Американският консервативен наблюдател Тъкър Карлсън създаде голям медиен шум по-рано този месец с неочаквано двучасово интервю с руския президент Владимир Путин. Интервюто Путин-Тъкър, както и последвалите късометражни видеоклипове, за московското метро и работата на местните хранителни магазини, бързо се превърнаха в тема за метакоментари относно мотивите на Тъкър, както и за така наречените „про-Путин“ или „про -руски” сегменти на американската политическа десница.
Тази продължаваща дискусия частично скри някои от най-важните изводи от самото интервю, което предостави изненадващ прозорец към приоритетите и интересите на руския президент две години след началото на кървава териториална война с Украйна. Каквито и да са мотивите на Карлсън, интервюто предостави на анализаторите ценни нови данни за президентския мироглед. Няколко момента са от особено значение тук.
Първо, то подкрепи тезата, че личното обсебване на руския президент от историята трябва да бъде централна част от всеки аргумент относно решението на Путин да започне война през февруари 2022 г. Второ, то подчерта ролята на личната обида и чувството за повтарящо се пренебрежение като част от светогледа на президента – един от най-важните и дългогодишни автократични лидери в света. Трето, то показа необичайна липса на стратегическа дисциплина в посланията в Кремъл. Четвърто и накрая, Путин даде частична представа за тежкия въпрос за бъдещо урегулиране чрез преговори от руска гледна точка, въпреки че този въпрос е крайно неприятен и вероятно невъзможен в краткосрочна перспектива, тъй като войната продължава вече трета година.
Личните мании и „обяснението на Путин“ за мястото на историята
Най-важният извод от интервюто Тъкър-Путин е половинчасовият урок по история, на който руският президент подложи своя събеседник. Въпреки многократните опити на Тъкър да насочи разговора към разширяването на НАТО като основен повод за войната, Владимир Путин даде да се разбере, че това не е начинът, по който той предпочита да гледа на войната. По-скоро той предостави разширен урок по история от руска – и от неговата собствена – гледна точка. Отказвайки да бъде прекъсван, Путин дори беше подготвил за Тъкър документи за преглед, които подкрепят историческите му твърдения. За тези, които не говорят руски, първата част от интервюто беше напълно неочаквана: объркваща и прекалено подробна история за политическата история на източните славяни, без никакви хапливи цитати или основно послание, разбираемо за непосветените.
Това, което ни казва този неочакван дискурс от дългогодишния диктатор на Русия е, че историческият компонент на Руско-украинската война не е просто точка на легитимация за мнозина, но и ключов мотивиращ фактор лично за Владимир Путин. Това се вписва добре в една интерпретация на войната, която получи много по-малко внимание от безкрайния дебат за разширяването на НАТО или украинската демокрация като основната причина за войната.
Това, което трябва да разберем е, че непосредствената причина за войната е задълбочаването на историческите мании на Владимир Путин, чувството за лична обида и уникалната физическа изолация, което позволи това да се задълбочи в навечерието на 2022 г. Това интервю предоставя убедителни потвърждаващи данни за тази концепция. Тук Путин ясно дава да се разбере – в диалог с американец, когото Кремъл правилно беше прочел като вече симпатизиращ на руските позиции, – че той очевидно е мотивиран от исторически проблеми и че те са в центъра на това, което той иска да съобщи на външната аудитория.
Това е особено уместно, тъй като единствената променлива в хода на мандата на Путин, са неговите собствени медитации върху историята, етногенезиса и наследството на руската държавност. Докато разширяването на НАТО е постоянен ожесточен въпрос от 90-те години на миналия век, а прозападните украински правителства винаги са дразнели политическото ръководство на Русия, не е вярно, преди Путин не е оправдавал политическите си действия в дълги тиради за историята. Това обаче става все по-често в президентската реторика през последните няколко години, което е в съответствие с усещането на Путин за собствената му политическа съдба. По този начин интервюто предостави полезни потвърждаващи данни, че личните мании на Путин са ключов аналитичен инструмент за изследване на причините за руско-украинската война.
Обиди и лични претенции
От емоциите, които руският президент изрази по време на интервюто, една от най-силните беше ясното усещане за пренебрежение, липса на уважение и двойна игра. Накратко, Владимир Путин изрази чувството, че е постоянно пренебрегван от своите колеги световни лидери. В интервюто можем да намерим много истории, в които той говори за двамата Буш, различни документи, подписани от французи и германци и дипломатически преговори като цяло – всички те завършват с това, че Русия не получава това, което е обещано или очаквано. През цялото време чувството на обида е осезаемо.
Това, разбира се, може да се чете просто като постфактум оправдание за действията на Русия (т.е. лицемерието на Запада), но това, което се съобщаваше най-вече, вербално и чрез езика на тялото, беше нещо различно. Самият Путин се чувства пренебрегнат и не разбира защо другите не виждат света толкова ясно, колкото той. Постоянните забележки, подчертаващи негодуванието му, ни дават характеристика на руския президент, който се чувства уморен от света и разочарован повече от всичко.
