От пролетта на 2022 г. се говори, че затворници от руски затвори се вземат в редиците на частната военна компания “Вагнер”.
И въпреки че нямаше официални изявления, слуховете ставаха все по-настойчиви. През септември самият Вагнер косвено потвърди този факт, заявявайки в коментар за Радио „Комсомолская правда“: „Група неизвестни лица, които, разбира се, за всички нас там не са, прекрасно воюват в посока Бахмутовски. Първо, те са патриоти и не могат да допуснат опозоряването на родината си. Второ, те са професионалисти и много от тях са минали през десетки войни… И последната забележка: тези, които не искат затворниците да се бият в ЧВК, но сами не искат да правят нищо, пращайте децата си на фронта”.
И през декември първата група бивши затворници, които са изслужили шестмесечния си договор, се завърнаха у дома. „С ордени, пари и помилване“, както казват в ЧВК. През януари втората партида напусна фронтовата линия.
„Вече съм свободен, а жена ми ще трябва да седи още 11 години“
180 дни месомелачка срещу 12 години затвор – избор, направен през пролетта на 2022 г. от Дмитрий Семенов (фамилията е променена. – Ред.) с позивна “Курва”. „Курва“ означава „командирът на разузнаването работи акуратно“, а не полската нецензурна дума, за която може да си помислите.
– Аз вече съм на свобода, а жена ми ще лежи в затвора до 2034 г. Тя трябваше да излезе година преди мен. Заради нея започнах всичко това, честно казано. Надявам се да мога да я измъкна някак. Готов съм на всичко за това.
Дмитрий е потомствен ветеринарен лекар. И въпреки че отдавна не е работил по специалността си, в свободното си време разработва ендопротези за котки и кучета. А съпругата му е работела като учител по физика и астрономия в училище. Но, както установява разследването и прокуратурата потвърждава, съпрузите са се занимавали с производство и продажба на психотропни вещества в особено големи размери. По криминалното им дело има 6 епизода и доказателства – оборудване за производство на наркотици, стока, показания на клиенти (включително полицаи под прикритие). Съдът през 2018 г. ги изпраща на не толкова отдалечени места. Него за 17 години, нея за 16.
Но идва 2022 г., специалната военна операция, частната военна компания “Вагнер”…
– От 5 години не съм бил вкъщи. Сега всичко е сякаш ново, – казва Дмитрий. – Опознавам града наново, срещам се с приятели, съученици, с тези, с които сме учили заедно в академията. Дори с когото бяхме в затвора, също се срещам. Много ми е интересен този нов свят.
– Как ви се отрази службата в разгара на спецоперацията на първа линия?
– Промени душата ми. Вече съм съвсем друг човек. По-подготвен, по-отговорен, по-честен. Преди колонията бях просто Дима, дълбаех. В лагера вече станах Дмитрий, защото започнах да се променям. И вече в зоната на специалната военна операция, както дисциплината, така и режимът, всичко това ме промени още повече. Знаете ли как общуваме помежду си там? “Брат”. Ние сме братя по кръв и оръжие. Там веднага се облякохме в униформа и станахме едно цяло, нямаше разлика – кой отвън идва и кой от колонията. Честно казано, понякога беше по-интересно да воюваш със затворници, защото те имат вълнение, пречистват се с кръв и след това заслужават помилване. Имам наранявания. И от куршум, и мини. Но фактът, че сега седя пред вас, е доказателство, че не съм пушечно месо.
За бойния път, за това, което е трябвало да изтърпи шест месеца, “Курва” – Дмитрий може да говори сякаш с часове.
– Воювахме близо до Бахмут. Взехме Углегорската ТЕЦ, после беше трудно – Отрадное, Николаевка (села близо до Бахмут (Артемовск). – Ред.) … Вървяхме, вървяхме, превземайки всеки метър. Последната битка беше най-тежка, получихме бойна задача да влезем в укрепените позиции, а там имаше 40 весушника и 6 “айдаровци” (“Айдар” – батальон от украински националисти, известен с особена жестокост и мародерство, признат в Руската федерация за екстремистка организация и забранен – ред.). И бяхме посрещнати от 2 скали (тежки картечници. – Ред.). Подходихме през нощта и им организирахме Вартоломеевска нощ. Да, бях ранен, но беше забавно. Те не очакваха такава наглост, когато ние четиримата отидохме при тях.. Взехме осем пленници и дори един “айдаровец”, а те казват, че не се предават в плен.
