„Тръмп ще се откаже от НАТО“ гласи заглавие в изданието за януари-февруари 2024 г. на The Atlantic. „Ако бъде преизбран, той ще сложи край на нашия ангажимент към европейския съюз, прекроявайки международния ред и ограничавайки американското влияние в света“, предупреждава подзаглавието.
Ан Апълбаум, авторът на статията, цитира с вид на зашеметено недоверие Доналд Тръмп, който в различни моменти казва, че не му пука за НАТО, че европейските конфликти не струват американски животи и че отдръпването от Европа би спестило много пари на САЩ. „НАТО, основана през 1949 г. и подкрепяна в продължение на три четвърти век от демократи, републиканци и независими, отдавна е особен фокус на гнева на Тръмп“, пише тя. „Като президент Тръмп заплашваше да се оттегли от НАТО много пъти – включително, на печално известната среща на върха на НАТО през 2018 г. Но по време на управлението на Тръмп оттегляне така и не се случи. Това беше, защото винаги имаше някой, който да го разубеди. [Бившият съветник по националната сигурност Джон] Болтън казва, че той го е правил. Смята се, че [министърът на отбраната] Джим Матис, [началникът на кабинета на Белия дом] Джон Кели, [държавните секретари] Рекс Тилърсън [и] Майк Помпео и дори Майк Пенс, са правили това също. Но те не промениха решението му. И ако Тръмп бъде преизбран през 2024 г., никой от тези хора няма да бъде в Белия дом“.
Апълбаум се оплаква, че всички тези гласове на сдържаност са скъсали с бившия президент и че „няма друг набор от републикански анализатори, които разбират Русия и Европа“. През втори мандат, продължава тя, Тръмп ще бъде заобиколен от хора, които или споделят неговата неприязън към международните съюзи за сигурност на Америка, или не знаят нищо за тях и не ги е грижа. „Щетите, които нанесе през първия си мандат, бяха поправими“, й казал Джон Болтън. „Щетите през втория мандат биха били непоправими.“
Имайте предвид, че в дългата си журналистическа кариера Епълбаум никога не е предлагала солидна представа или дори интересно наблюдение по който и да е важен въпрос. По този повод обаче, тя без да иска предостави почти перфектно обобщение на всичко, което не е наред с НАТО, голяма част от това, което не беше наред с Белия дом на Тръмп, и ясна картина за това какво той може да направи правилно, ако му се даде втори шанс. По ирония на съдбата, но не е изненадващо, нейните аргументи в полза на НАТО съответстват на списъка с възражения срещу продължаващото му съществуване, поддържан от американските патриотични реалисти.
„Прекратяването на нашия ангажимент към европейския съюз“ би било отлична идея. Абсурдно е, че почти 80 години след края на Втората световна война и четвърт век след падането на Берлинската стена, Американската военна общност на Кайзерслаутерн (KMC) в Германия остава най-голямата американска военна организация в чужбина. Този комплекс се простира на 16 000 акра и приютява 54 000 американски военни и техните семейства. Само във военновъздушната база Рамщайн, която се намира в KMC, работят 16 000 служители.
Това, че затварянето на бази като KMC и изтеглянето от Европа ще спести милиарди долари на американския данъкоплатец, е безспорно. Също толкова очевидно е, че продължаващото присъствие на американските сили на Стария континент насърчава продължаващото безхаберие от страна на европейските членове на НАТО, най-вече Германия. От десетилетия е известно, че колкото по-дълго остават силите на САЩ, толкова по-малко европейски членове на НАТО ще бъдат мотивирани да инвестират в собствената си отбрана. Две години след избухването на конфликта в Украйна това не се е променило, независимо от често истеричната реторика за предполагаемата руска заплаха за източните граници на НАТО.
Що се отнася до парите, трябва да се отбележи, че брутният вътрешен продукт на европейските членки на НАТО (т.е. ЕС без Австрия, Кипър, Малта и Ирландия, но включително Великобритания, която не е членка на ЕС) беше на стойност малко под 20 трилиона долара през 2022 г. Същата година БВП на Съединените щати беше само с 25 процента по-висок – 25 трилиона долара, но Америка представляваше над две трети от военните разходи на НАТО. Още през 2014 г. членовете на НАТО се съгласиха да увеличат военните си бюджети до два процента от БВП; до 2023 г. само 11, предимно второстепенни членове от Източна Европа, са го направили.
Списъкът на членовете на НАТО, които отговарят на този минимален праг от 2 процента, не включва нито една от четирите големи европейски сили на НАТО – Германия, Франция, Италия и Испания. Нито пък включва някоя от богатите по-малки членове на НАТО, като Бенелюкс, Дания и Норвегия. През 2023 г. военните разходи на 31 държави-членки на НАТО (плюс Швеция, която скоро ще стане член) възлизат на почти 1,4 трилиона долара, но САЩ представляват — нека повторя — повече от две трети от тези общи разходи. Без Америка средните разходи за отбрана на всички останали членки биха достигнали само 1,8 процента от техния общ БВП.
