Анатол Ливен
Две основни поуки трябва да се извлекат от падането на правителството на Мишел Барние във Франция.
Първата е, че приказките за масово превъоръжаване на Европа и заместването на САЩ като основен поддръжник на Украйна, като същевременно се запазват съществуващите нива на здравеопазване и социална сигурност, са идиотизъм. Парите просто ги няма.
Втората е, че усилията на „основните“ институции да изключат популистките партии от длъжност са обречени в дългосрочен план, а в краткосрочен план са рецепта за повтаряща се политическа криза и нарастваща парализа на правителството.
Две държави са централни за Европейския съюз, европейската икономика, европейската отбрана и всяка надежда за европейска стратегическа автономия: Франция и Германия. В рамките на един месец и двете видяха как техните правителства се сринаха в битки да намалят нарастващите си бюджетни дефицити. И в двата случая техните фискални проблеми са драстично влошени от комбинацията от икономическа стагнация и натиск върху бюджетите за социални помощи с новите разходи за превъоръжаване и подкрепа за Украйна. И в двата случая фискалната криза подхрани разпадането на основните политически партии, които се редуваха на власт в продължение на поколения – феномен, който може да се види в цяла Европа (и в САЩ, доколкото Тръмп представлява бунт срещу републиканското естество). Този упадък се подхранва от нарастващата реакция срещу диктата на ЕС и НАТО, която зрее из цяла Европа.
На френските президентски избори през 2017 г. и 2022 г. Еманюел Макрон победи Националния фронт (сега Национален съюз) на Марин Льо Пен, като по същество обедини останките от всички центристки партии в голяма коалиция зад себе си. Проблемът с такива големи коалиции на центъра обаче е, че те не оставят избор на опозицията, освен крайностите на дясното и лявото.
В случая с Франция икономическата стагнация и съпротивата срещу свободния пазар и мерките за икономии на Макрон доведоха през юни тази година до съкрушително поражение за неговия блок на изборите за Европейски парламент. След това Макрон свика предсрочни парламентарни избори във Франция с надеждата, че страхът от Льо Пен и радикалната левица ще ужаси френските избиратели да го подкрепят отново. Резултатът обаче беше, че Льо Пен спечели мнозинство от гласовете и докато изборните сделки с левицата дадоха на блока на Макрон множество места, те са значително превъзхождани от депутатите отдясно и отляво.
След това Макрон изостави левите си съюзници и сключи споразумение, според което Льо Пен ще подкрепи центристко-консервативно правителство под ръководството на Мишел Барние в замяна на отстъпки по имиграционната политика и други въпроси. Странно обаче, това беше съчетано с продължаващо „законодействие“ срещу “Националното обединение”, със съдебното преследване на Льо Пен за предполагаемо отклоняване на средства от парламента на ЕС в подкрепа на депутатите от нейната партия. Това е нещо, което изглежда по-скоро като технически подробности или глупости, като се има предвид това, което знаем за поведението на членовете на Европейския парламент в миналото, но би означавало, че ако бъде осъдена, тя няма да може да се кандидатира за президент през 2027 г.
Това, разбира се, даде на Льо Пен всички стимули да свали правителството на Барние с надеждата, че ще свали Макрон с него и по този начин ще доведе до предсрочни президентски избори; и когато бюджетът за икономии на Барние (прокаран с указ срещу парламентарната опозиция) вбеси левицата, Льо Пен се възползва от шанса си. Като се има предвид поредицата от поражения, които Макрон претърпя сега (и като си спомним, че много по-великият де Гол подаде оставка през 1969 г. след много по-малко поражение), би имало смисъл Макрон да се оттегли. Това най-вероятно ще доведе на власт “Националното обединение”; но от друга страна, това също е вероятно, президентските избори че доведат до същия избор, дори да се състоят по график през 2027 г.
Германската политика в определени аспекти следва тази на Франция, но с няколко години назад. Неотдавна човек би казал, че е едно поколение назад, но европейската политическа промяна очевидно се ускорява. След общите избори през 2021 г. спадът в подкрепата за Социалдемократическата партия и възходът на дяснопопулистката Alternative fuer Deutchland (AfD) и левия популистки Sahra Wagenknecht Alliance (BSW) принудиха социалдемократите да изпаднат в неспокойна коалиция с двама дълбоко идеологически противоположни партньори – либералите (FDP) и зелените.
С влошаването на икономическата позиция на Германия вътрешните битки за бюджета също се влошиха, докато коалицията в крайна сметка се разпадна. Проучванията на общественото мнение показват, че центристките консервативни Християндемократи ще бъдат първи на изборите през февруари, но ще бъдат много по-малко от абсолютно мнозинство. Резултатът ще бъде голяма коалиция със социалдемократите; но ако това също не достигне абсолютно мнозинство и либералите не успеят да преминат петпроцентния праг за влизане в германския парламент, тогава (ако приемем, че продължава решимостта да се изключат AfD и BSW), Зелените ще трябва да бъдат включени.
Това не само ще възпроизведе вътрешните слабости и разделения на последната коалиция, но ще означава, че ако икономическите проблеми на Германия продължат и популярността на коалиционните партии спадне, AfD и BSW ще бъдат единственото място, където недоволните избиратели да отидат. Тези партии, тъй като са по-нови, все още не са толкова популярни, колкото техните френски еквиваленти. AfD все още трябва да отиде много по-далеч в процеса, иницииран от Льо Пен в Националния фронт, за прочистване на нейните по-екстремни елементи; и, разбира се, съществува специалният германски исторически страх от радикалната десница. Въпреки това, има основателни причини да смятаме, че бъдещата траектория на Германия ще прилича на тази на Франция.
Междувременно голяма част от европейските външни институции и службите за сигурност пишат и говорят така, сякаш нищо от това не се случва; сякаш всъщност тези институции са били постоянно назначени на своите позиции от Луи XIV и Фридрих II и са получили от тези суверени неограничено право да облагат с данъци и да набират военна служба на поданиците си.
Така в статия тази седмица за Foreign Affairs, Ели Тененбаум от Френския институт за международни отношения в Париж и негов колега заявяват, че в отговор на избора на Тръмп и за да блокира мирно споразумение, неизгодно за Украйна и „да наложи свои условия, Европа трябва „да си пробие път на масата за преговори“. Европейски коалиционни сили от „поне четири до пет многонационални бригади“ трябва да бъдат разположени в Източна Украйна, за да гарантират срещу по-нататъшна руска агресия. Европейските бойни въздушни патрули могат да бъдат разположени „докато войната все още е в ход“. И „ако Русия остане неотстъпчива, Европа трябва да поеме по-голямата част от финансовата помощ, за да подкрепи Украйна в продължителен конфликт“.
Никъде не е посочено откъде ще дойдат парите и обществената подкрепа за такава програма.
Не знам подходящ и печатен френски отговор на тези блянове, но Кремъл може да отговори със стара руска поговорка: „О, разбира се – когато раците се научат да свирят“.
Източник: Responsible Statecraft; Превод: Opposition
