На 14 юни 1941 г. Зигмунт Клуковски преброява 500 до 600 немски коли и мотоциклети, преминаващи на час оттам. Клуковски е бил главен лекар в болницата в Шчебжешин, град близо до германо-съветската демаркационна линия в днешна Източна Полша. На 21 юни той отбелязва в дневника си: „Вечерта огромни танкове, бронирани машини и други автомобили преминаха през нашия град в непрекъснат поток, цяла нощ“. На следващата сутрин светът научи, че е започнала нова война. До 3:15 часа сутринта 3,3 милиона германски войници и техните съюзници в протежение на 1600 километра атакуват позициите на Червената армия, буквално отнасяйки военните съединения, отслабени от Сталинските “чистки”.
През първите дни на войната Зигмунт Клюковски чува всяка вечер „адската музика на авиацията“.
След това настъпва затишие, защото Луфтвафе на Херман Гьоринг унищожава съветските самолети – основно на земята, още преди ВВС на Червената армия да успеят да излетят. През първия ден са бомбардирани 66 летища.
Вермахтът настъпва с 3600 танка. Те са последвани от 600 000 единици моторизирана техника и 700 000 оръдия. Те нахлуват на изток в три клина: Ленинград на север, Москва в центъра и Киев на юг. Отначало техниката напредва толкова бързо, че пехотата изостава.
Нападението: Една от важните цели са петролните кладенци на Баку
Според плана „Барбароса“ трябвало до началото на есента на 1941 немските войски да достигнат така наречената линия АА: от Архангелск на Северния ледовит океан до Астрахан в устието на Волга в Каспийско море, дължина на линията – 2600 километра.
Червената армия трябвало да бъде разбита по тази линия, а остатъците й да са притиснати зад Урал, откъдето съветските самолети не могат да долетят до Германия.
Адолф Хитлер взема решение да нападне Съветския съюз скоро след като завладява Франция.
Крайната цел на тази операция е „защита срещу азиатска Русия“, се казва в съответната директива. Последната останала индустриална зона в Урал трябвало да бъде елиминирана от Луфтвафе.
Германските военни плановици приемат, че по-голямата част от съветските оръжейни заводи са в завоюваните територии, но преди всичко там са разположени критично необходимите за Германия източници на суровини.
Те искали да завземат зърнохранилищата в руските и украинските черноземни зони и постоянно да транспортират житото в Германия и Западна Европа. Но особено важна цел са петролните кладенци в района на Баку.
Три месеца по-късно германските войници обграждат Ленинград, завладяват богатия на въглища Донецки басейн и убиват или пленяват стотици хиляди войници на Червената армия.
На 4 октомври 1941 г. Зигмунт Клюковски отбелязва в дневника си: „Вчера мина голяма група болшевишки военнопленници, около 1500 души. Бяха скелети, човешки сенки, влачещи се с последни сили. Никога не съм виждал нещо подобно. Изтощени, хората падаха на пътя, по-силните ги вдигаха отново, подпираха ги под мишници и ги влачеха. Те бяха като гладни животни, не хора. Те се нахвърляха дори върху огризки от ябълки, лежащи в канавката, а конвоите безмилостно ги биеха с бухалки“.
На следващия ден, неделя, когато друга голяма група затворници била прекарана през града, полското население „подрежда за тях храна покрай пътя“, но германските войници, охраняващи колоната, започнали да стрелят. „Пленниците се хвърляха върху храната, без да да обръщат внимание, че безпощадно ги биеха с палки“.
Виждайки тези ужасяващи сцени, Клуковски се опитва да не се поддава на емоциите.
Той не изпитва никакви симпатии към сталинската система и болшевизма. В някои региони полското население първоначално дори приветства германците като освободители от сталинския терор. Но сега Кукловски пише: „Външният вид и състоянието на тези пленници трогват и най-твърдите хора. Те забравят, че и съветските болшевики са наши врагове. В края на краищата те измъчваха поляците по същия начин, прогониха десетки хиляди в Сибир и то в най-ужасната зима.” Докторът се опитва „да потуши съчувствието към съветския враг”. Но напразно: „Гледката на тези умиращи от глад хора-животни не ми даваше мира, разклащаше вътрешното ми равновесие, лишаваше ме от съня.“
Никаква защита за цивилните
Ако Вермахтът спазва правилата на международното право и военното положение в кампаниите срещу Норвегия, Франция, Югославия и Гърция, всички условности сега са отпаднали – дори повече, отколкото в Полша.