Стандартен реалистичен аргумент е, че излизането на САЩ от НАТО ще принуди Европа да харчи повече за своята отбрана. Тази гледна точка имплицитно предполага, че европейците ще останат заклещени в базираното на Белтуей изчисление на сигурността. Много по-важното е, че подобен акт най-накрая би позволил на ключови европейски държави да направят свой собствен избор относно своята политика за сигурност и дългосрочна голяма стратегия. Това би позволило на Германия да преразгледа дългоочакваното си сближаване с Русия, което единствено може да спре резкия икономически упадък на Германия и последващото го социално разпадане. Това би сложило край на способността на второстепенни източноевропейски страни като Полша да диктуват на останалите членове на НАТО ястребов дневен ред, измислен във Вашингтон.
Това е анатема за всички дипломирани неоконсерватори, разбира се. Епълбаум цитира един от тях, проф. Джеймс Голдгиер, автор на няколко книги за НАТО, включително „Няма значение дали изобщо ще се случи, но има значение кога ще се случи: решението на САЩ да разширят НАТО“, който казва, че резултатът би бил хаотичен. Няма налично алтернативно лидерство, казва Голдгайер, няма алтернативен източник на системи за командване и контрол, няма алтернативни космически оръжия, нито дори алтернативна доставка на боеприпаси. „Европа веднага ще бъде изложена на евентуална руска атака, за която не е подготвена и за която няма да бъде подготвена много години“, казва той.
Вярно е, че две години след като опасната руска мечка започна своята „непредизвикана агресия“ в Украйна, европейците все още не са разработили алтернативно ръководство или системи за командване и контрол, нито са се справили с липсата на доставки на боеприпаси. Следователно е логично да приемем един от двата сценария.
Първо, възможно е европейците умишлено да продължат да възлагат бремето на собствената си отбрана върху Америка, като се предполага, че продължаващата липса на алтернативни отбранителни способности – като тези, споменати от Голдгайер – ще принуди САЩ да ги предоставят за неограничен срок. основа и да плати сметката. Ако е така, те действат в съучастие с неоконсервативно-неолиберална клика на глобалистите-хегемонисти отвъд Атлантика, която се позовава на безсилието на Европа като аргумент за вечния „ангажимент“ на Америка.
По-вероятно е европейците, които имат значение (без източната периферия) наистина да не вярват, че в свят след НАТО ще бъдат изложени на руска атака, незабавно или в дългосрочен план, и че следователно не виждат реална нужда да се подготвят за такъв непредвиден случай. Ако тази гледна точка не представляваше европейското мислене, тогава след нахлуването в Украйна през февруари 2022 г. европейските страни щяха да действат решително, за да се подготвят за война, независимо от цената. Ако наистина вярваха, че инвазията е знак за агресивен руски експанзионизъм, а не за регионален спор, тогава щяха да бъдат принудени да действат точно както направи Великобритания в края на 30-те години на миналия век, когато дори правителството на Чембърлейн осъзна, че умиротворяването на хитлеристка Германия няма да проработи, че няма да има „мир в наше време“.
Неспособността на европейците да бъдат толкова разтревожени от Русия, колкото неоконсерваторите биха искали да бъдат, тяхното недекларирано, но очевидно решение да останат неподготвени за евентуална руска атака показва, че може да има друг вид дълбока държава, действаща в Париж, Берлин, Рим и Мадрид. Все още има класа европейски високопоставени държавни служители на сцената, особено във Франция и Италия, които са наясно, че дневният ред на американския неоконсервативно/неолиберален консенсус е пагубен за фундаменталните интереси на техните страни. Те осъзнават, но не могат да кажат това на глас, че е невъзможно да се отдели стремежът за продължаване на американската хегемония в Европа – което по своята същност е вредно за основната идентичност и основните интереси на техните страни – от продължаващото съществуване на НАТО.
Що се отнася до бъдещето, можем само да се надяваме, че Епълбаум е права, че Болтън, Матис, Кели, Тилърсън, Помпео, Пенс и подобните им няма да бъдат в Белия дом, ако Тръмп получи втори шанс. Неспособността на Доналд Тръмп по време на първия му мандат да направи разумен (да не говорим за солиден) избор на персонал и склонността му да назначава саботьори и откровени врагове в най-близкия си кръг, беше най-големият провал на неговото президентство. Враговете в кабинета на Тръмп дадоха ясен сигнал на останалата част от неоконсервативния/неолибералния политически апарат на Америка, че – докато окупираха Белия дом – номиналният главен изпълнителен директор може да бъде игнориран безнаказано. Тяхното проникване превърна Тръмп само в преходно главоболие, което щеше да отмине и на което може никога да не бъде позволено да се върне.