А ние – ние не отстъпваме, ние само напред. 50 бойци-затворници ни бяха достатъчни, за да вземем 100 от украинската армия. Да вдигнем шум, врява и всичко ще бъде наше. Някои го наричат кървава амнистия или нещо подобно. Не! Това е нашият избор, искаш – отиваш, искаш – не отиваш. Дори си нарисувахме емблема: „Всичко или нищо!“
– Имаше ли подготовка преди изпращане в специалната военна операция?
– Много добра! Инструктори от бившите спецчасти ни гонеха здраво. Но бяхме радостни от това. Набиваха ни дисциплина и още дисциплина. В колонията също имаше своя дисциплина, разбира се. Но тук беше друга, военна. Имахме най-добрите оръжия, най-добрата броня, плюс вземахме трофейни.
– А фронтови 100 грама даваха ли?
– Не! Никакви наркотици и алкохол. И никакво насилие нито над цивилни, нито над жени. Това се спазваше стриктно. Хазарт, просто хазарт! Живот или смърт, просто ходене по острието.
– Беше ли страшно?
– Разбира се. Страх – трябва да има, ако изчезне – много лошо е. Страхът помага, благодарение на него усещаш опасността. Той подсказва: „Не отивай там“. Не отиваш – а бам, там има опасност.
Дмитрий смята, че не трябва да се подценява силата на врага. И с удоволствие философства за това.
– Подценяването на врага е основната опасност за всеки войник. Щом казвате, че той е слаб, значи и ние сме слаби. Ако кажем, че той е силен, значи вече и ние не сме слаби, след като го побеждаваме. Необходимо е правилно да се оценява и дори понякога да се страхуваш от него. Въпреки че в действителност въоръжените сили на Украйна са слабаци, те бягат от нас, лесно се предават. „Айдар” са по-интересни, те са по-подготвени, идеологически напомпани.
– Какви са бъдещите Ви планове?
– По-нататъшна работа в частната военна компания. Да ставам по-добър, да науча нови видове битки, нови оръжия. Така че всичко е още пред мен, аз съм само на 39.
– Тоест, хазартът не стихва?
– Все още има барут. Като цяло тук (в един мирен град) хората са някак зли, сами по себе си. Там (в зоната на военните действия) някакси е по-лесно. Или може би просто още не съм свикнал с хората? Може би имам нужда от някаква адаптация към нормалния живот? Вкъщи съм само от 6 дни, очите ми още не са свикнали. Да, красиви момичета, цветя, магазини, всичко това примамва. Но все пак… там е по-добре.
„Ще се върна, няма да бъда охранител в супермаркета“
Андрей Ястребов е 23-годишен мъж от Ленинградска област. Той влиза в затвора за 2 години през февруари 2022 г., съдът обявява присъдата му на 27 февруари, 3 дни след началото на СВО. За какво? За кражба на кола – Андрей краде на чужди жигули, стари и разбити. Това е втора присъда и втори срок в неговата биография. За същото той вече е бил в затвора. Между присъдите Ястребов успява да работи на строителна площадка, във фабрика, в болница. Но отново се връща към старото.
Вторият път в затвора той остава малко. Първо роднините му носели колети, но през лятото на 2022 г. внезапно се свързва с тях от украински номер. Изпраща на майка си своя снимка в униформа. Роднините вдигат тревога, особено леля му. Тя пише молби до прокуратурата, Федералната служба за наказания и успява да даде много интервюта, че „племенникът ми не може да се съгласи с това, трябва да е бил принуден“. Майката на Андрей също говори нещо подобно, но не толкова уверено, докато идва в офиса на ЧВК за заплатата на сина си.
А след това в интернет се появява видео, в което Андрей заявява, че е сключил договор по собствена воля: „Да помогна на Родината“. И че вече е бил в битка, получил е шрапнелна рана, но е излекуван и се връща обратно. А с леля си изобщо не общува.
И сега Ястребов, след като „изработва“ 180 дни от договора, се върна у дома с първата партида помилвани осъдени. И пак дава интервюта.
– Ние отидохме там (в зоната на СВО – Ред.) едни от първите. Мнозина казаха: “Вие сте глупаци!”. Но там имахме пълно равенство и единство. Ние никога не сме изоставяли своите, прибирахме и ранените, и 200 (убити. – Ред.). И никога не сме отстъпвали позиции. Имаме братство и се държим – повтаря като мантра Ястребов.
Той воюва, подобно на Курва, в района на ТЕЦ Углегорск, освобождава Новолуганское, Николаевка …
– За какво получихте медала? (Между другото, „За храброст“, а това е най-уважаваният медал във военната среда, той се дава само за истински военни подвизи, не се получава в тила).
