„Няма бъдеще“: Дори потенциалното прекратяване на огъня носи малко надежда в Източна Украйна

Ник Пейтън Уолш, Ребека Райт и Дария Тарасова-Маркина

Това е насъщният въпрос, който отеква в украинските фронтови бункери и в руините на обсадени градове, където повсеместното изтощение моли за мир, но където управлява скъпо наученото недоверие към Русия.

Безпокойството е многостранно. Ще се запази ли примирието? Или Русия просто ще го използва, за да се превъоръжи и да атакува отново? Дали Москва изобщо би го искала, като се има предвид, че бързо завоюва позиции? Дали съюзниците на Украйна биха й дали същата военна подкрепа, ако смятаха, че дипломацията е накарала оръжията да млъкнат?

Екраните пред Володимир Саблин, командир на батальон в 66-та механизирана бригада, разказват покъртителна история за модерното бойно поле на Украйна, но и архаично брутално  Малки, евтини дронове летят над изритите и надупчени окопи около Лиман – смесица от замръзнала мръсотия, боклук, взривени бункери и „цвекло“, грозният термин за човешки останки, които не могат да бъдат изнесени.

„Ако сега има прекратяване на огъня, само ще стане по-лошо за нас“, казва Саблин пред CNN тази седмица. „Защото врагът ще се възстанови, ще формира нови военни части, ще се прегрупира и ще атакува отново.“

Саблин се присъединява към армията през февруари 2015 г., когато руските сепаратисти превземат град Дебалцево в Донецк, въпреки че се съгласяват на примирие. Сега, отвъд източния фронт, прекратяването на огъня, обявено преди десетилетие, което не осигуряваше нищо друго освен покритие за по-нататъшен военен напредък на Русия, е живо доказателство за спешната необходимост от предпазливост на масата за преговори.

На участъка, който Саблин командва, безмилостните руски атаки се възползват от ключовата слабост на Киев: липсата на пехота.  Докато силите на Саблин хвърлят минохвъргачки по фронтовите линии на Лиман, силите на Москва напредват към жизненоважен военен център на юг – Покровск. Скоростта на неговото обкръжение е стряскаща и след като падне, Русия ще има няколко големи населени места между силите си и големите градове Днепър и Запорожие.

Ключовата “валута” тук е надеждата и един аспект от нея – последователно повдиган от украинските официални лица, – идеята европейските или натовските войски да предоставят гаранции за сигурност на Киев чрез тяхното специфично присъствие в зоните на първа линия – нещо като мироопазващи сили.

Представител на европейската отбрана каза на CNN наскоро, че има „активни дискусии“ за подобна помощ. Прекратяването на огъня, последвано от настаняване на войски от европейските членове на НАТО в демилитаризирана зона, е ключов принцип на мирен план, предложен от новия пратеник на президента на САЩ Доналд Тръмп в Украйна, генерал Кийт Келог, в политически документ от април.

„Ако НАТО изпратят войски в Украйна“, каза Саблин, „това би било гаранция за сигурността на Украйна. Защото Русия – колкото и да казват, че не се страхува от никого – се страхува от Америка, страхува се от НАТО като цяло”.

И все пак, когато здрачът се спуска близо до предните артилерийски части на 66-а, идеята изглежда обременена с непреодолим риск. Заплахата от руски дронове е толкова голяма, че артилерийските единици могат да бъдат достигнати, когато слънцето се скрие зад хоризонта и падне мракът.

Командир на звено, който ни ескортира, проверява джобния си монитор дали руските дронове за наблюдение са напуснали. Правим пауза от 10 минути, докато бъде дадено пълно изчистване, и след това се състезаваме през скалистите полета до дърветата, където остарелите артилерийски оръдия периодично водят „потискащ огън“ към руснаците.

Тук мирът е нещо смъртоносно сериозно, а хората, които живеят под земята, са скептични.

„Има само 30% шанс за прекратяване на огъня“, каза един войник, Виктор. „Защото ситуацията на фронта е такава, че примирие е малко вероятно. Всичко е много трудно.”

Друг, Андрий, добави: „Мисля, че е 40%. Другата страна печели, завзема територии. А ние като цяло няма какво да кажем”.

CNN не използва пълните имена на няколкото души, с които разговаря, поради опасения за сигурността.

Растящата откровеност на войските, които преди месеци повтаряха само заучени уверения за победа, се възпроизвежда от някои изтощени цивилни от градовете на първа линия.

По опустошените улици на Лайман бавно се движи Лариса, на 72, със златни резци, които блестят сред покрития с отломки бетон.

„Днес ни удариха 19 пъти … 19 пъти от тази сутрин“, каза тя пред CNN. „Мъжът ми ги брои, а аз пия сънотворни. И тогава той ме събужда и казва: „Е, преброи ли?“

Тя се просълзява, когато я питат защо не е напуснала град, който първо беше превзет при руската инвазия през 2022 г., след това освободен от украинските сили по-късно същата година и сега отново е силно притиснат от хората на Путин, които са на около 10 километра (6,2 мили) от покрайнините.

„Ето, тичах боса; там плувах в реката“, каза тя, сочейки към покрайнините на града. Аз съм на 72, не искам да (напускам). И тримата ми братя са погребани тук, всичките ми лели, чичовци, татко, мама. Не мога да си тръгна.“

Тя не изпитва особена симпатия към Киев, описвайки украинските войници, които среща в супермаркетите, като запуснати и казва, че седемчленното семейство на неин приятел е напуснало Лиман две седмици по-рано и е било настанено в конюшня в близката Полтава. „Обор! Но било чисто и имало малко сено”.

Лариса каза, че Тръмп няма да бъде по-различен от Байдън, за когото е чула по телевизията, че се е опитал да купи части от Източна Украйна за сина си, което вероятно отразява фалшивата руска пропаганда. Нейните надежди са в Кремъл като инстанция, където се вземат решения.

„Никой няма да реши това. Само Путин ще го направи, ако каже: „Стига толкова, вече убих толкова много хора.“

Тя кима, когато я питат дали мирът чрез Путин е единственият път напред.

Зад нея автобус събира местните жители, които все още се движат из пустия град, за да пазаруват. Никой не разговаря, освен шофьора Дима, който казва, че е отишъл в Русия, когато руснаците за първи път са нахлули, за да остане при роднини и наскоро се е върнал. Казва, че е свикнал с разрухата и се надява на мир. „Всичко е политика. Нищо не зависи от нас. Както се реши, така ще бъде.”

За други това е било десетилетие на сътресения и загуби.

60-годишната Инеса седи сама на централния площад в Славянск, където преди 10 години руски подставени сепаратисти превземат сградата на местната администрация и се преборват с украинската армия, при повтарящи се примирия, споразумения и руски напредък. Тя каза, че десетилетие по-рано, въпреки хаоса на сепаратизма, те все още са имали работа и надежда. Сега тя и майка й са единствените, които са останали в Славянск, ключова руска мишена в Донецк, а останалата част от семейството й е разпръсната, каза тя, по света от войната.

„Сега няма бъдеще“, каза тя. „Не го виждаме. Кой го прави? Искам просто да спре. Спрете бомбардировките”.

Източник: CNN; Превод: Оpposition