Можем също така да се надяваме, че оплакването на Епълбаум, че „няма друг набор от републикански анализатори, които разбират Русия и Европа“, е правилно. Това би била отлична новина. Разбира се, под „републикански анализатори“ тя има предвид не само бивши кадри като Болтън, Матис, Кели, Тилърсън, Помпео и Пенс, но и множество възпитаници на „Никога Тръмп“ в лицето на Кристъл, Робърт Кейгън, Дейвид Фрум, Макс Буут , Дженифър Рубин и др., някои от които щастливо и лесно станаха демократи по време на президентството на Тръмп. За тези хора „разбирането на Русия и Европа“ означава единствено да мразят Русия и да се стремят да подчинят Европа.
Това подчинение означава не само външна политика на доброжелателния американски хегемон, но и вътрешно подчинение на културното и морално самоунищожение на Съединените щати с цветовете на дъгата. Казано накратко, няма трансатлантизъм без трансджендъризъм.
Поддържането на тези хора и всеки, дистанционно свързан с тях, далеч от ранг над GS-11 е задължително, ако Тръмп се завърне. Оставам обаче скептичен, че Тръмп ще получи втори мандат, независимо от реалния вот през ноември. Ако Тръмп бъде преизбран и встъпи в длъжност въпреки всичко и ако той отново направи ужасен кадрови избор, наистина „щетите през втория мандат ще бъдат непоправими“ (подсказка от Джон Болтън).
Най-нагло нечестният аргумент в полза на НАТО, който Апълбаум представя, е исторически: предполагаемият паралел между Студената война и нашето време. „Ако Съветският съюз никога не е нападал Западна Германия между 1949 и 1989 г., това не е било защото се е страхувал от германски отговор“, пише тя.
Ако Русия не е атакувала Полша, балтийските държави или Румъния през последните 18 месеца, това не е защото Русия се страхува от Полша, балтийските държави или Румъния. Съветският съюз се въздържаше и Русия продължава да го прави сега, поради твърдата си вяра в американския ангажимент за защита на тези страни… И когато руснаците или някой друг вече не се страхуват от отговор на САЩ при нападение, тогава шансовете да го направят стават все по-големи…
Това са глупости. Ако нямаше натиск от страна на НАТО да включи Украйна, нямаше да има война в Украйна и точка. Идеята, че има източноевропейско домино, обречено да пада едно след друго без НАТО, пренебрегва факта, че Русия напусна тези земи много преди те да се присъединят към алианса. Дори при Путин Русия не показа ни най-малко желание да възстанови изгубеното си присъствие от съветската ера никъде, освен в жизненоважната си буферна зона със Запада, която е Източна Украйна.
Необоснованото твърдение, че без гаранция от САЩ Русия вече би нападнала Полша и други, е абсурдно. Сценарият на Апълбаум се основава на две взаимно изключващи се твърдения. Първо, че Русия всъщност е слаба и ще е необходима само постоянна решителност на Запада да снабдява Украйна с оръжия и пари, за да победи хартиената мечка. Второ, че Русия е могъща и агресивна и ако Украйна се предаде поради слабостта на Запада и липсата на решителност, една могъща и агресивна Русия ще атакува следващите държави. Това е карикатура на геополитически анализ и обида към интелигентността на читателя.
Апълбаум завършва статията си с това, което тя вижда като апокалиптично предсказание. Ако Тръмп през втория си мандат обяви, че вече не подкрепя НАТО, всички останали съюзи за сигурност на Америка също ще бъдат застрашени. „Тайван, Южна Корея, Япония и дори Израел биха решили, че вече не могат да разчитат на автоматична американска подкрепа.“ Крахът на НАТО ще сигнализира на всички, че Съединените щати вече не са надежден съюзник и всички съюзници на Америка ще започнат активно да се презастраховат. Много европейски държави биха се приспособили дипломатически към Русия (ужас!), а Америка ще се оттегли от европейската сцена. Докато разберем колко много се е променило, ще бъде твърде късно.
Това, което за един неоконсерватор е сценарий за края на света, е нова зора за един реалист. Не само Европа, но Тайван, Южна Корея, Япония и дори Израел никога не е трябвало да бъдат принуждавани да разчитат на автоматична американска военна подкрепа и би било отлична идея да ги разубедим — или всъщност всяка друга чужда държава — от каквото и да било такива очаквания в бъдеще.
Не трябва да има нищо „автоматично“ в отговора на Америка на възможните предизвикателства за сигурността навсякъде по света. В противен случай съдбата на тази страна, дори оцеляването, ще зависи от събития като изхода от президентските избори в Тайван, внезапен инцидент на 38-ия паралел в Корея или решенията на израелския премиер Бенямин Нетаняху относно Газа днес, или Иран утре.
