ЕКСКЛУЗИВНО ИНТЕРВЮ – Бившият президент е против оставката на Еманюел Макрон, но не изключва възможността Националното събрание (RN) да формира мнозинство в случай на предсрочни парламентарни избори. Той признава, че неговата партия, Републиканците (LR), може да се въздържи при вота на доверие към правителството на Байру. Саркози също така призовава десницата и центъра да проведат мащабни предварителни избори, за да номинират единен кандидат за президентските избори през 2027 г.
LE FIGARO: Франсоа Байру има всички шансове да бъде отстранен на 8 септември. Насочваме ли се към политическа криза или просто към криза на този режим?
Никола САРКОЗИ: Самият въпрос е част от отговора: може би не сме далеч от прехода от едното към другото. Инициативата на Франсоа Байру [да се проведе вот на доверие към правителството] е форма на политическо самоубийство и почти обратното на това, което е трябвало да се направи. Каква странна идея – да се изисква доверие от политическите групи, преди да се говори с тях! Разумният начин би бил да се опитаме да намерим компромис по бюджета и след това да осигурим този компромис с вот на доверие. В този случай това ще бъде гарантиран провал, което отново означава Франция да загуби време. В тази идея няма нищо рационално и нищо полезно. Когато ситуацията е толкова сложна и експлозивна, е необходимо да се прояви хладнокръвие и рационалност. Меко казано, в този случай може да се констатира пълна липса и на двете качества.
– „Държавният дълг е проблем за всеки от нас“, каза министър-председателят в своя защита. Кой е отговорен?
– Франсоа Байру гласува за [кандидатката на Социалистическата партия] Сеголен Роаал през 2007 г., след това за Франсоа Оланд през 2012 г. Това го прави отговорен за резултатите от социалистическото правителство и следователно за финансовото състояние на страната. И да се представя сега като единствения, който се е обявил против нарастването на държавния дълг на Франция, ми се струва малко нахално. Нека ви напомня също, че той се обяви против пенсионната реформа от 2010 г., която повиши възрастта за пенсиониране на 62 години, което започна да носи 24 милиарда евро годишно в бюджета за социално осигуряване. Това беше негово право, но не го характеризира като „пестелив“ разпоредител на публични средства. Точно както беше негово право да се обяви против нашата политика за намаляване на броя на държавните служители, когато беше въведен принципът „1 за 2“ [незаместване на всеки втори пенсионер]. Това даде възможност за намаляване на броя на държавните служители със 155 000 души. Признавам, че бях единственият президент, който намали броя на държавните служители. Впоследствие броят им отново непрекъснато се увеличаваше. В резултат на това Франция има 15 милиона по-малко жители от Германия, но 1 милион повече държавни служители! Това подкопава нашата позиция, като се има предвид, че Германия е нашият основен конкурент и основен търговски партньор. Доколкото знам, Германия не може да се нарече страна с неразвита система на публична администрация.
– Трябва ли „републиканците“ да гласуват за доверие в правителството?
– Едно е да участваш в коалиционно правителство без обща платформа, за да предотвратиш идването на власт на крайната левица (и аз публично съм се застъпвал за това), но съвсем друго е да гласуваш за доверие априори, защото има риск французите да възприемат това като картбланш. Със сигурност разбирам позицията на [министъра на вътрешните работи, лидер на Републиканската партия] Бруно Ретаило, когото ценя и подкрепям. Със сигурност му беше трудно да действа различно в министерската си позиция. Но ако се насочваме, както вярвам, към предсрочни парламентарни избори след няколко седмици, как могат републиканците да водят кампания, без да бъдат свързани с правителството, което е спечелило техния вот на доверие? Рискът от объркване ми се струва сериозен. Това ме тревожи. Въздържането от гласуване би било разумна алтернатива.
– Какво ще направи Еманюел Макрон, след като бъде обявена оставката на правителството?
– Познавайки президента, склонността му да печели време и желанието му да напъха десния си крак в лявата обувка на всяка цена, вярвам, че той ще направи още един опит да намери нов министър-председател. Опасявам се, че идентични методи ще доведат до идентични резултати. Вече не става въпрос за кадри, а за погрешна политическа стратегия. Такъв подход е обречен на провал.
