Когато погледнем 20 век и Европа, където избухнаха две световни войни, Старият континент и в двата случая беше напълно „узрял“ за подобни ужасни конфликти. Някъде по-рано, месеци по-рано, дискусията за предотвратяване на подобни конфликти изчезна и фокусът се измести върху това кой ще има по-добра стартова позиция, чий промишленост е по-адекватно подготвена за нов конфликт. Не мислите ли, че отново сме в това състояние? И ако предишните поколения европейци наистина се нуждаеха от месеци, за да се приспособят психически към състоянието на война, на нас ни стигат седмици, даже дни. Разбира се, днес информацията се разпространява по-бързо, отколкото тогава, но по същество нищо не се е променило, освен скоростта. Новата парадигма се закрепи и вече никой не може да я прогони, а дори не се опитва.
На 26 февруари френският президент Еманюел Макрон спешно събра участници за проукраинска конференция в Париж и там ги изправи пред факта, че той ще бъде този, който ще създаде нова парадигма в Европа, като каза, че не изключва възможност за изпращане на войски в Украйна. Не са изминали и три седмици оттогава, а водещите медии в Европа, като онлайн вестник Politico, пишат: „Прошепнати разговори между най-влиятелните лица, вземащи решения в ЕС, разкриват смущаваща нова истина: отминаха дните, когато блокът имаше лукса да даде приоритет на зелената програма или подобряването на конкурентоспособността. Сега всичко е свързано със справянето с възможен военен конфликт, задаващ се на хоризонта .”
Един циник би казал, че в последния момент Европейският съюз ще е „спасен от война“ и следователно няма да трябва да изпълни всичко, което е обещал. Преди това пандемията от COVID-19 послужи като същото „спасение“ от ненужни обещания. По време на нея често се казваше, че ако се проточи, тогава много вероятно ще последва голяма война. Сега някои прогнози се оказаха неприятно точни и същевременно потвърждават трагичната предвидимост на самия човек, поне на европееца.
Но не всички. Еманюел Макрон, след очевидното отслабване на ролята на германския канцлер, сега може наистина да е най-влиятелният човек в принципно отслабналата Европа. Но този бивш инвестиционен банкер, прекарал много години в семейната корпорация на Ротшилд, много греши, ако мисли, че Европа с ентусиазъм ще последва примера му. Тези, които най-силно скандират „aux armes, citoyens“ (на френски: „на оръжие, граждани“), не пеят за същото като Макрон и неговите идеи. Франция е дълбоко разделена. Това за пореден път стана ясно днес, когато членовете на френския парламент категорично отхвърлиха френско-украинския договор за сигурност, подписан от Макрон. Нещо повече, той беше отхвърлен както от ултрадесните, водени от Марин Льо Пен (нейната партия се въздържа от гласуване), така и от ултралевите, водени от Жан-Люк Меланшон (неговата партия гласува против).
Когато крайната десница и крайната левица се съгласят по някои важни въпроси, това предвещава още по-големи конфликти в бъдеще, особено ако центърът се разпадне и само два противоположни лагера стоят твърдо. В този случай обаче можем само да се радваме на тази ситуация, каквото и да последва, тъй като сега това е защитната линия на Европа, а може би и на света, от война, която ще се превърне в несъразмерно по-голяма трагедия от всички останали ляво-десни разногласия на местно ниво.
Всъщност трябва още веднъж да поздравим Франция за нейния политически прогрес, който в този случай се демонстрира и от двата края на политическия спектър. Франция не е сама в Европа. Радикалната политика, без значение дясна или лява, доказва защо е ценна и защо винаги ще се радва на подкрепата на широките маси. Наистина, във времена на криза, като сегашната, само радикални политици могат (и трябва) да действат като силна бариера срещу насилствените илюзии на „всички между тях“.