По време на Студената война легиони от европейски левичари с различни нюанси – повечето от които съветски спътници – рутинно осмиваха НАТО като инструмент на американския империализъм. Техните възражения бяха предвидими по време на основаването на алианса през 1949 г. и останаха предвидими до края на Студената война. Тези критици не бива да се бъркат с критиците на метаморфозата на НАТО след 1991 г.
Дори по време на ранната Студена война е имало видни французи, германци, италианци и други със солидни, патриотични и суверенни качества, чийто скептицизъм по отношение на НАТО и опасения относно мотивите на Америка бяха както нюансирани, така и достоверни. Техните опасения относно нарастващата мощ на Съединените щати и ценностите и намеренията на техния елит съществуват много преди Втората световна война да превърне Америка в глобална сила. Много европейци усетиха с тревога, че отвъд океана съществува урбанизирана финансова централа, която е безмилостен носител и насърчаващ социалната и културна модерност.
Между войните терминът „американизация“ навлиза на практика във всички европейски езици. Това наименование имаше изключително негативни конотации. Това предполагаше мания за трансформация, а не за действително съществуване, и радикално отхвърляне на всички изпитани във времето етични стандарти, социални йерархии и норми на цивилизовано поведение. След 1945 г. враждебността към културното влияние, властта и символиката на Съединените щати тласка голяма част от европейската дясна интелигенция към инстинктивен антиамериканизъм. И това носеше силно общоевропейски характер.
Точно както днес съществува интуитивна русофобия сред американската елитна класа, след Втората световна война неприязънта към Съединените щати се трансформира в културен манталитет, често срещан сред европейските традиционалисти. Те се страхуваха и се възмущаваха от това, което виждаха като нов хегемон. Подобно на днешната русофобия, това чувство не е непременно свързано с някакви конкретни политически действия, произтичащи от Вашингтон. Напротив, той третира всеки политически акт като отражение и потвърждение на гнусните мотиви на инициатора – включително основаването на НАТО.
Тогава тези обвинениетоя бяха донякъде несправедливои. Американските политици, вземащи решения от края на 40-те и 50-те години на миналия век, бяха почтени и рационални патриоти. Малцина от тях бяха засегнати от абсурдни представи за имперско величие, които се появиха едва десетилетия по-късно, след като троцкистката левица се превърна в неоконсервативен елит. Труман и неговите сътрудници бяха принудени да се изправят срещу съветската заплаха, която беше реална. Те бяха разтърсени и с право от „Дългата телеграма“ на Джордж Кенан от Москва в 1946 г. Те виждат заплахите за Гърция и Турция през 1947 г. и за Западен Берлин през 1948 г. като неизбежни. Те отговориха със създаването на НАТО.
В ранните си години НАТО беше наистина отбранителен съюз, основан на стратегията за сдържане. За отбелязване е, че САЩ не предприеха действия, за да попречат на френския президент Шарл дьо Гол да изтегли Франция от военната структура на НАТО през 1966 г., докато Съветският съюз десетилетие по-рано беше унищожил голяма част от Будапеща, за да попречи на Унгария да напусне Варшавския договор. Заслужава да се отбележи също, че до голяма степен благодарение на НАТО, Европа успя да избегне още една война през натоварените с кризи десетилетия след 1945 г. Много войни се водеха в периферията на биполярното разделение, но нито една в центъра му.
НАТО стана измамник след разпадането на СССР и неговия нестабилен военен съюз. Разширяването му на изток, което Джордж Кенан нарече най-голямата стратегическа грешка в американската история, се дължи изцяло на патологията на глобалния хегемонистичен режим на Вашингтон след Студената война. Западният алианс днес е анахронизъм, хронична заплаха за мира и преди всичко железният юмрук на американската идеология на пробуждане. Визията за Америка и свят, освободени от патологиите на НАТО, все пак засега е недостижима.
Вече не е възможно да се говори за „Америка“, реална страна с 336 милиона души население, като отделен актьор в световните дела. Това, което имаме вместо това, е режим, който ще се откаже от НАТО само ако има промяна на режима във Вашингтон, окръг Колумбия. Не временна промяна, като ефимерната през януари 2017 г., а революционна промяна, която ще помете както неолибералите, така и неоконсерваторите, глобалистки глави и хегемонистки опашки от една и съща монета.
Би било в американски интерес това да се случи, преди сегашната управляваща клика да ни отведе по пътя на войната и ядрения Армагедон. Със сигурност по-скоро ще направи това, вместо да се откаже от своите изключителни заблуди, хегемонистични мании и културно инженерство, въплътени в НАТО.
Автор: Сърджа Трифкович; Източник: chroniclesmagazine.org// Превод: Opposition