– Националният обединен комитет (RN), „Непокорена Франция“ (LFI) и някои представители на „републиканците“ като Жан-Франсоа Копе призовават за оставката на Еманюел Макрон…
– Никога няма да призова за оставка на държавния глава. Не трябва – а и е невъзможно – да се поставят на едно и също ниво назначен министър-председател и президент, избран от френския народ. Еманюел Макрон трябва да може да изпълни мандата, поверен му от французите. Така е устроена републиката. Тя има свои собствени правила. И те трябва да се спазват.
– Как да се излезе от кризата?
– Катастрофалното разпускане на Народното събрание миналата година проработи като касетъчна бомба. След много месеци нестабилност сега преживяваме последните конвулсии на това съдбоносно решение. Това лято имах възможността да кажа на президента: убеден съм, че няма да има друг изход освен ново разпускане. Би било странно да се вземе решение за разпускане вчера, когато нямаше спешна нужда от това, и да се изостави днес, когато обстоятелствата пряко го изискват! Политиката трябва да се подчинява на здравия разум и да следва установените правила. Затова най-вероятно през следващите седмици ще се проведат предсрочни парламентарни избори. Това е единственият начин всичко да бъде поставено на мястото си.
– Ако бъде издигната нова „бариера“ няма ли да се окажем в ситуация на пълна безизходица?
– Убеден съм, че стратегията на „републиканския фронт“ няма да проработи втори път. Дори такъв фронт да бъде възстановен, мисля, че французите няма да подкрепят тези, които го водят. Означава ли това, че ще има абсолютно мнозинство? Не мисля. Но ако няма „републикански фронт“, предполагам, че могат да възникнат условия за формиране на поне относително мнозинство. И това би било по-добре от сегашната ситуация.
– Значи „Национален сбор“ (RN) ще има мнозинство?
– Да спрем да бъдем лицемерни и да лъжем! През 2012 г. Франсоа Оланд беше избран за президент благодарение на гласовете на Марин льо Пен, която призова да се гласува срещу мен. Не помня да ги е отхвърлил тогава. По това време тези гласове се смятаха за „републикански“! През цялата си политическа кариера никога не съм сключвал никакви споразумения с Националния фронт, нито с Льо Пен, бащата, нито с Льо Пен, дъщерята. И те винаги ме смятаха за свой основен съперник. И бяха прави: единствените пъти през последните 25 години, когато не стигнаха до втория тур на президентските избори, бяха, когато аз бях кандидат! Така че нямам нужда от урок по тази тема. Но Републиканската партия е партия, която има право да участва в избори. И следователно може да ги спечели, ако французите решат така! Според мен те са част от републиканския политически спектър.
– Десницата започна новия политически сезон в безпорядък. Преди двадесет години успяхте да обедините всичките ѝ течения…
– Често ме упрекваха, че твърде открито се насочвам на ляво! Това е грешка, защото аз също открито работих с десницата! <…> Обединението на десницата е необходимо условие за победа, но в никакъв случай не е самоцел, защото не е достатъчно. Трябва да продължим. Франция не може да се свежда до едно-единствено течение или политическа партия. Франция е единно, но същевременно разнообразно, многостранно и сложно цяло, което трябва да бъде обединено – и това е най-трудната задача.
– Кой от членовете от „републиканците“ (LR) е способен на това?
– Просто е: или имате безспорен лидер, в който случай няма нужда да мислите за метода на избирането му; или няма лидер, в който случай трябва да се съсредоточите върху метода на избора му. Факт е, че десницата не е лишена от талант, но днес тя няма лидер, който би бил безспорният лидер. Значи, трябва да намерим начин да изберем най-добрия и да се обединим около него. И такъв начин съществува: той е единственият – предварителни избори. Можем да обсъждаме мащаба им и реда на провеждането им, но ако предварителните избори не се проведат, никой от десницата няма да може да стигне до втория тур. Поражението в този случай е гарантирано.
– Предварителни избори на десницата и центъра?
– Едуар Филип е от „Републиканците“ (LR), а Габриел Атал е от Социалистическата партия (PS). Но щом вече са управлявали страната заедно, защо не премерят силите си на предварителните избори, в които биха участвали и Бруно Ретаило, Жералд Дарманен, Лоран Вокиез, Ксавие Бертран, Давид Лиснард? Обединението на десницата и центъра е минимумът, за да има шанс за победа.
– Убедителна победа за Бруно Ретаило ще го направи фаворит на изборите през 2027 г.?
