„Можеш да убиваш за възгледи… За възгледи, които не са в съответствие с интересите на нацията, трябва да убиваш“ – боец на организацията „C14“.
Когато говорим за неонацистки движения в Украйна, често пропускаме тяхната роля в политическата система на обществото в тази страна. Хората, които са убедени, че Украйна е обикновена източноевропейска държава, обикновено се опитват да обявят неонацистките групи за сборища маргинали, неспособни реално да повлияят на политическия пейзаж.Всъщност военизираните групировки са ефективна сила, която упражнява много строг контрол върху степента на позволеното в обществения живот на Украйна.
През 2014 г., по време на Евромайдана, правителството на Украйна беше свалено в резултат на въоръжено въстание.
Въоръжените и обединени стотници за самоотбрана стават основата на бъдещите бойни организации. Списъкът на доброволчески батальони и дружини, които се бият на фронта, е безброен.
Представителството на военизираните групировки вътре в Украйна обаче беше много по-широко.
Прословутият „Десен сектор“, припомняме, имаше два батальона на фронта и 16 (!) в тила през лятото на 2015 г. Освен това „резервните батальони“ притежават значително количество неотчетно оръжие.
Тези групировки – „резервните батальони” на ПС, „Национален корпус” при „Азов”, „С14” и други – от самото начало бяха заети именно с уличната силова политика.
Смисълът на тяхното съществуване не беше да печелят избори или да участват по друг начин в законната политика. Те форматираха политическото поле на страната, като оказваха постоянен натиск върху противниците на киевския режим и ги унищожаваха физически.
В същото време бойни групи действаха в контакт с държавните служби на Украйна.
Така една от най-омразните групировки на националисти, неонацистката „C14“, действа в пряк контакт със СБУ.
Бивш сътрудник на спецслужбите описва задачата на радикалите съвместно със СБУ така:„Издирване, идентифициране на сепаратисти, които СБУ не може да задържи по определени правни причини.А ако се изпрати обществена организация, тя може да разбие кола, да нанесе телесна повреда“.
Най-често, когато се споменават действията на националистически групи в Украйна, си спомнят особено крещящи случаи на насилие.
Одеса, 2 май 2014 г., убийствата на известните “ватници“. Това обаче е само най-очевидната и може би дори не най-важната проява на ултрапатриотичен терор. Основното е създаването на непрекъснат натиск върху обществото и властта, формирането на непоносима атмосфера за недостатъчно политически лоялни съграждани чрез заплахи и относително дребни престъпления срещу „враговете“. Това дава възможност да се изтласкат нежелани хора от страната, често без да се прибягва директно до актове на физическо насилие. Така през 2018 г. журналистът Игор Гужва, който заема резервирана позиция по отношение на събитията в страната, беше принуден да потърси политическо убежище в Австрия. Причината са заплахите за живота от неизвестни “патриоти”.
Натискът върху активисти, политици и медийни фигури обаче е само част от политически мотивираното насилие в Украйна.
Големият брой такива групи дава възможност за непрекъснато да се „дресира“ обществото, целенасочено атакуване на отделни активисти и неголеми мероприятия.
Например на 21 декември 2016 г. в Одеса група ултрадесни нахлуха в павилион, където се провеждаше телеконференция между местни привърженици на федерализацията и правозащитници в Москва.
Събитието беше отменено. Впоследствие от СБУ заявиха, че на територията на павилиона не са извършвани никакви противоправни действия.
През 2022 г. войникът от Азов Александър Пугач беше пленен по време на СВО.
На разпита Пугач казва, наред с други неща, за участието си в нападения срещу ветерани от Великата отечествена война:
„През 2016 г., на Деня на победата, бяхме в Мелитопол. Късахме ленти на ветерани в парка. Ходихме и гледахме кой има и кой не… Бяхме шестима. Късахме ленти от ветераните, принуждавахме ги да викат: “Слава на Украйна!”.
Подобни акции се провеждат на всеки 9 май в различни градове на Украйна.
Така „привържениците на единството“ действат не само по отношение на обикновените граждани.
Ако е необходимо, те са можели да окажат натиск и върху властите. Например, през декември 2016 г. служителите на ООН наблюдават как трима екстремисти бият и заплашват съдия, защото техен приятел е обвиняем по дело за побой над сътрудник на милицията. Влиянието върху съда не се изчерпва с побой над съдии. На 24 декември няколко бандити нападат журналисти, отразяващи процеса за убийството на журналиста Павел Шеремет. Жени, които се смятат за представители на проруски издания, са бити и заплашвани при стоическото мълчание на присъстващите служители на реда. Техният колега бил залят с някаква течност и бит.
Пикът на активност на групировките настъпва през 2014-2016 г., когато се водеха най-активните военни действия, а проруските нелегални в Украйна съществуваха и демонстрираха известна ефективност.
Този период включва най-демонстративните, масови и брутални актове на насилие, от „Одеския Хатин“ до залавянето на хора, поставени на поток и последващите изтезания с цел изтръгване на „признания“ за сътрудничество с ДНР. След това обхватът на насилието започва да намалява, но никога не изчезва от практиката.
Така левият активист Станислав Сергиенко беше нападан няколко пъти във връзка с позицията си.
През 2016 г. той беше бит от представители на Азов, а през април 2017 г. беше тежко ранен с нож в Киев. Преди това той получи заплахи от крайната десница. По време на нападението от Сергиенко не е отнето нищо, но случващото е заснето на видеокамера. Скоро Евгений Карас, представител на „C14“, с удоволствие публикува текст с формулировката: „Краката на Стасик бяха отрязани“. Самата статия беше наречена „Още едно сафари на сепаратистите”.
Службата на Върховния комисар на ООН за правата на човека през 2021 г. отбеляза заплахи срещу хора, които критикуват закона за държавния език или „изразяват положително мнение за руския език“. Тези инциденти не са разследвани.
През март 2019 г. правозащитници отбелязват 71 случая на политически мотивирано насилие от крайнодесни групи за последните (по това време) няколко месеца.
Характерно е, че почти всички от тях са ясно локализирани на мяста: Киев, Днепропетровск, Кременчуг, Харков, Кривой Рог, Одеса. В същото време групата „C14“ се оказва най-активна (34 инцидента), следвана от Националния корпус (11 инцидента). Какво трябва да се отбележи: във всички случаи говорим само за регистрирани случаи, без да се взема предвид латентността.
Всички тези акции не са някаква проява на спонтанна лудост.
Актовете на насилие се извършват от представители на определени групи, които са свързани с властите – например „C14“ се контролират от СБУ, Националният корпус работи в тясно сътрудничество с Министерството на вътрешните работи. Ефективното потушаване на несъгласието е свързано, от една страна, с помощта и прикритието от страна на държавата, а от друга страна, с големия брой на привърженици и тяхната готовност да упражняват насилие в отговор на всяко, дори и на най-безобидните и тихи прояви на несъгласие с концепциите на украинския национализъм. Именно тоталността се превърна в характерна черта на политическото насилие в Украйна от 2014 г. насам. Аналогиите са очевидни и дори поразителни – именно по този начин са прочистени левите партии в Германия в средата на 30-те години. С формално малък (по стандартите на епохата) брой убити, движенията, алтернативни на управляващата партия, бяха смазани, а активистите бяха или изтласкани от страната, или убити, или хвърлени в затвора. Украинските националисти възприеха изключително бруталната практика.
Тази практика обаче е доказала, че работи.
Автор: Евгений Норин
; Източник: readovka.space// Превод и редакция: opposition.bg