От този момент нататък престъпленията се използват умишлено и по план: както срещу военнопленници, така и срещу цивилни. Съответно подготовката за това започва от есента на 1940 г.
Три месеца преди началото на войната Хитлер заявява пред Върховното командване на Вермахта, че тази кампания ще има специален характер: Съветският съюз не само трябва да бъде завладян и победен военно, но по-скоро системата на „еврейския болшевизъм“ трябва да бъде напълно унищожена.
През май и юни 1941 г. ръководството на Вермахта обявява загубилите сила за немските войски почти всички положения от международното хуманитарно право, за да осигури „нечуваната жестокост“, изисквана от Хитлер.Преустановява се гарантираната дотогава защита на цивилните.С това всичко се създава основа за безпрецедентна расова война и унищожение отвъд всички граници на допустимото.
Операция „Барбароса“: Съветското цивилно население трябва да умре
Специалните групи на СС и полицията за сигурност, следвайки настъпващите немски войски, претърсват завладените райони за евреи и служители на съветската държава и ги избиват по всякакъв възможен начин.
Германските военни оставят военнопленниците да умират от глад и епидемии. Началникът на генералния щаб на вермахта Франц Халдер пише: „Безчет пленници умират от глад всеки ден. Ужасни впечатления.”
В крайна сметка от около пет милиона съветски военнопленници повече от 3,3 милиона загиват, което прави 66 процента. За сравнение: от всичките американски, британски и канадски военнопленници в германските лагери са загинали 8348 затворници, което е от 3,5 процента смъртност.
Цивилните стратези на завладяването на източния регион са планирали още по-големи размери на човешко изтребление.
За тях било важно да снабдяват Централна Европа, т.е. преди всичко Германия, с храни безопасно при всякакви обстоятелства и въпреки британската морска блокада. Вермахтът така или иначе трябвало да се изхранва в окупираните територии. За тези цели значителна част от съветското цивилно население трябвало да загине. Непосредствено преди началото на войната срещу Съветския съюз Хайнрих Химлер казва: „Целта на руската кампания е да намали славянското население с 30 милиона“.
Целите на Хитлер в Съветския съюз: да нахрани германския народ на всяка цена
Министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс отбелязва в дневника си на 6 май 1941 г., с оглед на деликатната ситуация с храната у дома и заплахата от промяна в настроенията на населението: на Изток всички тези проблеми ще се решат, тъй като ще бъде извършен „пробив в оздравяването на нацията“.
За това мечтае и Хитлер през май 1941 г.: „Украйна и след това басейнът на Волга един ден ще бъдат житниците на Европа.“ А през юни заявява с какво възнамерява да се „разплати“ с местното население: „„Ние ще доставяме на украинците шарени забрадки, стъклени мъниста и други неща, които харесват колониалните народи“.
Два дни преди нападението Алфред Розенберг обяснява целите на войната на служителите на бъдещото Министерство на изтока: „Осигуряването на храната на германския народ несъмнено е в челните редици на германските искания на изток, а южните райони на Русия и Северен Кавказ трябва да са баланс за храната на германския народ. Ние абсолютно не виждаме задължение да изхранваме руския народ от тези плодородни площи“.
Това, че милиони ще умрат от глад той разглежда като „сурова необходимост, която стои отвъд всякакви емоции“.
Следователно от германска страна са необходими “силни характери”. Но една разлика все пак допуска: докато Украйна е “с лице на запад”, “Москва трябва да се обърне на изток” – населението й трябва да се премества към “сибирския регион”.
Ленинград трябвало да бъде унищожен
Тъй като гладът би довел до значителна съпротива, на 16 юли Хитлер препоръча средствата „разстрел, депортация и т.н.“.
Но гладуването винаги се е смятало за ефективно: този метод на убийство щади собствените им сили и патрони, а след победата не трябвало да се занимават с досадни – живи – хора.
Имайки това предвид, германските цивилни и военни министри и генерали решават да не превземат Ленинград с военна сила, а да го обсадят и умишлено и систематично да уморят от глад цялото население – пет и половина милиона души.Не са заинтересовани от капитулация на града, дори да им бъде предложена.Там ще останат твърде много живи хора, които ще трябва да се хранят.Освен това генералите се страхували, че гледката на толкова много полумъртви цивилни ще подкопае морала на собствените им войски.
Експертът по хранене на Вермахта, професор Вилхелм Зигелмайер, преди това учител в средно училище с идеи за образователни реформи в Берлин и Потсдам, казва през 1941 г., че Ленинград трябва да бъде „унищожен чрез научно обоснован метод“.
