Некролозите на престъпници, майсторски или не, винаги ще бъдат нещо мръсно. Или човек има време за делата, давайки място в колоната на тяхното изпълнение и наследство, или се фокусира върху страничните детайли: глас, акцент, костюм, поведение. „Той може да е убил няколко човека, но имаше стил.“
Голяма част от идолопоклонниците на школата на Хенри Кисинджър са склонни към последното. Мръсните дела или погрешно са тълкувани, или омаловажавани – особено когато са свързани с глобалното причиняване на масова смърт, удължаването на конфликти или свалянето на демократични правителства. Вместо това се отделя време за възприемането на това, което се предполага, че е било работа на прекалено голям мозък в международните отношения. Вместо да се запознае с вътрешността на затвора или да попадне на бесилото, заради прекалено суетливи адвокати Кисинджър прекарва достатъчно време на приеми на високо ниво, получавайки огромни пачки пари за предлагане на своя вътрешен опит. Възхищавали са му се, хвален и глезен е; критиците се държаха настрана.
Като бивш съветник по националната сигурност и държавен секретар на САЩ, той трябваше да бъде великият представител на реализма, който, ако го преименуваме, може просто да се опише като гангстеризъм в действие. Неговият труд от 1957 г. „Възстановен свят: Метерних, Касълри и проблемите на мира 1812-1822 г.“ изследва Европа на уважавания дипломат принц Клеменс фон Метерних, разкривайки неговия ум, който се стреми да поддържа международната власт във фино равновесие. Стабилността и редът били основните цели; правосъдието и правата на човека били понятия, които нямали почти никаква роля.
Метерних, заедно с британския външен министър, виконт Робърт Стюарт Касълри, трябвало да изгради постнаполеонов ред, подозрителен, дори параноичен по отношение на революционните движения. Той задържа социалния и политически прогрес; потушава огъня на свободата. В резултат на това, разсъждава Кисинджър, Европа поддържа стабилност от поражението на Наполеон през 1815 г. до избухването на Първата световна война през август 1914 г. Въпреки всичко това Кисинджър ще напише, че на Метерних му липсва „способността да съзерцава бездната не с дистанцията на учен, а като предизвикателство за преодоляване – или да загине в процеса.“ Сякаш предвиждайки собствената си бъдеща роля в американската дипломация, той предполага, че „мъжете се превръщат в митове не заради това, което знаят, нито дори заради това, което постигат, а заради задачите, които си поставят“.
Тази гномична глупост беше точно това, което подхранваше медийната илюзия за умния мъдрец във властта. Неговите окървавени ръце бяха измити на международната сцена с такива абсурдни заглавия като „Хенри от Арабия“, дадено му от списание „Тайм “ през 1974 г. Същото списание ще го представи на първа корица през февруари 1969 г. като запален по „Нови подходи към приятели и врагове” и ще повтори това обръщение не по-малко от четиринадесет пъти. За да не изостава, Newsweek активно изобразява германско-еврейския емигрант, създал си име в Харвард и на световната сцена като „Супер К“.
Като куртизанка на истаблишмънта Кисинджър търси такива обществени репортери като Сали Куин от The Washington Post, за да попита защо не приема, че главният стратег е „таен суингър“. По този начин садистичните щрихи в автобиографията му биха могли да бъдат пренебрегнати, включително касапската сметка, която в крайна сметка щеше да се сблъска с приблизително 3 милиона души от войната във Виетнам до Камбоджа, Източен Тимор, Бангладеш, „мръсните войни“ в Латинска Америка и редица вмешателства и интервенции в Африка.
Това също така означава, че такива ужасни приноси като разрушителната му роля в удължаването на войната във Виетнам с няколко години, за да задоволи електоралната страст на своя бъдещ шеф Ричард Никсън, можеха да бъдат пренебрегнати в полза на „дипломацията на совалките“ за прекратяване на арабската дипломация – Израелската война от октомври 1973 г. В това той приличаше, както Чарлз Глас предложи с поразителна изразителност, на определен „американски граничен архетип: търговецът, чийто фургон с патентовани лекарства обещаваше да излекува всяка болест“. Докато бандитите разбраха, че бутилките му съдържат змийско масло, той беше напуснал града.
Би могло много по-добре да се оцени наследството на Кисинджър чрез справка с такива публикации като винаги надеждния, макар и мрачен източник на първични документи – Архивът на националната сигурност. Архивът преследва правителството на САЩ с възхитителна упоритост, твърдейки, че Кисинджър се е опитал да премахне, запази и контролира около 30 000 страници от ежедневни преписи на телефонните си разговори („телконтакти“) като „лични документи“, когато напуска поста си през 1977 г.
Както пикантно отбелязва директорът на архива Том Блантън, „сътрудниците на Кисинджър по-късно коментираха, че той е трябвало да следи коя лъжа на кого е казал.” Но телефонните разговори също са показателни: не толкова Кисинджър, реалистът, който предоставя на работодателя си безстрашни съвети, колкото съвети на далновиден послушник на своя господар. Когато през март 1969 г. Никсън взема решение да започне тайно бомбардиране на Камбоджа, за да атакува маршрутите за доставки за Ханой, Кисинджър без възражения предава заповедта на министъра на отбраната Мелвин Леърд. Той също така твърдо заявява, че „не трябва да има публичен коментар от никого на каквото и да е ниво, нито с жалби, нито със заплахи“. Когато обществените коментари стигнаха до Ню Йорк Таймс през май същата година, Кисинджър накара директора на ФБР Дж. Едгар Хувър да постави под наблюдение редица избрани правителствени служители и журналисти.
Въпреки че смъртта рядко е планирано събитие – Мрачният жътвар се обажда във всеки неочакван час – в случая с Кисинджър имаше чувството, че той го е мамил достатъчно дълго. Той стигна до столетие. В началото на 2000-те той избегна опити за съдебни дела за нарушения на човешките права в Обединеното кралство и Франция. Въпреки влошеното си здраве, той беше заобиколен от доносници на истаблишмънта, сред които беше и той, боготворейки властта над принципите, като същевременно предлагаше змийско масло. А такива ги имаше доста.
Автор: Д-р Биной Кампмарк; Източник: globalresearch.ca //Превод: opposition.bg