Нещо се обърка, когато американските институции прегърнаха митовете за реваншистките национализми на други страни.
В същия ден, в който моята статия за дерусификацията на руското изкуство в западните музеи беше публикувана на този сайт (American Conservative), американската писателка Елизабет Гилбърт доброволно оттегли предстоящия си роман „Снежна гора“. Това беше първият път, когато чух името на Гилбърт, но бях наясно с нейния роман „Яж, моли се и обичай“ — вероятно защото видях заглавието, бродирано на възглавници в TJ Maxx.
Решението на Гилбърт, което тя обясни в кратко видео, публикувано в Twitter, беше мотивирано от призив на проукраински активисти, разгневени, защото действието на романа се развива в Русия.
Гилбърт призна, че е проявила нетактичност, но запазва надеждата си в крайна сметка да публикува романа си: „Правя корекция на курса и премахвам книгата от графика за публикуване. Не е време тази книга да бъде публикувана“.
Въпреки че украинските националисти призовават към състрадание – „помислете какво е да нападнат страната ви“ – лично на мен ми е трудно да им съчувствам.
Кога евреите са се опитвали да заличат всяко споменаване на Германия — или Украйна, като става дума за това впрочем? Големият еврейски писател и драматург Шолом Алейхем, който през 1905 г. бяга от погромите в териториите на днешна Украйна, веднъж сравнява творчеството на украинския национален поет Тарас Шевченко с Песента на песните на Соломон, въпреки че в някои от стиховете си Шевченко възхваляват погромите. Алейхем се опира на собственото си сигурно чувство за националност, което в крайна сметка произтича от божествени откровения като Десетте заповеди. Украинците, от друга страна, не са приключили с четиридесетте си години в пустинята. Те са въвлечени в битка с нация, за която е всепризнато, че има велика култура, техните предци са участвали с ентусиазъм в тази култура, а техните сънародници трудно се отделят от нея.
Украинците имат право, когато се оплакват, че Путин иска да заличи украинската националност, но се опитват да направят точно това с Русия. Освен модата напоследък думите „Русия“ и „Путин“ да се пишат с малки букви, украинските защитници на Запад призовават да се спре продуцирането на руска музика – дори ако някои композитори, като Чайковски, имат украински корени, и да се преименуват руски произведения на изкуството като украински и като цяло изтривайки всяка препратка към Русия.
Странни исторически разкази излизат от Украйна след разпадането на СССР.
Въпреки че всички нации имат елемент на измислица в своите основополагащи митологии – аз съм почти сигурен, че Джордж Вашингтон е излъгал няколко пъти – постсъветската версия на украинската история се чете едновременно като фантастична и ревнива.
Твърди се, че Украйна е съществувала вечно, много преди славяните да заселят земите, които сега заема и думата Украйна да се използва.
Версии на този актуализиран разказ се изляха в медиите на английски език. Например, Ukrainian Magazine of Chicago уверено твърди, че „украинските цивилизации датират от 4800 г. пр. н. е.“ и „връзките на Украйна със Западна Европа датират повече от 1000 години“. Но древните скити и триполци, които са живели в днешна Украйна, не са били славяни. Освен това, княжеството, което преди монголското иго е имало широки връзки със Западна Европа, се е наричало Киевска Рус. Управлявано е от скандинавската династия Рюрик от Новгород. И тези земи са били заселени от предци както на руснаци, така и на украинци.
„Украйна“ — в превод от славянски езици означава „погранична земя“ — е източният край на Полско-литовската държава от 16-ти век.
Самобитна украинска културно-политическа общност възниква с казашкото въстание на Богдан Хмелницки през 17-ти век, но казаците молили Русия за защита. Украинският национализъм датира едва от 19 век.
Също толкова съмнителни са твърденията на Kyiv Independent, че Русия не е основала Одеса и Харков, защото през вековете други народи са създали селища в районите около тези градове.
Такива твърдения са аналогични на съвременните идеи, активно налагани на американската общественост: със сигурност индианците Олоне са живели на територията на днешния Сан Франциско, но не са построили града. По същия начин много племена са имали селища в южната и източната част на Украйна, но най-важните градски центрове са основани от Руската империя.
Сега, когато Украйна воюва с Русия на своя територия, украинците получават нашето съчувствие.
Това не трябва да се превръща в допускане странни идеи да проникнат в западните академични среди, но за съжаление приказките за „деколонизиране“ на руската история се превърнаха в тенденция. Това се свежда до замяна на думата „Русия“ или „руски“, която е била използвана през въпросния период от време, с „Украйна“ или „украинец“. Например етническия поляк и руски художник-супрематик Казимир Малевич може да бъде преименуван и обявен за украинец.
Този вид културна подмяна е като обратното на гласност – през 80-те години на миналия век съветските хора гледаха към западните учени, за да научат честната история, която беше разпространена в свободния свят.
А днес провалените държави от бившия СССР налагат свои наративи на научния свят в Запада, движени от идеологически съображения.
Тези разкази може да са нови за нас, но руснаците и украинците са били подложени на тях от десетилетия.
Не мога да ви кажа колко украинци смятат, че са потомци на скитите – мисля, че повечето от тях не знаят много за древното племе, или колко мислят, че Русия е “откраднала” техни художници. В Русия постсъветският украински разказ се посреща с насмешка. Нищо чудно: някои украинци не смеят да произнесат думата „Русия“, предпочитайки вместо това „Московия“, и твърдят, че известните руснаци всъщност са били украинци, дори ако очевидно са говорили на руски помежду си.
За протокола, този вид изтриване не се ограничава само до Русия.
Например Украйна твърди, че родените в Киев и Одеса евреи Голда Меир и Владимир Жаботински са украинци, а проукраински настроените американски академици в Харвард изхвърлят от историята погромите на украинските националисти.
Тези на Запад, които следят събитията в Украйна, знаят за проблемите, които често се повдигат и от двете страни – възраждането на неонацизма, Гладомора, историческия статут на Крим и Донбас, а също и езиковия въпрос.Отношенията между руснаци и украинци вървят надолу от десетилетия и взаимното недоверие изобилства.Украйна има много реални исторически оплаквания срещу Русия – разпускането на казашкото самоуправление от Екатерина Велика, например.Но тогава националистите се обръщат и удавят тези въпроси в хор от глупости.Крайният резултат са тридесет години независимост, пропилени в съмнителни идеологически проекти и разваляне на отношенията със съседите.
През последните седмици Украйна спонсорира нахлувания в Белгородска област на Русия.
Някои националисти мечтаят не просто да си върнат Крим, но и да тръгнат към Москва. Това са самохвалства и отчаяни опити да си придадат няква значимост. Русия е най-голямата ядрена сила и граничи с Украйна. Украинските националисти не могат да унищожат Русия.
Въпреки това, изключително поради настървението им успяха да постигнат съчествени успехи на Запад.
Гилбърт може да се надява когато войната отмине ще издаде книгата си, но войната може да е продължителна и досега украинските националисти успяха доста успешно да наложат своя дневен ред на американските институции.
Не мога да кажа, че би ми било интересно да чета „Снежна гора“, но прецедентът, който възникна с новата книга на Гилбърт, е обезпокоителен.
Този пример на автоцензура не може да се разглежда извън по-широкия контекст на украинското самоизмисляне. Но аз, като американски читател, трябва да мога да чета всяка книга за Русия когато пожелая. Съмнителните идеи не трябва да замърсяват нашите образователни и културни институции – въпреки че трябва да признаем, ние сами сме нанесли много щети.
Автор: Катя Седжуик ; Източник: theamericanconservative.com;/ Превод: opposition.bg
