и да промениш нещата в Москва, това е чиста грешка“.
По-близо до дома, лаврово отличие за сенатор Джош Хоули, за това, че постави под въпрос привидно неограничените количества долари на американските данъкоплатци, които неговите колеги законодатели са готови да похарчат за прокси война срещу Москва. През май популистът от Мисури гласува против пакет от 40 милиарда долара (оттогава общата помощ се е увеличила до около 100 милиарда долара). „Този пакет“, обясни той, „третира Украйна като клиентска държава на Америка, тежки отношения, които ще ни поставят на веригата за финансиране на войната и след това на възстановяването. Ако това не е класически случай на неправилно подредени приоритети, не знам какво е“.
Същото важи и за сенатор Дж. Д. Ванс от Охайо, който предизвика гнева на военно-промишления комплекс и неговите говорители по време на кампанията си, като заяви директно, че „не ме интересува какво се случва в Украйна“. Но като каза това, той със сигурност отразяваше възгледите на американската работническа класа, чиито гласове търсеше и от чиито редици произхождаше – хора, изтощени от работа, заплати и здравеопазване, опиоиди и различни други нещастия, причинени от елитите, които сега агитират за тотална война срещу Русия. Откакто встъпи в длъжност, Ванс призова за одит на 100 милиарда долара помощ за Украйна. Поздравления за него и за сенатора от Кентъки Ранд Пол, който многократно се застъпва за реализъм в същата категория.
Иска ми се да подчертая прогресивните законодатели, но засега антивоенната левица изглежда политически умираща. Но има много лявоцентристки писатели и мислители, които са запазили тази традиция жива, понякога с цената на социално изгнание. Почетен списък от такива фигури би включвал (но по никакъв начин не се ограничава до) Глен Грийнуолд, Майкъл Трейси, Ноам Чомски, Сюзън Уоткинс от New Left Review, Бен Бургис от Jacobin, Вивек Чибър от Catalyst и независимите писатели Томас Фази, Анджела Нагъл, Шант Месробиан, Джордж Хоаре и бившият британски член на парламента Джордж Галоуей, за да назовем само няколко. Ще бъда небрежен, ако пропусна да подчертая отличния институт Quincy и мрежата Stand Together в по-широк план. И сред институциите вдясно, институтът Claremont поддържа линията, заедно с други. Тези различни фигури и институции не са съгласни с всичко – много повече. Но това прави техния междупартиен съюз за ограничаване на външната политика да блести още по-ярко.
Всяка лаврова церемония трябва също да бъде придружена от „награждаването“ на поне една „стрела“. Кой е действал най-опасно през последната година? Кандидатите са много, но ако трябва да избера един, бих избрал сенатор Линдзи Греъм от Южна Каролина, който в разгара на инвазията разсъждаваше за убийството на Владимир Путин – една безумна реторика, сякаш предназначена да потопи света в апокалипсис. За щастие, президентът Джо Байдън отказа да присъства.
Да се надяваме, че няма да се наложи друга церемония по награждаване по това време следващата година. Не задържам дъха си.
Автор: Сохраб Ахмари, основател и редактор на списание Compact, сътрудник на The American Conservative и гостуващ сътрудник на Veritas Center for Ethics in Public Life към Францисканския университет.
Източник: theamericanconservative.com
Превод и редакция: opposition.bg