Това може би става най-ясно, когато той разглежда своята интерпретация на украинската политическа история. Многократно той перформативно отбелязва, че украинските и западните политици са направили контрапродуктивни и саморазрушителни избори. Ако преобладаваха по-хладнокръвни хора, голяма част от случилото се можеше да бъде избегнато. Така че Путин, опитен, но разочарован политик, патерналистично се опитва да обясни защо е прав, защо е бил онеправдан и защо другата страна е била глупава и късогледа. Не е нужно един анализатор да се съгласява със 71-годишния руски лидер, за да идентифицира тази основна емоция, която се разпростира в неговата реторика.
Стратегически сигнал или искрени чувства?
И накрая, макар някои да разглеждат интервюто като форма на информационна война на Кремъл, това не се подкрепя напълно от действителното съдържание и рамките, зададени от руския президент. Путин очевидно не искаше да обсъжда свръхпротиворечиви вътрешнополитически въпроси в САЩ. Той не направи никакви пасове нито към тръмпистите и привържениците на „Велика Америка“, нито към международната публика от нелиберали, скептични към Запада.
И коригиращият аргумент, че интервюто е предназначено за руска публика, също не издържа, тъй като Путин и без това редовно забавлява местната публика с подобни коментари, без посредничеството на американския медиен филтър. В крайна сметка съдържанието на интервюто беше решително фокусирано върху това, което мисли самият Владимир Путин, а не върху това, което смята, че ще се продаде най-добре на чуждестранна или местна публика.
Наистина, не разбрахме нищо за културата на отмяна, джендър идеологията, че Байдън е сенилен, или че Съединените щати са един вид демоничен хегемон, който заплашва глобалния мир. Путин всъщност беше доста предпазлив по тези точки – много повече, отколкото в други интервюта и публични речи в близкото минало. Интервюто Тъкър-Путин беше по-скоро руският президент като главен педагог, който се опитваше да образова Тъкър за историята и как светът работи от негова гледна точка. По този начин интервюто се намира в любопитна позиция като артефакт от собствения светоглед на Путин, а не каквато и да е стратегическа или инструментална програма за съобщения.
Загатване за бъдещето
И накрая, интервюто на Путин с Тъкър ни даде бегла представа за това как руският президент гледа на бъдещото уреждане на конфликта чрез преговори – макар че тази опция е малко вероятно да се материализира в близко бъдеще. Най-нагласената част от интервюто (освен архивните документи) беше точката за тайните преговори през пролетта на 2022 г., за които Путин твърди, че са били провалени от Борис Джонсън. По този начин той предположи, че вместо да загуби битката за Киев, тя е била част от преговори, прекъснати от намесата на Джонсън. Не е нужно да приемаме това за чиста монета само по себе си, но това предполага, че Путин мисли за себе си като за готов и желаещ да преговаря – разбира се, само при условия, които смята за „разумни“, както и да се разбира това.
Това е важно да се има предвид, особено след като Путин изглежда доста уверен, че войната върви достатъчно добре, за да може просто да изчака преговорите. Всъщност можем условно да спекулираме за руските военни цели предвид тази дискусия. Руският президент изглежда смята, че е отворен за преговори, само ако другата страна има желание да говори разумно. Предвид заявените твърдения на Русия, че вече анексираната по време на войната югоизточна украинска територия сега е неразделна част от руската държава, това означава, че всякакви подобни преговори ще се сведат до минимум разделянето на Украйна. В съчетание с продължаващото използване от Путин на евфемизма „денацификация“, това предполага, че предпочитаният резултат от Русия е както разделянето, така и „неутралното“ украинско правителство като вид де факто политическа сатрапия или васалство.
Достатъчно е да се каже, че това е очевидно не е вариант нито за украинските политици, нито за техните западни съюзници и партньори днес. Войната ще трябва да вземе много по-лош обрат за Украйна, преди това да бъде на масата. Но той подчертава набор от действащи руски военни предположения. А именно, те вярват, че могат просто да изчакат. Те може да не са наясно дали могат да получат пълна сатрапия или ще стигнат ли руските сили да чак до Киев. Но със сигурност смятат, че могат да запазят това, което имат сега, като същевременно увеличат разходите, за да спечелят още повече в преговорите. Ако не се случи мащабна промяна във войната, по-вероятно е Русия да завърши само с разделяне, отколкото с разделяне и васална зависимост. Но това ще се определи на бойното поле, както и от интересите на европейските и американските лидери.
Всички тези изводи биха могли да бъдат – и са били – извлечени от внимателното проучване на руската президентска реторика и действията на правителството през последните няколко години. И все пак необичайният характер на интервюто Тъкър-Путин ги прави по-отчетливи и ни помага да разберем по-добре мирогледа на руския лидер. Поради тези причини, това беше медиен спектакъл, който си заслужаваше ужаса и странността за общността на анализаторите тук на Запад.
Автор: Д-р Джулиан Г. Уолър; Източник: nationalinterest.org// Превод: Opposition.bg