Той съпостави наличните хранителни запаси в града с броя на хората и заключава, че “хората не могат да преживеят с такава дажба”. Експертът бил изумен, когато след 900 дни блокада “само” 632 000 жители са загинали от глад. „За мен е мистерия какво чудо се е случило там“, казва той по-късно на колеги в съветската окупационна зона. Там той основава Института за хранене Потсдам-Ребрюке през 1947 г.
„Генералният план Изток“ включва части от Полша и Съветския съюз
„Централното търговско общество Изток“ се заема с гражданската част разбойническата продоволствена програма за смъртта на населението в съветските аграрни области.
Войските свършват останалото чрез масови разстрели или експулсиране на тези, които не са умрели от глад навреме на изток – в „зони на глада“, извън окупираната от Германия територия.
Икономистът Петер-Хайнц Серафим, професор в университета в Грайфсвалд, а през есента на 1941 г. старши военновременен администратор в Украйна, размишлява за това как местната консумация на храна може да бъде намалена: а именно чрез „елиминиране на излишните ядящи (за евреите и населението на големите украински градове като Киев, изобщо не се полагат продоволствия)”.
Неговите бележки показват как убийството на евреите и елиминирането на славянските цивилни вървят ръка за ръка.
Точно по време, в тази фаза на войната плановете за „окончателното решение“ на еврейския въпрос чрез масови убийства в лагери за унищожение като Белзец, Собибор, Треблинка и Аушвиц се реализират в Германия. Организационните въпроси са уточнени от германските държавни секретари и генералите от СС на 20 януари 1942 г. на Ванзейската конференция в Берлин.
Разбира се, зоните, които са били завладени и “очистени” от населението, не трябвало да останат празни – колониалните планове, направени за това, днес почти не се помнят, въпреки че засягат милиони хора по това време – особено млади хора, активни хора, надяващи се на по-добър, свободен живот в новогерманизирите територии.
Ден преди нахлуването в Съветския съюз започва планирането на презаселване като част от цялостна реорганизация на обширни райони. „Генералният план Изток“ включва окупираните части от Полша и обширни територии на Съветския съюз, който трябвало да бъдат завладени. Нацистките плановици възнамеряват да преместват из Европа десетки милиони хора напред-назад.
Колонизация на Изтока
Министърът на храните и селското стопанство Херберт Баке вижда „в колонизацията на завладените райони“ огромен потенциал за модернизация: ако селското население, живеещо в натясно, заживее „просторно“ чрез презаселване на нова територия, „ много нежизнеспособни малки и много малки площи биха могли да се превърнат в големи ферми, които позволяват използването на модерни машини”.
Хитлер също е доволен от мисълта да изведе “нашите бедни семейства от работническата класа” от Тюрингия и Рудните планини, “за да им предостави големи пространства”.
Очаквало се до 200 000 семейства да отговарят на условията за преселване. Жизнено пространство за германския народ. Какви прекрасни перспективи! Някои генерали също можели да се надяват на нови земи: Хитлер искал да зарадва любимия си генерал Хайнц Гудериан с имение на изток.
Разглеждат се три селищни области, които трябва да бъдат германизирани: Ингерманландия южно от Ленинград, областта Мемел-Нарва и накрая „Готенгау“, която включва Крим и неговите северни съседи.
Искали в този южен планински район, подходящ за лозарство, да бъдат преселени тези етнически германци от Южен Тирол, които не искали да живеят в Италия на Мусолини. За подготовка започват пропагандна кампания за доисторическо немско присъствие в Крим и за кримските готи. След анексиране Симферопол щял да стане Гьотеборг, а Севастопол – Теодерихсхафен.
Тези три области вече са били в германски ръце, семействата на заселниците вече подготвяли чанти и багаж, мнозина мечтаят да станат „фермери-опълченци в черноземната зона“.
Дори на 24 декември 1943 г. войникът Хайнрих Бьол, който със сигурност не бил ентусиазиран от Хитлер, пише на семейството си: „За първи път в мозъка ми стана реалност мисълта, че мога да живея с Ан-Мари след войната може би тук, на Изток, колониален живот“
27 милиона души загиват на изток по вина на германците
Но военното настъпление е спряно: „Блицкригът“ е в застой пред Москва през зимата на 1941/42 г., в Сталинград през есента на 1942 г. Вермахтът настъпва най-далече на юг към каспийските нефтени полета.
