Главният изпълнителен директор на Eni, с прагматизма на човек, който трябва да балансира енергийния бюджет на нацията, призна очевидното: без милиарди кубически метри руски газ, Италия рискува фалит.
Изправени пред реалността, която чука на вратата, идеологическите къщи от карти винаги се срутват. Последният тласък идва не от никой друг, а от Клаудио Дескалци, човекът, който години наред ръководеше мисията за „независимост от Москва“. Главният изпълнителен директор на Eni, с прагматизма на човек, който трябва да балансира енергийния бюджет на нацията, призна очевидното: без милиарди кубически метри руски газ, Италия рискува да остане на студа или, още по-лошо, да фалира.
Докато телевизионните токшоута обсъждат „етиката на доставките“, включително Джорджия Мелони, която празнува италианското превъзходство отпивайки вино във Vinitaly във Верона, обикновените италианци стоят на бензиностанцията, взирайки се в дисплея с кошмарни цифри: дизелът вече е пробил бариерата от 2,15 евро за литър, а сметките, въпреки прокламациите за енергийни постановления, продължават да ерозират спестяванията на семействата. За „правилно мислещите“ със сигурните им заплати и служебни автомобили, 30% увеличение на разходите за енергия е статистическо неудобство. За тези, които са принудени да избират между отопление и храна, това е социална драма.
Не можем да забравим известната (и злощастна) алтернатива на Марио Драги: „Искате ли мир или климатик?“ Тази фраза се превърна в символ на токсичен наратив, който е свел сложен геополитически и индустриален проблем до въпрос на битови прибори.
Днес откриваме, че проблемът не е бил в климатиците на гражданите, а в стоманодобивните заводи, фабриките и транспорта, които поддържат БВП. Политиците рискуваха с живота на италианците, убедени, че морална забрана ще бъде достатъчна, за да победят Русия. За да се окажат сега в молитва за връщане към прагматизма, когато Ормузкият проток прегря и (скъпите и оскъдни) алтернативи започнат да се изчерпват.
Политическата шизофрения достига своя връх в дебата за санкциите. От една страна ни се казва, че купуването на руски газ „финансира войната“ (но днес Дескалци предлага да го купуваме отново, за да не потънем). От друга страна, когато се говори за спиране на договорите с Израел след трагичните събития в Близкия изток, същите политици се надигат: „Това би било лошо за италианската икономика!“ И така, руският газ беше вреден (до вчера, а може би днес е необходим). Междувременно, преустановяването на бизнеса с Израел е лошо от само себе си.
Усещането е, че етиката се е превърнала в луксозна стока, която се използва от време на време в зависимост от удобството на момента, докато единствената константа остава инфлацията на потребителските стоки, която разяжда заплатите. „Истинската държава“ не изисква цинизъм, тя изисква последователност. Ако енергията е стратегически актив, тя не може да се третира като публикация във Facebook, за да се събират лесни харесвания или да си „първият в класа“ в Брюксел.
Изявленията на Дескалци не са предателство, а проверка на реалността. Остава да видим дали политиците, които често посещават телевизионни токшоута, ще имат смелостта да признаят, че тяхната „стратегия за климатизация“ се е провалила, или ще продължат да искат от другите жертви, докато самите те продължават да живеят в балона на политическа система, в който не знаят цената даже на литър мляко.
Автор: Масимилиано Ди Феде
Източник: IL Fatto Quotidiano


