Интензивните военни действия, които продължават вече повече от две години в Украйна, разбира се, носят смърт и унищожение. Както впрочем, всеки въоръжен конфликт от такъв мащаб. Но, уви, с това смъртоносната опасност от този конкретен конфликт не се изчерпва. Защото в него обективно е заложен потенциал за практически безкрайна ескалация.
Именно „безкрайна“.
Тя може да доведе не само до излизане извън границите на това, което все още формално е двустранен конфликт между две държави. А също и отвъд границите на съществуването на настоящата цивилизация – ако се стигне до такава степен на загуба на контрол над ситуацията от главните герои, че стъпка по стъпка да доведе до глобална ядрена война.
Между другото, за тези потенциални опасности сериозни професионални експерти, както в генералска униформа, така и без нея, многократно са изразявали безпокойство – и преди началото на СВО, и след това, вече по време на военните действия след февруари 2022 г. Освен това, принадлежи към различни идеологически и политически лагери.
Тези страхове, за съжаление, не са безпочвени. В конфликта, който става все по-продължителен, участват пряко или „хибридно“ четири ядрени държави. От една страна е Русия. От страна на съюзниците на Украйна в НАТО, които я подкрепят политически и финансово и активно й доставят с различни оръжия – САЩ, Великобритания и Франция.
Освен това, войнствената реторика и от двете страни напоследък навлезе в състояние на ескалация. Темите за възможно пряко участие на военнослужещи от НАТО в конфликта и използване „при определени условия” на тактически ядрени оръжия, преминаха от общи доктринални документи, както и от неофициални, на пръв поглед „безотговорни” изказвания на особено войнствени лица от политическата, експертната и пропагандно-медийната общности, в практическия речник на настоящи и напълно отговорни политици и военни.
Вярно, всички представители на военно-политическата върхушка все още продължават да говорят за недопустимост да се използва ядрено оръжие и преход на конфликта към преки военни действия между Русия и страните от НАТО. Ясно е: едно е да развяваш балона на психологическата война и взаимното пропагандно сплашване, а друго е трезвата пресметливост като основа за политически и военни решения. Тревожна е обаче появата напоследък на теми табу в публичното политическо пространство. В крайна сметка историята доказва, че границите между изявленията и действията често се оказват много по-крехки, отколкото изглежда на пръв поглед.
Каква е причината за тази, засега словесна, ескалация? Именно сега? Ето няколко предположения.
✔ Военният конфликт се проточи; няма убедителни пробиви, които драматично променят ситуацията на фронтовете, неясно е как страните смятат да постигнат своите варианти за „победа“. В такава ситуация възниква изкушението да се въведат, поне на психологическо ниво, някои по-„убедителни” аргументи. Още повече, че достатъчно разпространени в западния сегмент стават представите, че „Путин разбира само аргументите на силата“. Нещо подобно обаче се случва и в Русия – само по отношение на това какво по-добре “разбира” западът.
✔ Политическите лидери на всички въвлечени в конфликта страни използват остра реторика за чисто вътрешнополитически цели. Тези цели са различни – обществено-политическа мобилизация в Русия, предизборна кампания в САЩ, предстоящите избори за Европейски парламент, борбата за политическо лидерство в обединена Европа, международна среща за обсъждане на украинската „формула за мир“ в Швейцария… Но необходимостта от решителни изявления на действащите политици за демонстрация на своите волеви качества и убедеността в правотата на собствените действията в такива условия, е очевидна.
✔ Разбира се, всеки има нужда от решителност и убеденост в правотата, но има и разбиране, че всичко, което се случва, накрая (разбира се, ако изключим апокалиптичен сценарий) неизбежно ще доведе до мирни преговори/прекратяване на военните действия. Това означава, че те трябва да се провеждат в най-благоприятните за всяка страна позиции. Отсрещната страна трябва да знае какво може да постигне и какво не може. Следователно пакетът, предлаган от всяка страна, трябва да съдържа набор от приемливи предложения и потенциални заплахи. Изглежда, колкото и парадоксално да е нашето предположение, но втвърдяването на реториката е един от елементите за подготовка на изходни позиции за бъдещи преговори.
Така че, може би няма нужда да се напрягаме твърде много? Може би всичко ще остане в сферата на пропагандата и взаимното плашене, тровещи атмосферата, но не и допускащи в движение войски и смъртоносни военни „продукти“?
Смятам, че в сегашната ситуация, подобно безхаберие е неуместно.
Първо, публично повтаряните заплахи са психологическо заличаване на установени „червени линии“. Реални, основни, а не „междинни“, които могат постоянно да се променят в зависимост от тактическите задачи на фронтовете – военен, политически и психологически. Темата за отказа от използването на ядрени оръжия, многократно публично потвърдена от големите ядрени държави, престава да бъде фундаментално условие sine qua non в международните отношения, ненарушима гаранция за оцеляването на човечеството. Тя се омаловажава и разяжда, а използването на ядрени оръжия постепенно се превръща в общественото разбиране от неразрушим механизъм за взаимно възпиране в едно от средствата за водене на война, което „при определени обстоятелства“ може да се използва.
А дискусиите за прякото участие на военни от страните от НАТО в руско-украинския въоръжен конфликт е премахването на табуто за хипотетична руско-натовска война, което неизбежно ще доведе до ядрена ескалация. Странните калкулации, че уж всичко може да се ограничи до използването на конвенционални оръжия в заобикаляне на ядрените потенциали, е пример за посредствен авантюризъм.
Второ, ескалацията (както виртуална, така и реална) е изключително опасна в сегашните условия, когато не действа изключително важната за поддържането на световна сигурност мрежа от контакти между Русия и страните от НАТО. Някои неща, разбира се, са запазени, като например безсрочното споразумение между СССР и САЩ относно мерките за намаляване на риска от ядрена война, подписано през 1971 г., или съветско-американското споразумение за предотвратяване на инциденти в открито море и във въздушното пространство над него през 1972 г. (Русия е правоприемник на тези договори). Но като цяло обширната система от споразумения, както и формални и неофициални контакти между представители на Руската федерация и САЩ и други водещи западни страни, днес е разрушена. И атмосферата не е същата, и взаимното доверие е подкопано. Как ще се държи при такива обстоятелства системата за предотвратяване на случайни изстрелвания на стратегически ракети и случайни, неразрешени военни инциденти – не е неизвестно.
Така че сдържаността в изявленията и още повече в действията е не просто проява на добро възпитание, което е позабравено в съвременните международни отношения, а императив за запазване на сигурността. Включително от тези, които смятат повишаването на залозите за ефективен метод за водене на политика. Между другото, известно е, че повтарящите се думи скъсяват разстоянието до действията.
Автор: Андрей Липски; Източник: novayagazeta.ru // Превод: Opposition