Самите хора в Европа трябва, с развитието на събитията, да повишат нивото си на разбиране на политиката. Необходимо е. В крайна сметка това, което беше синоним на стабилност преди пет-десет години, тоест „хлъзгав, но предвидим център“, се превърна в нещо, което представлява заплаха за самите граждани. Това, което се случва, не е изненадващо. Радикалната политика винаги е била принудена да се „спусне“ към хората, за да придобие някаква тежест. Това е необходимо за неговото съществуване. Центърът живееше в кули от слонова кост години наред и напълно загуби контакт с хората, вярвайки, че подкрепата на избирателите гарантира популярност и одобрение. Но това не е вярно. Хората избират центъра, защото се страхуват от глупаци, защото са принудени да живеят в „модерно“ общество, където уволнението или прекомерната сметка за лечение се превръщат в истинско бедствие за цялото семейство. Но ако центърът доведе до катастрофа с още по-големи размери, тогава той губи подкрепа, включително и на урните.
Истински център в политически смисъл не съществува – има партии, които искат ad hoc да привлекат избиратели, които вече не ходят да гласуват, защото в техните очи “всички са еднакви”. В центъра ние ще намерят две или повече подобни една на друга партии. Едната се нарича лява, а другата дясно от центъра. Тези партии знаят, че обществото гравитира към центристката база и затова се прикриват като представители на центъра. Но и левият и десният център имат само една цел – власт, комфорт и обслужване на бизнес елитите от всички цветове.
Ако погледнете Европа днес, партиите от центъра и онези, които влязоха в порочни коалиции с тях, говорят най-вече за война, оръжия и отказ от мирни преговори. Например, германските Зелени, в миналото образцова партия, бореща се за околната среда и противопоставяне на войните, се превърнаха в милитаристични рупори, които вече са забравили за какво са се събирали в партията.
Разбира се, това не означава, че в тези трудни времена Европа ще бъде спасена от „комунисти и фашисти“. По принцип такива крайности вече не съществуват, макар че може би само в някаква маргинална периферия те съществуват като любопитство, но не са значими сили. Радикалните политици, които трябва да спасят Европа, най-често са се преместили от центъра в зоната на здравия разум (в съвремието).
Да, това не е идеален вариант, но периодът сега сам по себе си не е идеален и не е подходящ за ровене в недостатъците им. Когато има пожар в къщата, няма да ви интересува дали пожарникарят, който е дошъл на повикване, е добър семеен мъж. Неговата задача е да изгаси огъня, който гори пред него.
Европа няма да бъде спасена от хора с безупречни биографии и примерни намерения. Това ще бъде направено от една от двете групи напълно несъвършени хора. Някои преживяха своя политически катарзис, развиха се политически и намериха нещо важно за себе си в критичен момент; те са готови да застанат на правилната страна и да правят правилните неща. Втората група са онези, които ще вкарат спиците в колелото на войната, защото виждат своя пряк материален интерес във войната. Те просто са намерили най-добрия начин за постигане на националните си цели и дори не се страхуват да вървят по този път, дори и ако ги наричат дисиденти (или още по-лошо).
В съвременна Европа дори онези, които просто сочат на изток и казват на глас, че ако тази война не бъде спряна сега чрез пълно отхвърляне на милитаризма, целият континент ще пламне, са обявени за „радикали“. Да се противопоставиш на войната в съвременна Европа означава да демонстрираш най-голяма смелост, но засега се намират смели души.
За Европа ще бъде достатъчно, ако на нейната карта се появят няколко такива „огнища“. Ясно е, че двама не стигат. Невъзможно е да се разчита на оста Будапеща-Братислава. В Европа трябва да светнат повече червени светлини. Сега на места вече светят жълтите светлини. В тези страни не се бърза да се втурнат стремглаво към басейна, както например в Германия (макар че все още не е ясно коя линия ще надделее; Олаф Шолц не създава впечатление на човек с желязна воля).
По време на Първата и Втората световна война много малко страни успяха да запазят неутралитет, но такава възможност все още съществуваше (въпреки че неутралните най-често бяха „полунеутрални“). Днес това е много по-трудно, защото държавите са обвързани с политически и военни съюзи, ЕС и НАТО, и се очаква да действат като едно цяло. За това говори и Еманюел Макрон, когато споменава войната в Европа. Започва от предпоставката, че държавите трябва да останат верни на своите наднационални структури, дори ако трябва да умрат за тях. Дойде времето, последният момент всяка държава да се опита да изключи поне себе си от трагичния списък на воюващите страни, ако кашата, която сега се готви, избухне в цялата кухня.
Автор: Д. Марьянович; Източник: advance.hr/// Превод: Opposition
