Фотограф: Тамара Марино
Пустинята Атакама в Северно Чили се простира от Тихия океан до Андите през безплодна шир от червено-оранжеви скални каньони и върхове. Като една от най-сухите пустини на Земята, това е дестинация за любителите на звездите, които идват за някои от най-ясните гледки към нощното небе. Със своя сух, скалист пейзаж, толкова много наподобяващ Марс, пустинята дори привлече вниманието на НАСА, която тества роувъри там.
Но Атакама е станала и едно от бързо разрастващите се сметища на дрехи в света, благодарение на масовото производство на евтино облекло, известно като “бърза мода”. Феноменът е създал толкова много отпадъци, че ООН го нарича „екологична и социална извънредна ситуация“. Да затворим този кран е предизвикателство.
Между 2000 г. и 2014 г. производството на облекло се удвоява. Потребителите започват да купуват с 60% повече дрехи, както и да ги носят два пъти по-кратко време. Установено е, че три пети от всички дрехи се озовават в сметища или пещи за изгаряне в рамките на една производствена година, което може да се преведе като камион с използвани дрехи, изхвърляни или изгаряни на всяка секунда. Повечето от тези съоръженията се намират в Южна Азия или Африка, където страните, получаващи товарите, не могат да се справят с количеството. Депо близо до Акра, столицата на Гана, за което се твърди, че е съставено от 60% дрехи и е високо 20 м, придоби международна известност като символ на кризата.
Сцената в Северно Чили е наречена в едно онлайн видео „Великото модно боклукчийско сметище“, сухоземен вариант на по-известното Голямо тихоокеанско боклукчийско сметище. Колосални купчини изхвърлени дрехи, с етикети от цял свят, се простират докъдето стига погледът в покрайнините на Алто Хосписио, град с 120 000 жители. В една клисура купчина дънки и якета, избелели от суровото слънце, се издига над купчина палта от изкуствена кожа и ризи, някои от които все още носят етикети с цени. Бутилки, торбички и други боклуци се смесват с текстилния отпадък.
Докато изображенията на купищата дрехи се разпространяват в интернет, много чилийци изразяват изненада. „Бях шокиран да видя, че се превръщаме в текстилното сметище за развитите страни“, казва Франклин Зепеда, директор на компания, която се фокусира върху кръгови икономически практики. Но историята за това как южноамериканската страна се превърна в сметище за световно нежелано облекло има толкова общо с глобализацията и търговията, колкото и с мимолетните стилови тенденции.
На пръв поглед може да изглежда, че изолираната пустиня, намираща се на близо 1600 км от населените центрове на Чили, би била малко вероятна дестинация за изхвърляне на бързата мода, но страната също така е дом на едно от най-големите безмитни пристанища в Южна Америка – разположено в крайбрежния град Икике на западния край на Атакама. Милиони тонове дрехи пристигат годишно от Европа, Азия и Америка. Миналата година количеството е било 46 милиона тона, според статистиката на чилийските митници.
Безмитните пристанища насърчават икономическата активност, тъй като стоките се внасят и често реекспортират без обичайните данъци и такси. Безмитното пристанище е създадено в Икике през 1975 г., за да помогне за създаването на работни места и да подобри болната местна икономика. Чили става един от най-големите вносители на използвани дрехи в света и това преобразява Икике. С експлозията на бързата мода се разви и вносът.
„Zona franca [свободна зона] беше истинска революция“ за жителите на града, казва Бернардо Гереро, социолог във Fundación Crear, организация, която изучава историята и културата на Икике. „Те изведнъж имаха достъп до неща, които никога не са могли да си представят, като собствена кола.“ Дрехите започват да влизат и излизат от Икике на вълни, успоредно със смяната на световните модни тенденции. Гереро си спомня времето през 90-те години на миналия век, когато почти всички в града носели еднотипни пухени якета, след като пристигнали големи пратки от тях. Това беше знак за предстоящото.
Сега в безмитната зона работят около 2000 фирми от всякакъв вид, като повече от половината са чуждестранни. Ръчно рисувани лога на марките украсяват вратите на складовете, а купчини употребявани коли — друг основен внос — се извисяват над тесните улици. Свободната зона се е превърнала и в депо за сортиране на текстилни отпадъци.
„По същество ние просто рециклираме дрехите на света“, казва Мехмет Йълдъз, който пристига в Чили от родната си Турция преди две десетилетия и управлява бизнес за внос на дрехи на име Dilara. Йълдъз носи дрехи от САЩ и Европа, повечето от магазини за втора употреба като Goodwill. След като облеклата пристигнат в Икике, работниците ги сортират в четири категории, вариращи от първокласно до лошо качество. След това Йълдъз изнася най-доброто в Доминиканската република, Панама, Азия, Африка и дори обратно в САЩ за препродажба.
Дрехи, които вносителите не искат, се озовават в ръцете на шофьори на камиони, които ги превозват на няколко километра до сметището извън град Алто Осписио, където преминават през нов цикъл на сортиране и препродажба в малки магазини и улични пазари или в La Quebradilla, огромен пазар на открито. Там кипящата търговия с употребявани дрехи продължава на дълга близо километър ивица от около 7000 сергии. Едно скорошно посещение показва избелели тениски в чест на турнира по голф на Откритото първенство на САЩ през 2001 г., яке, украсено с логото на полицията в Тексас, и вълнена шапка със значката на калифорнийски университет, сред морето от други изхвърлени облекла.
Дрехите, които не се продадат на пазара, отиват в пустинята. Голяма част от тях са направени от синтетични материали, които не са биоразградими. Чистачите спасяват стоките, които могат. В един прохладен следобед жена на име Дженезис претърсва купчина официални дрехи, униформи на медицински сестри, бельо и Crocs, като взима поларени дрехи и одеяла за студените нощи и отделя по-добрите дрехи за продажба на La Quebradilla, с които може би ще припечели шепа монети.
„Всичко ми е полезно“, казва весело тя, докато си представя себе си в чисто нова лятна рокля с щампи на ягоди. „Късметлии сме, че открихме това.“
Колкото и полезни да са били пазарите за препродажба в по-ранна епоха, те са затрупани от мащаба на нарастващите изхвърляния. Полагат се нови усилия, малки и големи, за справяне с отпадъците от дрехи. А вниманието към случващото се в пустинята може да вдъхнови и нови проекти.
През 2018 г. Франклин Зепеда основава стартъп, който произвежда изолационни панели за сгради от текстилни отпадъци. „Бях мотивиран от идеята, че има огромно количество отпадъци, които перфектно могат да бъдат трансформирани в суровини за направата на нови продукти, намалявайки количеството дрехи в нашата пустиня“, казва той.
Друго стартиращо начинание е компанията Ecocitex в Сантяго, която прави прежда от изхвърлени дрехи. „Нашата мисия е да премахнем текстилните отпадъци от Чили“, казва Росарио Хевиа, собственик на Ecocitex. „Толкова ме ядоса липсата на решение на този проблем, че сам се захванах с решаването му.“ Междувременно в Икике вносителят на дрехи Dilara планира да отвори завод за рециклиране тази година, за да произвежда пълнежи за възглавници на дивани от използвани дрехи.
Това са малки, но важни стъпки. Най-обещаващото решение – такова, което може да се справи с мащаба на проблема – е в ръцете на чилийското правителство. Световната банка прогнозира, че до 2050 г. всяка година ще се създават 3,4 милиарда тона боклук. С натрупването му много страни изискват от производителите да поемат отговорност за своите продукти в края на живота на тези продукти. Политики, известни като разширена отговорност на производителя, са приети в Индия, Австралия, Япония, Канада и някои щати на САЩ.
През 2016 г. Чили приема подобен закон, наричайки го Разширена отговорност на производителя или накратко Ley REP. Законът налага отговорност на производителите и вносителите за шест категории отпадъци: смазочни масла, електроника, батерии, малки батерии, контейнери и опаковки, и гуми. Текстилът не присъства.
Томас Сайег, който ръководи Службата за кръгова икономика на чилийското министерство на околната среда, казва, че е сформиран екип, който работи за добавяне на още три вида продукти към Ley REP, включително текстил.
„Най-важното е да спрем крана, така да се каже, за да не се озовават тези дрехи в пустинята“, казва той. „Мечтата е превръщането на Чили от бунище в център за рециклиране.“
Междувременно, докато модата постоянно се променя, онлайн продажбите продължават да се развиват, а планините от нежелани дрехи продължават да растат сред червените пясъци на Атакама.
Източник: nationalgeographic