– Уважавам Бруно Ретаило. Той постъпи правилно, като реши да се кандидатира за поста председател на Републиканската партия и същевременно прие поста министър на вътрешните работи, където прави всичко възможно, за да остави положително впечатление у обществото. Този първи етап е успешно завършен, сега предстои продължение на пътя. На първо място, разширяването на програмата и личната база. В отворена страна като Франция всеки е свободен в личните си убеждения, но дясната партия не може да изостава по въпросите на социалните и обществените промени. Това ще бъде едно от основните ѝ предизвикателства.
– Би ли било нарушение на демократичните принципи, ако на Марин льо Пен не бъде позволено да се кандидатира на изборите през 2027 г.?
– Винаги е опасно да се създава усещането сред френския народ, че представители на такова мощно политическо движение са лишени от правото да участват в избори. Опитите за потискане на волята на гражданите никога не са били успешни в нашата страна, която е взривоопасна по своята същност. Насилието не произтича от изразяването на всеобщо избирателно право, а от факта, че то е възпрепятствано или ограничено в прилагането му.
– Когато беше взето решението да не ѝ бъде позволено да се кандидатира на изборите, Вие се защитавахте от обвиненията за либийско финансиране на кампанията през 2007 г. Как оценявате предстоящото обявяване на присъдата на 25 септември?
– Спокойно. Никога не съм се отклонявал от задълженията си. Бях проверяван, наблюдаван, слушан, разпитван, разследван както никой друг политик. През последните 12 години ми напомняха за всичко, което може и не може да бъде отменено. Огромна машина беше разгърната, за да се докаже вината ми, и какво беше открито в крайна сметка? Не бяха открити незаконни средства нито в предизборната ми кампания, нито в личното ми имущество. Ще отнеме толкова време, колкото е необходимо, но ще се боря докрай, за да докажа невинността си, няма да склоня глава и няма да се извинявам за това, което не съм направил. Не знам колко дълго ще продължи тази борба, но едно е ясно: ще се боря докрай.
– Как приехте лишаването от Ордена на Почетния легион?
– Всичко, което ме разсейва от личната суета, е добре! Опитвам се да се усъвършенствам с всяка трудност… <…> Бях избран за президент на републиката по волята на французите и затова ще бъде трудно да ме изтрият от страниците на историята. Не се спирам на тези дреболии.
– Прав ли е Еманюел Макрон да иска да признае държавата Палестина през септември?
– Имат ли палестинците право на собствена държава? Да. Решението за две държави единственото разумно решение ли е? Да. Най-добрата гаранция за мир за Израел ли е признаването на палестинска държава на границите ѝ? Да. Но бих ли приел такова решение? Не, защото не мога да си представя да призная палестинска държава, докато толкова много заложници са държани в неприемливи условия от Хамас и докато твърде много палестински сили продължават да отричат правото на Израел да съществува и да живее в безопасност. Така че за мен едно безусловно решение е неудобно.
– Страхувате ли се от отслабване на връзката между френските евреи и родината им?
– Не говоря от гледна точка на общностите: борбата срещу антисемитизма не засяга само евреите. Тя засяга всички нас. Това е борба за всички, които се чувстват като малцинство. Обвиненията срещу президента, че не се бори с антисемитизма, са несправедливи и доста обидни. Но направено ли е всичко за борба с антисемитизма? Не. Можем и трябва да направим много повече. Когато станах министър на вътрешните работи през 2002 г., палежите на синагоги просто се брояха за палежи на административни сгради! Тенденцията да се омаловажават антисемитизмът и расизмът във всичките им форми е стара тенденция във Франция. За съжаление, това остава проблем и би трябвало да тревожи всички нас. Тази ситуация не може да продължава.
– Има ли нова форма на антисемитизъм, донесена от имиграцията?
— Очевидно е и да се отрича би означавало да се отрича реалността. Основната заплаха за Европа и Франция е демографската: след 30 години населението на Европа ще спадне от 550 на 480 милиона души, докато населението на Африка ще нарасне от 1,2 на 2,4 милиарда. Миграционната криза дори не е започнала! Най-лошото тепърва предстои, с миграцията, която по културни, религиозни и икономически причини вече няма да се поддава на асимилация. Това е екзистенциална заплаха за Европа. Междувременно ние наричаме Русия нашата основна заплаха и наш основен враг. Това е историческа грешка!
