Джоузеф Най е почетен професор в университета и бивш декан на Училището по управление Кенеди на Харвард. Той е бил помощник-министър на отбраната по въпросите на международната сигурност, председател на Националния съвет по разузнаване и заместник-държавен секретар. Новата му книга е A Life in the American Century.
Докато политиката в годината на изборите се нажежава, Доналд Тръмп заявява, че може да „направи Америка отново велика“, а Джо Байдън обещава по-светло бъдеще, но мнозинството от американците казват на анкетьорите, че смятат, че САЩ са в упадък.
През 1941 г., в навечерието на Втората световна война, издателството на Time/Life провъзгласи „Американския век“ и до 1945 г. САЩ бяха водещата световна сила. Но нима след осем десетилетия това свърши?
Американците имат дълга история на безпокойство за нашия упадък. Малко след основаването на колонията в Масачузетския залив през 17-ти век някои пуритани оплакаха упадъка на предишните добродетели. През 18-ти век бащите-основатели се съсредоточават върху историята на Рим и се тревожат за упадъка на новата американска република. През 19-ти век Чарлз Дикенс отбелязва, че ако слушате нейните граждани, Америка „винаги е в тревожна криза и никога не е било по друг начин“.
Един от проблемите при оценката на спада е, че САЩ никога не са имали пълния контрол над света, какъвто някои си представят. Дори когато САЩ разполагаха с преобладаващи ресурси, те често не успяваха да получат това, което искаха. Спомнете си година като 1956 г., когато САЩ не успяха да предотвратят съветските репресии срещу бунт в Унгария; загуба на Виетнам от Франция или нахлуването в Суец от нашите съюзници Великобритания, Франция и Израел? Трябва по-малко да гледаме на миналото през розови очила.
Епизодите на „упадъка“ ни казват повече за популярната психология, отколкото за геополитическия анализ, но също така показват как идеята за упадък докосва оголен нерв в американската политика. Проблемът ще доведе до безброй обвинения и откази през тази изборна година. Понякога безпокойството от упадъка може да доведе до националистични и протекционистки политики, които ни причиняват повече вреда, отколкото полза. От друга страна, периоди на високомерие като в 2002 г. могат да доведат до щети от погрешни политики като войната в Ирак. Няма нищо добро нито в подценяването, нито в надценяването на американската мощ.
Що се отнася до геополитиката, важно е да се разграничи абсолютният от относителния упадък. В този смисъл Америка е в абсолютен упадък от 1945 г., тогава тя представляваше половината от световната икономика и имаше монопол върху ядрените оръжия (който Съветският съюз разби през 1949 г.). Втората световна война укрепи икономиката на САЩ, като в същото време отслаби други. Докато останалият свят се възстановява, делът на САЩ в световния продукт спада до една четвърт от общия до 1970 г. Президентът Никсън тълкува това като упадък и изважда долара от златния стандарт. Но доларът остава доминиращ половин век по-късно, а американският дял в световния продукт остава около една четвърт (както беше в навечерието на Втората световна война). И „упадъкът“ не попречи на САЩ да надделеят в Студената война.
Американските страхове от упадък и социална промяна са циклични. След като Съветите изстрелват Спутник-1 през 1957 г. и Хрушчов провъзгласява тяхното превъзходство, много американци вярват, че администрацията на Айзенхауер е в застой и САЩ са в упадък. След високомерието и поражението във Виетнам, 70-те години също бяха белязани от упадък. През 1979 г. на корицата на известно американско списание имаше снимка на Статуята на свободата със сълза, търкаляща се от очите й. И все пак малко повече от десетилетие по-късно, Съветският съюз се разпадна и САЩ навлязоха във високомерния период на „единствената суперсила“.
Оттук накъде? Никой не може да бъде сигурен, но аз се опитах да отгатна отговора в мемоарите си „Живот в американския век“. Ето как завършва:
„Какъв свят оставям на внуците си и тяхното „поколение Z”? Свърши ли американският век? Стигнах до извода, че отговорът е „не“, но че американското надмощие през този век няма да изглежда като през двадесети век. Твърдях, че най-голямата опасност, пред която сме изправени, не е че Китай ще ни надмине, а че разпространението на сила у дома и в чужбина може да доведе до ентропия или неспособност да се постигне нещо.
