Фактът, че ходът на войната в Украйна се обърна в полза на Русия, вече е твърде очевиден, за да се пренебрегне. Освен ако, тоест, не сте високопоставен служител в администрацията на Байдън, в който случай вероятно ще вярвате, че 2024 г. ще доведе до някакво огряно от слънцето възвишение на победа и просперитет за Украйна.
Помислете за коментарите, направени с интервал от една седмица в края на януари от тогава действащия заместник-държавен секретар Виктория Нуланд и един от нейните приемници в офиса на помощник-държавния секретар по европейските и евразийските въпроси Джеймс О’Брайън.
При заминаването си от украинската столица Нуланд (която се смята от мнозина за един от основните защитници на десетилетната прокси война между Съединените щати и Русия) заяви: „Напускам Киев тази вечер по-окуражена за единството и резултите към 2024 г. и нейното абсолютно стратегическо значение за Украйна.“
„Също така си тръгвам по-уверена, че“, продължи тя, „докато Украйна укрепва отбраната си, г-н. Путин ще получи някои „приятни изненади“ на бойното поле и че Украйна ще постигне много силен успех“.
Приблизително по същото време, в изказване пред Германския фонд Маршал, О’Брайън изрази своя оптимизъм за бъдещето на Украйна: „Ние вярваме, че Украйна ще бъде по-силна до края на 2024 г. и в по-добра позиция да определи своето… своето бъдеще .”
Изявленията на Нуланд и О’Брайън са еквивалентът на Белтуей на щастливи приказки за лека нощ, които истаблишмънтът си разказва, за да държи вълците на реалността, съвестта и провала зад вратата.
Това са крайно невероятни разкази за текущата ситуация на място, където, по думите на бившия украински генерален прокурор Юрий Луценко, Украйна е загубила 500 000 убити във войната си с Русия, губейки „30 000 души на месец във войната като убити и сериозно ранени“.
Дори New York Times, който е сред най-покорните съучастници на администрацията, съобщи за това, което описва като украински „самоубийствени мисии“ през река Днепър.
Според доклад от 16 декември 2023 г. „няколко войници и морски пехотинци разказват пред журналисти за загрижеността си за големите загуби и това, което според тях са твърде оптимистичните разкази на официални лица за напредъка на офанзивата“.
Тези доклади са в противоречие с многократното настояване от страна на президента и високопоставени служители в администрацията, че руснаците не просто губят, те вече са загубили.
Виждаме президента Байдън да казва пред репортери през юли 2023 г., че „няма никаква възможност той [Путин] да спечели войната в Украйна. Той вече загуби тази война“.
Бившият председател на Обединения комитет на началник-щабовете Марк Мили, на среща с министрите на отбраната на НАТО преди година заяви, че „Русия е загубила; те загубиха стратегически, оперативно и тактически.” Тази седмица, появявайки се по CNN, съветникът по националната сигурност Джейк Съливан също заяви, че „Русия вече е загубила тази война“.
Медиите, както обикновено, радостно подпяваха. Така колумнистът на New York Times Дейвид Брукс каза на своите читатели: „Войната в Украйна не е само военно събитие; това е интелектуално събитие. Украинците побеждават не само заради превъзходството на своите войски. Те печелят, защото се борят за по-висша идея.” Преди почти точно година, януари 2023 г., читателите на Washington Post бяха информирани от репортерката Лиз Слай, че „ако 2023 г. продължи така, както започна, има голям шанс Украйна да успее да изпълни новогодишното обещание на президента Володимир Зеленски да си върне всички украински територии до края на годината – или поне достатъчно територия, за да сложи край на заплахата от Русия окончателно – така казват западни служители и анализатори“.
Дейвид Бромуич, професор от Йейлския университет и автор на „Интелектуалната кариера на Едмънд Бърк“ пише: „Колкото по-неправдоподобно е официалното обяснение, толкова по-належаща е необходимостта то да бъде подкрепено с непроверени повторения, потвърждения, уточнения.