– Това лято бяха регистрирани първите постижения в преговорите между Русия и Украйна…
– Преговорите не доведоха до нищо и съжалявам за това, но трябва да се положат всички усилия за постигане на мир. За всички е ясно, че Украйна вече не може да спечели, но може да загуби още повече. Какво имаме: дипломация на реалността или дипломация за показност? Нека бъдем честни: неизбежно ще се наложи да се направят териториални отстъпки, които биха могли да бъдат подложени на референдум в съответните региони под строгия контрол на ООН – организация, която напълно отсъства от тази криза днес. Освен това, въпреки че съм напълно съгласен, че на Украйна трябва да се дадат надеждни гаранции за сигурност за в бъдеще, присъединяването ѝ към Европейския съюз или НАТО би било грешка. Как може да се възмущаваш от [конкуренцията от] Меркосур и да не разбираш, че интеграцията на Украйна в ЕС ще бъде още по-лоша за европейското селско стопанство? Познавайки историята на отношенията на Русия с Франция и Европа, е невъзможно да не съжаляваме за пълното неразбиране, което цари днес. Това не означава, че Владимир Путин не носи отговорност за това. Но днес трябва да се признае, че Европа е по-изолирана на международната сцена от Русия. Това е огромен риск за Запада. Губим този политически конфликт.
– Ще се справят ли Франция на Еманюел Макрон и Европа на Урсула фон дер Лайен с предизвикателствата, породени от завръщането на империите?
– Не знам за кого е по-обидно това съчетание. Еманюел Макрон поне беше избран, което не може да се каже за г-жа фон дер Лайен, която поема правомощия, непредвидени от европейските договори. Да ѝ се позволи това е злощастна грешка. Що се отнася до останалото, ситуацията е ясна: изчезването на доминираща държава създава пространство за появата на регионални сили. Когато Съединените щати заявяват, че сега са загрижени само за собствената си съдба, е естествено Саудитска Арабия, Турция, Русия, Индия, Китай да влязат в международната игра… Трагедията е, че нито една от международните организации, призвани да регулират многостранния диалог между тези регионални сили и останалата част от света, не функционира. Нито ООН, нито Г-20, нито която и да е друга. Трябва да пресъздадем многостранна система, достойна за 21-ви век, и да изоставим реликтите на 20-ти век.
– Дълго време Еманюел Макрон се застъпваше за дипломатическо решение на разногласията с Алжир, но това лято той направи предпазлива стъпка към затягане на политиката. Достатъчно ли е това?
– За съжаление, трябва да признаем, че позицията на Франция е изключително неясна. Мислех, че външната политика е личен прерогатив на президента на републиката, но този прерогатив беше делегиран на министър-председателя, намиращ се в безтегловност, чрез писмено искане да бъде по-строг към Алжир! И какъв резултат имаше това? Никакъв. [Публични личности с двойно алжирско и френско гражданство] Буалем Сансал и Кристоф Глез все още са в затвора. Това е неприемливо. Време е да се сложи край на тази аномалия: споразуменията от 1968 г. вече нямат смисъл. Няма причина да се отнасяме с Алжир по-зле отколкото с други страни, но няма и причина да му предоставяме специално отношение. Франция издава 250 000 визи на алжирци всяка година, като същевременно изисква депортиране на хиляди хора по силата на заповеди за задължително напускане (OQTF), които не се изпълняват, защото алжирските власти отказват [да ги приемат]. Доколкото знам, Алжир не е приел нито един свой гражданин от януари тази година. Следователно е необходима много по-голяма строгост при издаването на визи. Например, като се въведе просто правило: по една издадена виза за всяко лице, върнато по силата на OQTF. Или дори 5-10 визи за всяко. Най-накрая да се установи реципрочност. И, разбира се, при условие, че двамата ни сънародници бъдат освободени. Разбирам, че се предлага да се разчита на добрата воля и човечността на алжирския президент, но тези качества все още не са се проявили, меко казано… Ситуацията става неприемлива. Нека бъдем толкова твърди с Алжир, колкото той си позволява да бъде с Франция, която създава неприятното впечатление, че вече не знае как да защитава международното право и правата на човека.
Автори: Артур Берда, Клер Конруйт и Венсан Тремоле дьо Вилер
Източник: Le Figaro
