Алистър Крук
Как да се постигне невъзможното? Америка инстинктивно е експанзионистична сила, нуждаеща се от нови полета за завладяване; нови финансови хоризонти за овладяване и използване. САЩ са изградени по този начин. Винаги са били такива.
Но – ако вие сте Тръмп, който иска да се оттегли от войните в периферията на империята, но въпреки това иска също да създаде лъскав образ на силна Америка, разширяваща се и водеща глобалната политика и финанси – как да го направите?
Е, президентът Тръмп – вечният шоумен – има решение. Презрете вече дискредитираната интелектуална идеология на мускулестата американска глобална хегемония; вместо това предположете, че тези по-ранни „вечни войни“ никога не би трябвало да са „наши войни“; и, както Алон Мизрахи предложи, заемете се с повторното колонизиране на това, което вече е било колонизирано: Канада; Гренландия; Панама – и Европа също, разбира се.
Така Америка ще стане по-голяма; Тръмп ще действа с решителни мускули (т.е. както в Колумбия); ще направи голямо „шоу“ от нещата, но в същото време ще свие основния интерес на САЩ към сигурността, за да се съсредоточи върху Западното полукълбо. Както Тръмп продължава да отбелязва, американците живеят в „западното полукълбо“, а не в Близкия изток или другаде.
По този начин Тръмп се опитва да се отдели от американската експанзионистична военна периферия – „отвън“ – за да обяви, че „вътрешността“ (т.е. сферата на западното полукълбо) е станала по-голяма и безспорно е американска. И това е важното.
Това е голяма промяна, но предимството й е в това, че много американци започват да я признават като по-точно отражение на реалността. Инстинктът на Америка остава експанзионистичен (това не се променя), но много американци се застъпват за фокусиране върху американските вътрешни нужди и „близките съседи“.
Мизрахи нарича тази корекция отвътре навън „самоканибализация“: Европа е част от западната сфера на интереси. Наистина, „Европа“ се смята за свой прародител, но екипът на Тръмп се е заел да я колонизира повторно – макар и в духа на Тръмп.
Робърт Купър, високопоставен британски дипломат, изпратен в Брюксел, през 2002 г. въведе термина либерален империализъм като новата цел на Европа. Това трябваше да бъде империализъм на меката сила. И все пак Купър не можа съвсем да се откаже от европейския „ориентализъм на старата империя“, пишейки:
„Предизвикателството пред постмодерния свят е да свикне с идеята за двойни стандарти. Помежду си ние работим въз основа на закони и открита кооперативна сигурност. Но когато имаме работа с по-старомодни видове държави извън постмодерния континент Европа, трябва да се върнем към по-грубите методи от по-ранна епоха – сила, превантивна атака, измама, каквото е необходимо, за да се справим с онези, които все още живеят в света на деветнадесети век, в който всяка държава е сама за себе си. Помежду си обаче спазваме закона: Но когато работим в джунглата, трябва да използваме и законите на джунглата”.
Светогледът на Купър оказа влияние върху мисленето на Тони Блеър, както и върху развитието на Европейската политика за сигурност и отбрана. Елитът на ЕС обаче започна оптимистично да вижда себе си като притежаващ (реален) статут на „империя“ (глобално влияние) на върха, въз основа на своя регулаторен контрол върху пазар от 400 милиона потребители. Това не проработи. ЕС възприе стратегемата на Обама, която обещава рамка за „контрол на ума“, която твърди, че реалността може да бъде „създадена“ чрез управляван наратив.
На европейците никога не е казано ясно, че една транснационална империя на ЕС предполага (и изисква) отказ от тяхното суверенно парламентарно вземане на решения. Те по-скоро си представяха, че се присъединяват към зона за свободна търговия. Вместо това те бяха отведени до идентичност на ЕС чрез скритост и внимателно управление на измислената „реалност“ на ЕС.
Този стремеж към европейска либерална империя – след културния хатиск на Тръмп в Давос – изглежда много старомодно. Атмосферата загатва по-скоро за преминаване от един културен дух на времето към друг.
Илон Мъск изглежда има задачата да насочи Германия и Великобритания от стария светоглед към новия. Това е важно за дневния ред на Тръмп, тъй като тези две държави са основните агитатори за война за запазване на глобално – а не на западното полукълбо – надмощие. Неуспехите на Европа при вземането на решения през последните години обаче, правят Европа очевидна мишена за президент, решен на радикална културна промяна.
Има прецедент за хитростта на Тръмп „Отвътре навън“: Старият Рим също се оттегли от своите периферни имперски провинции, за да се концентрира върху ядрото си, когато далечните войни изтощиха твърде много ресурси в центъра, а армията му беше превъзхождана в полето. Рим никога открито не би признал отстъплението.
Което ни връща към днешното „радикално решение Inside-Out“: изглежда, че се състои от „върви като безумен вихър“ на вътрешния пазар – което е най-важното за неговата база – и в международната сфера създава объркване и непредсказуемост. Продължете да повтаряте идеологическите шиболети на стария режим и контрафактическата статистика, но след това го подкрепяйте с от време на време противоречиви коментари (като например да кажете във връзка с прекратяването на огъня в Газа, че това е „тяхната [на Израел] война“ и че интересите на Израел може не винаги да съвпадат с тези на САЩ и, изглежда настрана – че Путин може вече да е решил „да не сключвате сделка“ за Украйна).