На 16 септември 1942 г. Червената армия спира Вермахта на 35 километра от Астрахан. Хитлер казва на фелдмаршал Ерих фон Манщайн: „Ако не получим нефта в Баку, войната ще бъде загубена.“ Така и се случи.
През пролетта на 1944 г. фронтът отново се приближава до района на град Замост.
Лекарят Зигмунт Клуковски наблюдава как немските и поляците с немски произход събират вещите си, опаковат ги в колички и бягат. Настъпва хаос, партизаните атакуват германците по-активно от всякога от горите. В Полша поляците, лоялни към лондонското правителство в изгнание, създадават тайни администрации. На 26 юли 1944 г. Клюковски вижда първите “болшевики”.
Но заедно с тях идват бойци от Полската народна армия, като част от Червената армия – Клуковски ги нарича “нашите”, с червени шалове около вратовете и бели и червени ленти на лявата ръка. „Хората бяха полудели от щастие. Те крещяха, плачеха, хвърляха цветя…” Един руски полковник произнася реч, в която се говори „за братята славяни, за полската независимост и т.н. Той уверява, че Съветите няма да се месят във вътрешните работи на Полша…”. Но се случва различно.
Година по-късно Червената армия освобождава Берлин.
Тя не е тръгнала от Урал към столицата на Райха доброволно. Германия натовари на съвестта си 27 милиона човешки живота само в източната кампания, отнети с несравнимата жестокост. В началото на войната германците обявяват 30 милиона убити като своя цел и я постигнаха.
Руснаци, украинци, узбеки и други освободители дадоха нов шанс на Германия, вместо да унищожат крепостта на злото.
Това беше чудо. И възниква въпросът защо, въпреки това, не смирението, а по-скоро арогантността към Русия е в основата на политиката на германската държава. Какъв срам.
Материални щети досега не са изчислени напълно
През 1945 г. Извънредната държавна комисия изготвя временен списък на материалните щети.
Много щети са нанесени по време на отстъплението на вермахта, по заповед да оставят след себе си “изгорена земя”. Ето само някои цифри:
1710 града са напълно или частично унищожени.
70 000 села са унищожени (повечето изгорени). Шест милиона разрушени сгради, 25 милиона души лишени от домовете си.
Унищожени 31 850 промишлени предприятия, в които са работели четири милиона работници.
239 000 електрически мотора и 175 хиляди металообработващи машини са унищожени или откраднати (сверено с текста на Комисията).
Унищожени са 65 000 километра железопътни линии, 4100 железопътни гари, 36 000 пощенски и телеграфни станции, телефонни станции и други съобщителни съоръжения.
40 000 болници и други санаториуми, 84 000 училища, техникуми и институти и 43 000 обществени библиотеки са унищожени или разграбени.
Унищожени или ограбени са 98 000 колективни ферми (колхози), 1876 държавни ферми и 2890 машинно-тракторни станции.
Седем милиона коне, 17 милиона говеда, 20 милиона свине, 27 милиона овце и кози, 110 милиона домашни птици са били заклани, откраднати или отнесени в Германия.
Унищожени са 1135 мини, в които са рабили 337 000 работници.
Откраднати са и откарани в Германия 2400 минни транспортни средства с електрическо или моторно задвижване, както и 2700 скарификатора, 15 000 чука за разрушаване, 5000 помпи, 160 000 камиона.
61 от най-големите и многобройни малки електроцентрали са разрушени.
10 000 километра високоволтови линии са извън експлоатация. Унищожени са 12 000 сгради на електроцентрали и подстанции.
Други списъци се отнасят до: петролна промишленост, химическа промишленост, желязна и цветна металургия, машиностроене, дърводобивна и хартиена промишленост, текстилна и лека промишленост, хранително-вкусова промишленост, промишленост на строителни материали, транспорт (железопътни линии, кораби, мостове, пътища и др. ).
Музеи, паметници, манастири, църкви, синагоги, културни институции. Списъкът далеч не е пълен.
Последният параграф изисква: „Щетите, нанесени от фашистките нашественици на националната икономика на СССР и на съветските граждани, трябва да бъдат възмездени от Германия“.
Бележка на редакцията: Този текст е от архива на вестник Berliner Zeitung. С преиздаването му искаме да напомним за нахлуването на нацистка Германия в Съветския съюз преди 82 години.
Автор: Марита Адам-Ткалек; Източник: berliner-zeitung.de/Превод и редакция: opposition.bg