– За една много тежка битка. Първата група тръгна напред, а ние покривахме тила. И взехме в плен бягащ противник. Но докато водех пленниците при командира, нашите момчета се свързаха и казаха, че ги обграждат. Командирът даде команда да помогнем и ние се върнахме обратно. Беше тежко, вражеската артилерия и минохвъргачките работеха… Тогава един танк тръгна към нас, даде повече от 15 залпа и бях ранен в главата. Но командирът по радиото каза: „Момчета, трябва да издържите“. И ние издържахме. За това получих медала. Като цяло, разбира се, всяка битка е тежка. Но когато имаш командир, който ръководи правилно и вдъхновява, всичко е по-лесно. Нашите командири са добри и опитни.
Моето отношение към противника? Там има 19-годишни тийнейджъри, питаш ги: „Защо дойдохте тук?“ Отговарят: „Мобилизираха ни“.
С „Айдар“ да, те са наемници. Но те също бягат. „Вагнер“ са по-силни. При айдаровците там неведнъж сме намирали наркотици и алкохол. Обичат да пийнат и заспиват на позициите. А нашето разузнаване работи перфектно и ние отивахме, когато те спяха. Така че и айдаровци пленихме, един дори ми подари бронежилетка.
– Не съжаляваш ли, че отиде в ЧВК? Ти не трябваше дълго да седиш...
– Никак! В момента съм в отпуск и ще се върна. Защото там има братство. А тук, в цивилния живот, гледах мъжете … защо не се бият? Отивай, подписвай договор, всичко ще ти дадат – и автомат, и патрони, и дори танк, ако трябва.
Да, сега мога да си намеря работа, но не искам. Искам обратно. Разбирате ли? Там вече ми е по-лесно, отколкото в цивилния живот. Е, какво има тук? Да бъда охранител в магазин? Не! Човек трябва да е там, където е трудно в момента.
Сега Андрей е у дома, в района на Ленинград. Успяхме да говорим с неговата приятелка Светлана.
– Да, тук е. Някак си се е променил много. За добро, според мен. Той казва на всички, че скоро ще се върне в СВО. Там плащат добри пари, казва той. Подвизи. И тук какво? Тук има тъга.
„Погребваха ме два пъти, но не дадохме и метър“
Още един бивш затворник се съгласи на кратко интервю, известен в зоната за спецоперация с позивна “Спартак”. Защо е бил в затвора – предпочита да не казва, а от ЧВК не съобщават такава информация. Само „Спартак“.
Спартак споделя, че е намерил близки приятели и дори семейство едва сега, в ЧВК.
– Верни братя, които винаги ти пазят гърба – казва той топло. – Бях един от първите, които отидоха да воюват. Подготовка, упражнения имаше. Но малко, сега ги подготвят повече, от един месец момчетата се подготвят от знаещи инструктори.
– Не беше ли трудно с дисциплината на предна линия?
– Не, подходът към всичко беше суров, но справедлив. И строг сух закон, а ние сами знаем, че алкохолът и наркотиците са зло. А без дисциплина там? Няма начин! Каквото и да говорят, ние, осъдените, сме хора различни, осъдени за различни неща, знаем как да плетем интриги … Но там веднага става ясно кой кой е. Показахме, че сме достойни. Аз съм бивш затворник и оборудването беше на най-високо ниво. Много доброволци дори завиждаха.
Ако поне 10 човека бяха като нашия командир там… Мисля, че ми даде втори живот. Сега нямам интерес да се занимавам с глупости. Да, много осъдени казват, че не са виновни и са вкарани в затвора за нищо. Не казвам това за себе си – виновен бях. Но се поправих. Изкупих се.
– Какво ли не казаха и писаха за затворниците в ЧВК. Какви трудности се наложи да изживееш там…
– Да, и ние сме чували слухове. Правозащитници казваха, че всички сме били изклани там. Лъжи! Смятам, че предателите говорят това. Всички там бяхме един за друг. Там ме раниха. И не затворник, а обикновен доброволец ме измъкна, превърза ме. Два пъти ме погребваха, вкъщи звъняха, но аз, виждате, съм жив.
Спартак сега се хвали колко гладко и без нито една загуба са превзели село Андреевка.
– Дори без нито един 300-ен (ранен. – Ред.) за 4 часа! Наистина! За тези шест месеца не сме дали нито метър земя. И се надявам никога да не дадем. Но първата битка – все пак беше най-специалната. Емоции. След това имаше много трудни моменти. Свои губихме… Но не съжалявам за нищо.
– Какви са плановете по-нататък?
– Същите. В ЧВК съм, никъде не съм ходил. Само почивка, после ще продължа. Искам да съм там до края на живота си. Не искам да променям нищо, никъде другаде не искам.
Източник: KP.RU
Превод и редакция: opposition.bg