Очернянето на Путин като губещ в Украйна може би беше по-скоро насочено към Сената на САЩ и неговите текущи изслушвания за потвърждение. Тръмп направи тези коментари дни преди Тулси Габард да се изправи пред изслушванията в Сената. Габард вече е критикуван от американските „ястреби“ за твърдения, че поддържа „пропутински“ настроения, както и че е подложен на медийна клеветническа кампания от дълбоката държава.
Дали очевидното неуважение на Тръмп към Путин и Русия (което предизвика гняв в Русия) беше казано предимно за ушите на американските сенатори? (Сенатът е дом на някои от най-пламенните „никога неподдържащи Тръмп“).
И дали явните коментари на Тръмп за „прочистване“ на палестинците от Газа в Египет или Йордания (координирани с Нетаняху, според израелски министър) са били предназначени предимно за ушите на израелската десница? Според този министър въпросът за насърчаване на доброволната палестинска миграция вече е отново на дневен ред, точно както десните партии отдавна искат – и мнозина в Ликуд на Нетаняху се надявахат. Музика за техните уши.
Тогава дали това беше превантивен ход на Тръмп, предназначен да спаси правителството на Нетаняху от неизбежен колапс заради втория етап на прекратяването на огъня и заплахата от напускане на неговия контингент от дясното крило? Целевата аудитория на Тръмп в този случай тогавашните министри Бен Гвир и Смотрич ли бяха?
Тръмп съзнателно ни обърква – като никога не изяснява към коя аудитория насочва разсъжденията си във всеки един момент.
Има ли все пак някакъв смисъл в коментара на Тръмп, че всяка палестинска държава трябва да бъде регулирана „по някакъв друг начин“ освен формулата за две държави? Може би. Не бива да отхвърляме силните пристрастия на Тръмп към Израел.
Нетаняху е изправен пред остри критики за неправилно прилагане както на примирието в Газа, така и в Ливан. Той е виновен, че е обещал едно нещо на едната страна и обратното на другата (стар порок): той е обещал на десните връщане към войната в Газа, но все пак се е ангажирал с недвусмисленото прекратяване на войната в действителното споразумение за прекратяване на огъня. В Ливан, от една страна, Израел се ангажира да се оттегли до 26 януари, но въпреки това армията му все още е там, провокирайки човешка вълна от ливанци, завръщащи се на юг, надявайки се да си върнат домовете.
Следователно Нетаняху в този момент е напълно зависим от Тръмп. Уловките на премиера няма да са достатъчни, за да го измъкнат от куките: Тръмп го държи там, където иска. Тръмп ще получи прекратяване на огъня и ще каже на Нетаняху, без нападение срещу Иран (поне докато Тръмп не проучи възможността за сделка с Техеран).
При Путин и при Русия е обратното. Тръмп няма лостове за влияние (любимата дума във Вашингтон). Той няма лостове поради четири причини:
Първо, тъй като Русия твърдо отхвърля идеята за какъвто и да е компромис, който „се свежда до замразяване на конфликта по линията на фронта, което ще даде време на САЩ и НАТО да превъоръжат остатъците от украинската армия – и след това да започнат нов кръг от военни действия“.
Второ, защото условията на Москва за прекратяване на войната ще се окажат неприемливи за Вашингтон, тъй като няма да бъдат податливи на представяне като американска „победа“.
Трето, защото Русия държи ясното военно предимство: Украйна е на път да загуби тази война. Основните украински крепости сега се превземат от руските сили без съпротива. Това в крайна сметка ще доведе до каскаден ефект. Украйна може да престане да съществува, ако не се проведат сериозни преговори преди лятото, предупреди наскоро шефът на украинското военно разузнаване Кирило Буданов.
Но четвърто, защото историята изобщо не се отразява в думата лост. Когато народи, които заемат една и съща география, имат различни и често несъвместими версии на историята, западното транзакционно „разделяне на спектъра на властта“ просто не работи. Противоположните страни няма да бъдат преместени – освен ако някое решение не признае и вземе предвид тяхната история.
САЩ трябва винаги да „печелят“. И така, разбира ли Тръмп, че неизбежната динамика на тази война противодейства на представянето на какъвто и да е транзакционен резултат като ясна „победа“ за САЩ? Разбира се, че го прави (или ще го направи, когато бъде професионално инструктиран от неговия екип).
Логиката на ситуацията в Украйна, ако трябва да бъдем откровени, предполага, че президентът Путин трябва тихо да посъветва президента Тръмп да се отдалечи от украинския конфликт, за да избегне поемането на отговорност за провала на Запада.
Тази седмица Путин намекна, че конфликтът в Украйна може да приключи след седмици, така че Тръмп може да не чака дълго. Ако Тръмп иска „победа“ (много вероятно), тогава той трябва да се ръководи от многото намеци на Путин: Междинното разполагане на ракети от двете страни създава повишен риск и „крещи“ за ново споразумение за ограничаване. Тръмп може да каже, че ни е спасил всички от Трета световна война – и в това може да има повече от зрънце истина.
Източник: unz.com; Превод: Оpposition