Така че царството на неистината се разширява, без граници или ограничения. Официално одобрената информация за това или онова събитие се потвърждава от бюрократичен надзор и се съобщава на населението от услужлива преса и други медии. По този начин се установява консенсус, който е свободен от всякаква загриженост за достоверността“.
Ако ни лъжат за хода на войната — (а това е така) — какви предполагате са шансовете да ни лъжат и за причините за войната?
Войната, както сме информирани спокойно и многократно, не е причинена нито от разширяването на НАТО, нито от етнонационалистическата програма на Украйна след Майдана, нито от нейния отказ да изпълни Минските споразумения, нито от заплахата на Зеленски в Мюнхен през февруари 2022 г. да се сдобият с ядрени оръжия. Тя била предизвикана от реваншизма на Путин.
Тази гледна точка се повтаря дори в неуместен контекст. В реч на 23 октомври, само две седмици след изненадващата атака на Хамас срещу Израел, Байдън заяви: „ХАМАС и Путин представляват различни заплахи, но ги обединява едно: и двамата искат напълно да унищожат една съседна демокрация – напълно да я унищожат“.
Строуб Талбот, бивш американски заместник-държавен секретар и президент на института Брукингс смята, че „крайната игра“ на Путин е да пресъздаде „Руската империя със себе си като цар“. Катрин Стоунър от Станфорд е на мнение, че “това е война срещу демокрацията на Украйна и няма нищо общо с руските страхове, че един ден тя ще се присъедини към НАТО”. А читателите на скорошна статия в New Republic ще научат, че „Путин всъщност даде да се разбере доста ясно защо нахлу в Украйна: той иска да принуди страната да се присъедини отново към Русия, в опит да възстанови Съветския съюз“.
Ако ни лъжат за причините за войната, подвеждат ли ни и за това какво е заложено на карта в Източна Украйна?
Вероятно. Тук паралелът с лъжливостта на правителството по време на войната във Виетнам става твърде очевиден, за да бъде пренебрегнат.
Забележете, че шаблонът на Студената война е по същество непроменен, дори в някои от подробностите, не на последно място в сравненията на Нго Дин Дием и Володимир Зеленски с Уинстън Чърчил.
Правителството на Южен Виетнам (алчно, корумпирано) имаше правото на американско оръжие по силата на самопровъзгласената добродетел „да определя бъдещето (на нацията)“. Украинското правителство (алчно, корумпирано) също има право, както ни казват безкрайно, да му бъде позволено да „създава собствената си съдба“.
Благодарение на инвазията на Русия в Украйна, теорията за доминото, дълго осмивана в годините след Виетнам, се завърна.
Така декларацията на президента Байдън от 6 декември „Ако Путин вземе Украйна, той няма да спре дотук. Тук е важно да се види дългосрочната перспектива. Той ще продължи…. Тогава ще имаме нещо, което не търсим и което нямаме днес: американски войски, които ще се сражават с руски войски,” повтаря думите на президента Джонсън през юли 1965 г.: „Това наистина е война. Тя се ръководи от Северен Виетнам и се стимулира от комунистически Китай. Целта му е да завладее Юга, да победи американската мощ и да разшири азиатското господство на комунизма. Залозите тук са големи. Повечето от некомунистическите нации в Азия не могат сами да устоят на нарастващата мощ и завладяващата амбиция на азиатския комунизъм“.
След публикуването на документите на Пентагона през 1971 г., философът Хана Аренд отбелязва във времето на Виетнам, „политиката на лъжата почти никога не е била насочена срещу врага… но е била предназначена главно, ако не изключително, за вътрешно потребление, за пропаганда вътре в страната и особено с цел да се измами Конгресът“.
Две години по-късно ние, гражданите, бяхме серийно лъгани от администрацията на Байдън и медиите относно причините за войната, нейните залози и нейния напредък. Въпросът, който трябва, но разбира се няма да бъде разгледан след това последно американско фиаско в чужбина, е: Ще се научим ли някога на нещо?
Автор: Джеймс У. Кардън; Източник: theamericanconservative.com//Превод: Opposition