Китай е впечатляващ конкурент с големи силни страни, но и със слаби страни. При оценката на цялостния баланс на силите САЩ имат най-малко пет дългосрочни предимства.
Първо е географията. САЩ са заобиколени от два океана и двама приятелски съседи, докато Китай споделя граница с четиринадесет други държави и е ангажиран в териториални спорове с няколко. САЩ също така имат енергийно предимство, докато Китай зависи от вноса на енергия. Трето, САЩ черпят сила от своите големи транснационални финансови институции и международната роля на долара. Надеждната резервна валута зависи от нейната свободна конвертируемост, както и от дълбоки капиталови пазари и върховенството на закона, които липсват на Китай.
САЩ също имат относително демографско предимство, тъй като е единствената голяма развита страна, която по прогнози се очаква да задържи своето място (трето) в световната класация по численост на населението. Седем от петнадесетте най-големи икономики в света ще имат намаляваща работна сила през следващото десетилетие, но работната сила в САЩ се очаква да се увеличи, докато Китай достигна своя връх през 2014 г. И накрая, Америка е начело в ключовите технологии (био, нано и информационни ). Китай, разбира се, инвестира сериозно в научноизследователска и развойна дейност и има добри резултати по отношение на броя на патентите, но по собствени показатели неговите изследователски университети все още се нареждат зад американските.
Като цяло САЩ държат силна ръка в конкуренцията на великите сили, но ако се поддадем на истерия относно възхода на Китай, или на самодоволство относно неговия „връх“, може да изиграем зле картите си. Изхвърлянето на карти с висока стойност – включително силни съюзи и влияние в международни институции – би било сериозна грешка. Китай не е екзистенциална заплаха за САЩ, освен ако не го превърнем в такава, като се впуснем в голяма война. Историческата аналогия, която ме притеснява, е 1914 г., а не 1941 г. – началото на Първата световна война.
По-голямото ми безпокойство обаче е относно вътрешната промяна и какво може да причини тя на нашата „мека сила“ и бъдещето на Америка. Дори ако нейната външна сила остане доминираща, една страна може да загуби своята вътрешна добродетел и привлекателност за другите. Римската империя просъществува дълго след като загуби републиканската си форма на управление.
Както Бенджамин Франклин отбеляза за формата на американското правителство, създадено от бащите-основатели: „Това ще е Република, ако можете да я запазите.“ Политическата поляризация е проблем, а общественият живот става все по-сложен.
Технологиите създават огромен набор от възможности и рискове, с които моите внуци ще се сблъскат, докато се справят с Интернета на нещата (Internet of Things), AI, големи обеми данни, електронно обучение, фалшификати и генеративни ботове. И още по-големи предизвикателства се приближават от сферите на биотехнологиите, да не говорим за справянето с изменението на климата.
Някои историци сравняват потока от идеи и връзки днес с вълненията на Ренесанса и Реформацията преди пет века, но в много по-голям мащаб. И тези епохи бяха последвани от Тридесетгодишната война, която уби една трета от населението на Германия.
Днес светът е по-богат и по-рисков от всякога. Понякога ме питат дали съм оптимист или песимист за бъдещето на тази страна. Отговарям: „Сдържан оптимист“.
Америка има много проблеми – политическа поляризация, неравенство, загуба на доверие, масови убийства, смърт от отчаяние заради наркотици и самоубийства – ако назовем само някои, които попадат в заглавията. Има основание за песимизъм. В същото време ние сме преживявали и по-лоши периоди през 1890-те, 1930-те и 1960-те години, които описах. Въпреки всичките ни недостатъци, САЩ са иновативно общество, което в миналото е успявало да се възроди и да се преоткрие. Може би Gen Z може да го направи отново. Надявам се. Трябва да внимаваме да не разчитаме твърде много на американската изключителност, но моят сдържан оптимизъм е описан в този труд за това какво е било да преживееш първите осем десетилетия на американския век.
Автор: Джоузеф С. Най-младши; Източник: time.com// Превод: Opposition
