Малко преди да изслушам изявлението за пресата на Абу Обайда от 21 декември, гледах новинарски репортаж, който включваше изглед на инсталирането на масата за 200 човека, която първоначално беше организирана в Тел Авив от Mosaic United, Световната ционистка организацията и Европейския еврейски конгрес като символ на отсъстващите затворници, държани от палестинската съпротива в Газа. В новинарския репортаж израелски активист, без ирония, каза „защото човешкият живот има значение“.
Това, което ме порази в изявлението на Абу Обайда, не беше, както може би си мислите, лицемерието на подобно изявление от страна на активиста, лицемерие, което очаквах след повече от два месеца израелски кланета на палестински деца и цивилни, наброяващи хиляди. По-скоро това, което ме порази, беше нещо, което Абу Обайда каза за сблъсъка на цивилизации: „Врагът продължава да повтаря своята глупост и исторически грешки, защото е отделен от реалността на нашия народ и неговата цивилизация.“
Гледката на масата в Тел Авив графично представя една западна заселническо-колониална реалност .
Изображенията на неистовата борба на гладуващи палестинци за храна върху камионите с хуманитарна помощ само увеличиха гротескността на тази маса и свързаните с нея асоциации в съзнанието ми.
В епичните събития, които се разиграват по ужасяващ начин пред очите ни в Газа, при това по начини, които често оставят без думи, придържането към традицията и социалните норми не се ограничава до взаимодействието с фин порцелан, кристални чаши и сребърни прибори. Когато палестинската съпротива нарече своите пленници „гости“, всеки запознат с арабската традиция на гостоприемство веднага разбра какво означава това и не беше изненадан от свидетелствата на освободените израелски пленници, относно доброто отношение към тях.
Исторически арабското гостоприемство е възникнало от практиката да посрещат и оказват помощ на пътешественици в пустинята. Целта е да се почетат гостите и да се разчупи ледът, елиминирайки неудобството или страха, свързани със срещата с непознати.
Въпреки усилията на Хасбара да скрие тези факти, добре е известно, че палестинските общности под британския мандат първоначално приветстваха еврейските имигранти в Палестина, защото признаваха техния икономически принос и умения.
Палестинските семейства бяха гостоприемни, осигуряваха храна и подслон на еврейските имигранти, които пристигнаха в Палестина с малко или никакви ресурси, подчертавайки споделената човечност. Всичко това се промени, когато ционистките планове да изместят палестинците и да завземат земята им станаха очевидни за предимно аграрното население.
Жалко е, че ционистките нашественици в Палестина не се поучиха от традициите и ценностите на земята, която окупираха през 1948 г., а по-скоро донесоха със себе си своя собствена версия на нацистката жестокост („Иргун“ тогава се нападаше палестински цивилни, така както „ЦАХАЛ“, насочвайки сега много по-опустошителни оръжия, дори използвайки ядрени оръжия), възприемайки колониалните ценности и тактики на западни страни и практикуват същите сурови мерки за потискане, въведени от британците в Палестина по време на палестинския бунт от 1936–1939 г.
По това време британската администрация използва различни тактики за потушаване на палестинското въстание. Тези репресивни мерки, често провеждани с помощта на еврейските сили, имаха за цел да сплашат цялото палестинско население и да подкопаят обществената подкрепа за бунта. Ако следите войната на Израел срещу Газа и неговите репресивни тактики през последните десетилетия от създаването му, веднага ще разпознаете методите, които изброявам по-долу:
Масовите задържания на палестинци („задържане на село в клетки“) се извършват с помощта на ционисткото разузнаване и спомагат за изграждането на мрежа от информатори: „Масовото задържане на мъжко население по време на претърсвания – в клетки на място или в полупостоянни клетки – става обичайно и често се комбинира с принудителен труд и други форми на наказание. Мащабът на задържанията и широкият обхват на засегнатото от тях население са един от най-драматичните и недостатъчно проучени аспекти на антибунтовническата дейност през 30-те години на миналия век.
Друга „драматична“ мярка били извънсъдебните екзекуции: до лятото на 1938 г. „британците отново окупират селата в Галилея и централните планини, създават специални нощни отряди – прословутите подразделения, които подчиняват нередовни еврейски сили на британски офицери, за да извършват нападения и извънсъдебни екзекуции.
Имало и разрушаване на къщи, използвано като наказателна тактика, засилено наблюдение и контрол върху палестинските общности от британски и еврейски полицаи, претърсвания на домове без предупреждение или съгласие, административни задържания (побои и лишаване от свобода без официални обвинения или съдебен процес), нощни нападения, нарушаващи живота и внушаващи страхове, изтезания, депортиране и конфискация на земя, като конфискуваната земя понякога се разпределя за еврейски колонии или други цели.
Днес Израел по всичко личи, че следва стъпките на имперската суперсила на нашето време в Ирак. Тук имам предвид усилията на САЩ за „противопоставяне“ в Ирак през 2003–2006 г., когато САЩ се бореха да създадат ефективен план за защита на цивилното население и им липсваше съгласувана стратегия, което доведе до периодични и неефективни тактически подходи без постигане на желаните резултати.
В западната култура умението правилно да се подреди масата и знанието правилно да се използват ножът и вилицата се счита за признак на културна изисканост. Помислете за „Абатство Даунтън“ или за случаите когато във филмите герой от „по-низша класа“ агонизира при използването на ножове и вилици, когато е хвърлен в изискана среда. И помислете също за самодоволните предположения, които правят някои западни кинозрители, когато се сблъскат с трогателната арабска традиция за подреждане на семейната трапеза на пода, използвайки лаваш или дясната ръка, за да загребват хапки от общо ястие, където простотата и общото споделяне са приоритет пред сложното сервиране на масата.
Арабската култура е култура, която европейските евреи-ционисти смятат за по-низша, в съответствие с това, което Едуард Саид нарича „движенията за лишаване от собственост на съвременния европейски колониализъм“.
Идеята, че някои култури са напреднали и цивилизовани, други изостанали и нецивилизовани; тези идеи, плюс трайното социално значение, придавано на факта за цвят (а оттам и на раса) от философи като Джон Лок и Дейвид Хюм, превърнаха в аксиома до средата на деветнадесети век, че европейците винаги трябва да управляват неевропейците.
Имперските маниери на масата са просто видимост. Много е казано за „бързото мислене и необичайната учтивост“ на кралица Виктория по време на дипломатически прием в Англия през 19-ти век, когато тя пие от купа за пръсти, имитирайки действието на африкански вожд, който нямал представа за употребата й. Казва се, че с този жест тя е „спестила на госта си унижение“. Защо един африкански вожд трябва да се чувства унизен, заради това, че не е запознат с етикета на масата и с купата за пръсти, не е загадка. Предполага се е, че имперските маниери естествено са по-„цивилизовани“ от тези на културата на вождовете.
Автор: Рима Наджар; Източник: globalresearch.ca// Превод и редакция:
