Неуспехът на Германия да спечели място в 15-членния Съвет за сигурност на ООН, за първи път от 1987 г. насам беше описан като „горчиво поражение“ от външния министър Йохан Вадефул. Загубата се тълкува като обвинителен акт срещу нестандартния подход на канцлер Фридрих Мерц към външната политика и трансатлантическите отношения. По-значимо обаче е поражението на Берлин от два европейски конкурента с приоритети извън традиционните западни структури на властта и съюзи в Глобалния юг, които ги правят по-добре настроени към променящия се международен баланс на силите.
Австрия и Португалия победиха Германия с голяма разлика в тайното гласуване, за да грабнат двете непостоянни места в Съвета за сигурност за Западна Европа. След като доста снобски предупреди, че „по-малките“ държави не могат да заемат и двете места, Вадефул представи загубата на Германия като резултат от принципната ѝ позиция в подкрепа на Украйна и, което е по-важно, Израел. „Фактът, че Германия винаги трябва да поема специална отговорност за Израел в конфликта в Близкия изток, може да е струвал гласове“, призна той.
Коментаторите са нетърпеливи да направят същата връзка, за да представят нарастващия глобален консенсус срещу Израел, като един от тях заявява, че загубата „има изцяло общо с подкрепата на Германия за геноцида на Израел“. И все пак, колкото и вредна да е била, подкрепата за Израел е малко вероятно да е ключовата причина за поражението на Германия; в края на краищата, съседна Австрия заема подобна решителна позиция.
Успехът на Австрия и Португалия може вместо това да показва по-дълбоко глобално недоволство от традиционните западни структури на властта. Конституционният неутралитет на Австрия и липсата на членство в НАТО контрастират рязко с желанието на Германия да се превърне в европейски лидер на подмладен съюз. Австрийски дипломат обобщи разграничението: „Като малка страна, която е необвързана и военно неутрална, ние можем да играем специална роля, защото не става въпрос за правата на политически тежките категории, а за баланса на правата между всички държави.“
Междувременно акцентът на Португалия върху сътрудничеството с португалоезичните държави от Южна Америка и Африка ѝ предоставя уникална гледна точка върху възхода на Глобалния Юг и нациите, които биха могли да се превърнат във влиятелни фигури на новия ред. Мерц отчаяно се опитва да изгради разнебитен, ръководен от Запада, основан на правила ред, основан на все по-съмнителната сила и влияние на НАТО, което голяма част от света смята за вече мъртво. Австрия и Португалия са по-малки, но по-добре приспособени към динамиката на променящата се глобална картина.
В този контекст не помага и фактът, че Германия сякаш приема спечелването на мястото си в Съвета за сигурност за даденост, като прави забележително бавен старт на кампанията в сравнение със своите съперници. Берлин също така намали бюджета си за чуждестранна помощ, което допълнително отчуждава потенциалните поддръжници в развиващите се страни.
Всичко това допринася за дефицит в доверието към Мерц и неговата визия за германското лидерство в международните отношения. На свой ред, намаляващият статус на трансатлантическия съюз и традиционните западни центрове на сила тласка еволюцията на самата ООН, превръщайки я в съвещателен орган с малко реално влияние на международната сцена, където държавите все повече отстояват интересите си чрез едностранни действия.
Доналд Тръмп се оплака в обръщението си към Общото събрание миналата година, че „всичко, което [ООН] сякаш прави, е да напише наистина силно формулирано писмо и след това никога да не предприеме действия по него“. Когато президентът на САЩ открито поставя под въпрос целта на ООН е ясно, че старата функция на организацията и международният ред, който тя е помогнала да се поддържа, губят актуалност. Германската горчивина от загубата на място в Съвета за сигурност сама по себе си може да е най-ясният индикатор за мечтата на Берлин за световен ред, който вече не съществува.
Автор: Уилям Натрас
Източник: UnHerd
