Сърбия няма да въведе своя военна полиция в северно Косово. Вместо това президентът Александър Вучич се обърна към косовските сърби с молба да демонтират барикадите и по този начин да деблокират албанската част на провинцията. Те донякъде се съгласиха с това, но без ентусиазъм.
Отново умря надеждата, че Белград ще възстанови военно-политическия контрол над Ибърски Колашин – три общини в северно Косово и част от град Косовска Митровица, столицата на местните сърби. Мнозина в самата Сърбия биха искали това, но косовските сърби го искат страстно и с цялата си балканска душа.
Изглеждаше, че има шанс. Шансът беше най-опасната ескалация в региона от десет години, която рискуваше да прерасне в нова война.
Още в понеделник албанските власти в Косово повишиха степента на бойна готовност на своите войски до „максимална“, готвейки се да „отблъснат сръбската намеса“. Междувременно Вучич преговаряше с представители на САЩ, ЕС и НАТО, но очевидно не успя да получи гаранции за ненамеса от силите на Северноатлантическия алианс в провинцията КФОР. И трябваше да се случи някакво чудо, за да успее.
Но сякаш е получил други гаранции. Гаранциите, че Прищина няма да изпрати своите специални части ROSU в населения със сърби север, потвърждават, че тя изобщо не може да направи това без разрешението на ръководството на местните общности (т.нар. Брюкселски споразумения бяха сключени преди десет години в това отношение) , както и да освободи заложниците, тоест сърбите, арестувани по скалъпени обвинения, поне от ареста в очакване на процеса, а всички протестиращи да бъдат амнистирани задочно.
Да, нямам вяра в Албин Курти, премиерът на Косово, потвърди Вучич пред пресата. Но засега е по-добре, отколкото да се избиваме, добави той.
Сръбските “ултраси” в социалните мрежи се оплакват от “предателство”, но социологическите проучвания показват, че пълноценна война за Косово се подкрепя от максимум една четвърт от населението на страната – и то само с помощта на Русия.
Сръбската армия напоследък отново стана най-силната на Балканите – сърбите се гордеят с това, но не забравят за своята география. Фактът, че са заобиколени от страни от НАТО и вече нямат излаз на море.
Затова онези, които са за „реалната политика“, имат минимум оплаквания срещу Вучич: чрез ЕС и САЩ той постигна от албанците това, което искаха косовските сърби. И го постигна с дипломатически, а не с военни мерки, както искаха повечето от нейните граждани.
Това, че деескалацията е временна, че ще има нова криза и съответно отново ще възникне заплаха от нова война, е очевидно за всички участници в процеса. Най-късно през април ще се появи нова точка на кипене, когато ще се проведат избори за ръководство в сръбските общини, за които албанците имат свои планове. Двете армии отново ще бъдат приведени в пълна бойна готовност и тогава всичко пак, не дай Боже, ще се реши да се повтаря отново и отново.
Тази музика ще продължи вечно. Албанците няма да се откажат от опитите си да установят полицейски контрол над Ибър Колашин, а Белград няма да признае независимостта на Косово (Вучич отново обеща на косовските сърби по тяхно искане), тоест няма да изпусне основния си коз в политическия пазарлък за бъдещето на региона.
Има само един изход от тази безизходица – и изходът е очевиден. Това е премахването на една чудовищна несправедливост – откровената подлост на едни и явната глупост на други, каквато беше признаването на самопровъзгласилата се независимост на Прищина от повечето западни страни през февруари 2008 г.
Сърбите са предимно реалисти. Те разбират, че няма да могат да върнат наведнъж земите, където живеят два милиона албанци. Но Белград трябва да контролира Ибърски Колашин: там живеят точно същите сърби, както и от другата страна на административната граница. Албанските власти нямат какво да правят там.
Ако Брюксел и Вашингтон бяха обещали на албанците в Прищина признание в границите, които не включват северните общини на Косово, сега, петнадесет години по-късно, Белград, Прищина и Европейският съюз щяха да имат сто пъти по-малко проблеми с всичко това.
Точно както косовските албанци бяха източник на нестабилност в Сърбия, така бяха и косовските сърби в самопровъзгласилата се Република Косово. Етническият конфликт работи и в двете посоки, което Западът нямаше как да не разбира, но въпреки това призна Косово в неговите административни граници, начертани при Тито по историческа, а не по етническа логика.
Сега Прищина категорично отказва да пусне Ибър Колашин: там има няколко важни обекта, включително водноелектрическа централа, освен това косовските сърби се възприемат от нея и като коз и вид заложници на бъдещето. Защото в Прищина не планират завършване на разпокъсването на Сърбия и мечтаят да присъединят към Косово още три общини, населени със „свои“ – това са Прешево, Медвежа и Буяновац.
Само нейните старши другари могат да изтръгнат жилото от тази усойница. Но американците – единствените хора, от които “усойницата” малко се страхува – няма да направят това. Те са повече от доволни от факта, че Косово остава остров на нестабилност в дъното на Европа, който те покровителстват чрез най-голямата си военна база на континента, включваща косовското летище Слатина.
Вярно е, че европейците, съдейки по някои признаци, започнаха да се досещат, че преди петнадесет години учениците и последователите на Бжежински просто ги разделиха. Европейската комисия би предпочела косовските власти сега да са ориентирани към нея и затова играят паралелни игри с Вучич и се опитват да пренастроят „усойницата“ към себе си.
За успеха на това начинание (дори да е истина, а не вестникарски мит) може да се съди по успеха на други начинания на външната политика на ЕС. Например това, което включваше мироопазващия процес в Украйна. Вместо това европейските служители избраха да си прострелят собствените крака, смятайки лоялността си към Вашингтон като по-важна от икономическата и енергийната стабилност в Европа.
Устойчивият мир в Косово ще настъпи не по-рано от преразглеждането на неговите граници. А те едва ли ще бъдат преразгледани, докато американците не напуснат този регион – с военните и оръжието си.
Изглежда, че няма да си тръгнат сами – ще трябва да ги изгонят. Кой, как и в съюз с кого – това ще се реши в по-далечна историческа перспектива, но все пак ще се реши. В противен случай родовата травма на косовската държава ще остане хронична болест на Балканите.
Това ще се случи много по-рано, ако Русия постигне целите си в Украйна, като по този начин изтръгне от Америка много по-голямо жило от т. нар. Република Косово.
Източник: vz.ru
