Чакайте, преди да осъдите това, което изглежда безчувствено, моята гледна точка е следната: нашата цел е да изключим бащите, чичовците и по-големите братя на тези деца. Умишлено или не.
Очарование или фиксация, в основата си е едно и също – равносилно е на отклоняване на вниманието, може би за да изглеждат загубите по-малко, отколкото са в действителност. Може би защото нашето състрадание се измерва.
Днес това са мъртви млади палестинци;
Преди месеци беше Украйна (въпреки че на падналите й бойци се отделя достатъчно внимание – все пак те са европейци);
Преди това мимолетно виждахме гладуващи и бомбардирани младежи в Йемен;
(Мъртвите сирийски деца никога не заслужават внимание; освен едно малко момче, изхвърлено някъде на плажа; дори тогава се казваше, че е кюрд, може би синеок, но не съвсем арабин);
Не забравяйте Ирак: почти не си спомняме 50 000 иракски деца (удобно число за медиите) и то само когато Олбрайт, бивш външен министър на САЩ, коментира, че „да, смъртта им си заслужаваше“.
Подредените редици от бели, нежно забулени палестински тела се удължават ден след ден.
Подреждат ги безмълвно, едно след друго, по болничните коридори или в опасните зони извън тях – всеки квадратен метър е мишена за израелските оръжия. Да не говорим за толкова много души, ако не и повече, които все още са в неизвестност – неопаковани, гниещи в развалини, изчезнали под бомбардираните си домове, магазини, детски площадки и училища. Вече няма цели.
Отвращението ми от фокуса на нашето общество върху децата-жертви може да изглежда неблагодарно, безстрастно. Детето е най-уязвимо, ще кажете. Безпомощно, следователно е по-достойно.
По-достойно от какво? По-достойно от кого? Като цяло нашето тясно фокусирано съжаление е безпричинно съчувствие. Това отговаря на модела на нашия устойчив колониален манталитет, решимостта ни да изглеждаме хуманни. Едно дете изглежда най-ценно, най-достойно и затова събужда нашето съжаление. Дали защото имаме твърде малко от това, за да дадем на всички, които са били убити и ранени през тези бедствени седмици?
Както пише Крис Хеджис:
„Няма… бащи, учители, лекари, адвокати, готвачи, поети, таксиметрови шофьори или търговци… Палестинците, според израелския лексикон, са една единствена зараза, която трябва да бъде изкоренена“.
Така че, ако Израел не прави разлика, защо да го правят тези от нас, които са далеч и са свидетели на това смъртоносно безразличие?
Да, тези изображения са грозни. Може да се разчита, че ще ахнем и ще се размърдаме неудобно. Това е смущаващо. Но помислете върху това: събуждат ли вината ни? Мисля, че не – не и за огромното мнозинство от нас.
Разплащането расте от ден на ден. Числа за това и онова; броят на изчезналите, смятани за мъртви, е неизмерим. Днешното число е след 7 октомври. Какво ще кажете за тази цифра, съпоставена с тези, натрупани преди 4, 11, 14 или 17 и повече години?
Цифрите се превърнаха във фокус на новините. Количествената оценка е проста. Регистрирането на името на трупа на 4-годишно дете, на нейната оцеляла сестра или изчезналия й баща, тези на нейната леля или дядо е сложно и невъзможно, тъй като касапницата продължава, и продължава, и продължава.
Преди много години документирах войната и ембаргото в Ирак, 13 години безсрамен и смъртоносен режим на санкции, създаден от САЩ и одобрен от ООН.
Липсата на възрастни мъже-жертви в съобщенията на чуждестранните новини за броя на загиналите ме разтревожи повече – беше безчувствено, позорно, лицемерно. Тъй като бях в страната за продължителни периоди, бях запозната с доклади за бащи, починали от инфаркт и инсулт, за прекъснати кариери на наборници студенти, за жени, поразени от рак, умиращи поради блокирани лекарства, оставяйки скърбящи бащи и сираци. Ной, чиято болест с години беше задържана с лекарства, доставяни само от чужбина, загина, когато тези доставки станаха недостъпни, ембарго.
Една собственичка на книжарница, млада жена, както по-късно щях да науча, просто полудя от травма. (Тази болест не беше необичайна по време на войната.) Всички бяха нечии деца; те са били и нечии любими – на баща, сестра, брат, чичо. Изглежда, че не се броят.
Тези плачещи, ранени деца, които можете да погледнете мимоходом, не плачат само за майките си, още по-малко за помощ отвън. Те искат по-големия си брат, утешителните ръце на по-голямата сестра; те искат своя Аба; искат своето Джидо. Имат нужда от тях по всяко време, още по-отчаяно в тези моменти. Хиляди от тях ги няма; много повече са твърде ранени, за да помогнат на децата си.
След това има и ходещите ранени – със сигурност не можем да пропуснем онези много хиляди млади мъже, които, забравили собствените си семейства, ровят сред развалините, търсят трупове. Ако имат късмет, може да открият, че някой диша, и да го изкарат навън в търсене на медицинска помощ. В коридорите на болницата преместват току-що умрелите, за да направят място за повече ранени; те увиват трупове и ги отнасят за разпознаване, след това извършват погребални молитви. Те търсят някой, който може да е баща им. Къде отиват тези хора в края на деня? Как могат да преживеят това, което със сигурност ще бъде трайна травма в живота им?
Какво ще кажете за онези млади мъже, вербувани да помагат в болниците (където са убити 198 медици )? Такива герои: мият окървавени тела, увиват бинтове, прегръщат, утешават, играят с ранени малки деца.
Могат ли въобще да спрат, за да помислят: „Когато това свърши, ще подновя обучението си; Ще се оженя, ще си намеря работа в пекарната, в сервиза за телефони”?
С удължаването на годините на иракското ембарго, с нарастването на недостига на храна, с увеличаването на прекъсванията на електричеството, когато онези, които можеха да избягат заминаха, с разпространението на болестите – тези, които останаха стенеха: „Само ние знаем, че днес е по-добре от утре.“
Автор: Барбара Нимри Азиз; Източник: globalresearch.ca // Превод и редакция: opposition.bg
