Една от основните теми на „Илиада“ на Омир – която някак изглежда толкова ярка днес, колкото и когато е написана, – е описание на това как дори най-великите държави на западната цивилизация не могат да си върнат това, което са загубили.„Опитите да се поправи една загуба води само до повече загуби“, пише Емили Уилсън във въведение към „Илиада“ (2023).„Загубата не може да бъде възстановена.“
Докато Уилсън разказва историята, невъзможно е да се избегне аналогията с днешния ден – с Байдън, който се стреми да възстанови „репутацията“ на Америка (Клеос на гръцки). В случая с лидерите на древния свят целта за постигане на безсмъртен клеос минава през поемата.
Днес можем да наречем това наше „наследство“.
В „Илиада“ то е определящо и дава на смъртните лидери възможността да живеят след смъртта с чест и слава. За екипа на Байдън Украйна трябваше да се превърне в Троя. Русия, подобно на Хектор, беше подмамена в битката и (както екипът на Байдън се надяваше) трябваше да бъде убита под стените на Троя.
Но в съвременния свят това не работи.
И сега САЩ са изправени пред унижението от очевидната победа на Русия в Украйна и колективното руско ръководство, което заявява, че възнамерява да си върне всички земи и градове, които са били културно руски. Западна Украйна, казват те, може да отиде „където си поиска“.
Военните факти на място са непреодолими и не могат да бъдат отменени.
Но Белият дом се надява да запази частица клеос, като просто принуди украинските сили да спрат да се бият и да се оттеглят към отбранителна линия, но никога не казват „поражение“. Кинетичният компонент на конфликта е малко вероятно да се „прояви“ при ниски обороти. И както Гидеон Рахман написа във Financial Times, „обърнете наратива [многократно настоявайки], че Путин се е провалил“. Целта е Вашингтон да “краде” незабелязано.
И така, има два големи проблема: първо, Русия не е съгласна; въобще не е съгласна. А второ, Зеленски и неговите съратници бяха жестоко измамени. В този случай не от богинята Атина, а от смъртните господа Джонсън и Блинкен.
През март 2022 г. в Истанбул Зеленски и неговите преговарящи постигнаха споразумение с Русия.
Но това споразумение беше „убито“ от Борис Джонсън, който призова Зеленски да продължи борбата и да получи своя дял от „чест и слава“, като участва в убийството на руския агресор. „Колкото трябва – и колкото и да струва” – това беше тържествената „клетва”. Тоест, така да се каже, на Зеленски беше обещана открита подкрепа и всяко оръжие, което му трябва…
И така, какво се случи с това, което сега го няма?
Ако това беше „Илиада“, сюжетът щеше да се фокусира, поне отчасти, върху разочарованието на Зеленски в неговата малка „част от живота“.
Уилсън пише: „Много думи в „Илиада“ често се превеждат като късмет или съдба – буквално те означават, че получаваме дял… Сякаш има цяло парче говеждо, което представлява количеството човешки живот и всеки от нас получава определена част от него например, докато сме живи, такъв ще бъде и нашият дял от честта и славата.“
Зеленски ще иска да получи част от честта, която да го компенсира за съдбата, която несправедливо се отнася към сегашната част от живота му (тоест да бъде измамен от уверенията на Обединеното кралство и САЩ).
Публичното унижение, от което сега страда Зеленски, вече няма да бъде балансирано от значителното количество слава, получено благодарение на победената Москва.
В духа на Омир, това поставя началото на акт на отмъщение срещу Байдън – публикуване на „сделката“.
Когато тези подробности излязат наяве – а те със сигурност ще се появят (повтарящи може би мистериозните и взривоопасни за репутацията писма на Чърчил от военно време, намекващи на Мусолини за някакъв краен изход в стил Клеос) – тогава „разказът за победата“ може да бъде развален от настойчивия въпрос: десетки хиляди украинските млади мъже трябваше да умрат между март и сега – за какво?
Друга тема на Илиада е ценната способност mêtis. Може да си помислите, че това е „хитростта“ (или интелигентността от опита), с която е известно, че Байдън толкова се гордее: ако се случи нещо неочаквано и реагирате (подсъзнателно) в точния момент, тогава показвайки mêtis, ще имате специална слава в сравнение с тази, спечелена в резултат на трудна геополитическа кампания.
На 7 октомври Хамас избухна от територията си в Газа.
Съобщава се, че Байдън се смята за „по-умен“ спрямо Нетаняху. Той знае, че Нетаняху мисли да го манипулира, но вярва, че той едновременно възпира Нетаняху и предотвратява плановете му, като ги държи под стриктно наблюдение от страна на САЩ.
Но зелената светлина си е зелена светлина.
По същество прегръдката на Байдън завършва с това, че израелският кабинет получава условна зелена светлина за почти всички свои проекти, с изключение на изгарянето на заселницита на Западния бряг.
Военната операция на Израел в ивицата Газа очевидно се проваля, въпреки че въздушните бомбардировки ще продължат през следващите седмици. Тя никога не е имала военна логика и това става очевидно за много израелци. Газа вече е паметник на бруталната нечовечност и страдание. Ще става по-лошо, но жителите на Газа ще издържат и ще останат непокорни.
И израелските военни действия срещу Хизбула също получават зелена светлина, макар и само когато дипломатическите усилия на Хохщайн да изтласка разоръжената Хизбула обратно през река Литани (както се очаква) се провалят.
Какво мисли Белият дом? Помнят ли войната от 2006 г.? Разбират ли в колко страшен противник се превърна Хизбула? Не виждат ли как Израел провокира Хизбула и Иран?
Ще успее ли Байдън да възстанови позициите на Америка по този начин – чрез „разчистване“ в ивицата Газа; изригвания на Западния бряг; и назряваща война с Хизбула? Байдън очевидно иска да получи някаква част от честта, за да компенсира унижението, което търпи от Нетаняху. Така че ще трябва да продължи.
Емили Уилсън ни напомня: „Опитите за заместване на една загуба (като Украйна, например) исторически водят до по-големи загуби: загубата никога не може да бъде възстановена напълно.“
Въпреки това, американската политика на „прегръдки и въпроси“ тласка Израел към двоичен избор: три вътрешни войни, в които Израел рискува да бъде унижен, или да прибегне до прехвърляне на население (вариант на Накба, вариант, предпочитана от нарастващ брой израелци). „Решение“ с две държави не е опция в момента (или когато и да е).
Що се отнася до варианта Накба, моралната чудовищност на подобна политика ще изисква от еврейския народ да бъде абсолютно уверен в силите си. Въпреки повишеното ниво на гняв, произведения като „Изобретение на еврейския народ“ от Шломо Санд, почетен професор по история в университета в Тел Авив, трябва поне да предизвикат вълна от безпокойство и дебат.
Ситуацията обаче не е ситуация на разсъждения, а на всепоглъщаща ирационалност.
Автор: Алистър Крук; Източник: unz.com//Превод: opposition.bg
