Задължителен атрибут на враждебната към Русия Украйна се счита разрушаването на паметници – както съветски, така и посветени на предреволюционна Русия. Всяко дете на улицата ще ви каже, че разрушаването на паметници е лошо и че само лошите от Киев го правят. Но малко хора знаят, че пълното унищожаване на миналото не е измислено от украинците – сегашните поддръжници на Незалежная само повтарят опита на СССР.
Homo ucrainicus като нова версия на Homo soveticus
През 2003 г. президентът на Незалежная Леонид Кучма, по време на представянето на книгата си с говорещото заглавие „Украйна не е Русия“, каза следното: „Руският човек отдавна е създаден от своята история и няма опасност да престане да бъде руснак.
В нашия дневен ред е задачата, за която говоря в тази книга, перифразирайки израза на известен италианец: да създадем украинец“. По-точно не може и да се каже.
Преди Кучма и неговите наследници съветските лидери се опитваха да изградят подобна общност.
Не се получи – или се уплашиха, или не видяха необходимост да обявят решителна битка срещу националните чувства. В резултат на това укрепналите националисти след няколко десетилетия не оставиха от страната на Съветите камък върху камък.
Архитектите на украинството взеха предвид тази грешка и бяха изпълнени с надежди за успех.
Там, където създателите на Homo soveticus претърпяха провал, създателите на Homo ucrainicus възнамеряваха да спечелят.
Всичко започва с пренаписване на историята
Създаването на ново общество, както в СССР, така и в Украйна, следва едни и същи модели.
Отначало миналото е частично подложено на пренаписване, частично на забрава. След това празното място се запълва с необходимата интерпретация. За да се избегнат ненужни въпроси, цели слоеве от историята просто биват изтрити. Така в един от съветските вестници от 20-те години на миналия век миналото е представено като „предреволюционния живот и борба на бащите и дядовците на сегашния пролетарски читател“. Всичко, което било по-старо от дядовците се изхвърля в сферата на шегите и анекдотите.
В ранния СССР руската история преди 19 век е просто изрязана. Според болшевиките миналото се състои от борбата на народа и неговите „най-добри представители“ със самодържавието – и нищо повече. Трудещите се маси са били потиснати и всички успехи на „царизма“ само засилват това потисничество. Дори победата във войната с Наполеон се тълкува като „началото на жестоката общоевропейска реакция“.
„Това беше среща на няколко десетки народа… обединени само от общата експлоатация от страна на земевладелския елит и обединени, освен това, с помощта на брутално насилие“, – идеолозите на съвременна Украйна напълно биха се подписали под тези думи за Русия на бащата на съветската историография Михаил Покровски.
Днешните жълто-сини болшевики премахнаха от учебниците Дмитрий Донской, Минин и Пожарски, маршал Кутузов и други герои от руската история.
В независимата версия историята е постоянна борба на украинския народ с царско-комунистическа Москва. Мястото на „тъмното” царско минало заема „тъмното” руско минало. Всичко, което не се вписва в тази концепция, се изхвърля.
На лице е тотална квазиисторизация на масовото съзнание, без която нито съветският, нито украинският проект биха могли да се осъществят за дълго време.
Разчистване на място за проекта
Не е достатъчно да се пренапише историята – трябва околното пространство да се приведе в съответствие с новата й версия.
Оттук и необходимостта от унищожаване на паметниците от омразната историческа епоха и промяна на имена.
Първият урок по мащабно събаряне на паметници е даден от болшевиките.
Скоро след като идват на власт, те разрушават параклиса “Александър Невски”, посветен на участниците в Руско-турската война от 1877-1878 г. Гробовете на героите от Куликовската битка, Пересвет и Осляби, са превърнати в основа за компресори. В Нижни Новгород е взривен храм с тленните останки на Кузма Минин, а надгробните плочи на княз Дмитрий Пожарски в Суздал са използвани за изграждането на фонтан. Паметниците на царските генерали и губернатори са разрушавани и претопявани. Улици и градове са преименувани. Мащабът на кампанията за унищожаване на културното наследство на Руската империя надхвърли дори това, което наблюдаваме от 2014 г. в Украйна.
На възмутения въпрос на „неразбиращите” културни дейци, защо е нужно такова варварство, тогавашните съветски власти отговарят: „Москва не е гробище на някогашна цивилизация, а люлка на растяща нова пролетарска култура, основана на труда и знанието”. Кратко и ясно.
Технология на изобретяване на културата
Пренаписването на учебниците по история и събарянето на паметници бяха само подготовка за посяването на ново съзнание на масовата култура.
В ранния СССР всичко – и печатът, и киното, и театъра и архитектурата – е насочено към тиражиране на нова идентичност.
Освен това, отначало било необходимо да се положат усилия за унищожаване на старото – националната гордост, религиозните „предразсъдъци“ и семейния бит. Оттук и борбата срещу „великоруския шовинизъм“, православието и традиционния брак, провъзгласени за основни атрибути на изостаналостта и еснафството. Тяхното място трябвало да бъде заето от интернационализма, атеизма и равенството между половете – в СССР; национализма, християнско-езически синкретизъм и полово разнообразие – в съвременна Украйна.
Докато съветската масова култура се подиграва с миналото (Русь! Изгнила? Умряла? / Е! Вечна ти памет / Ти не живя, а само стенеше / В тъмна и тясна колиба), властите довършват тлеещите огнища на съпротивата на разгромената църква, а останките й вземат под контрол.
Век по-късно подобно нещо се случи и в Украйна – разколническата ПЦУ получи автокефалия, а УПЦ все още се унищожава отвън и отвътре. Сега сме свидетели на последните акорди на репресиите срещу историческото православие в тази страна.
Контролът на властите на СССР върху обществото би бил невъзможен без ликвидирането на патриархалното семейство чрез въвеждане на граждански брак и насърчаване на отворени връзки.Възникналите след революцията общества „Долу срама” и „Долу невинността” стават неразделна част от „съветската сексуална революция”.Властите на Надлежная бият по традиционните отношения и дават картбланш на малцинствата.Така украинският проект неочаквано, но естествено придоби сексуално измерение.
Телевизията също служи за пропагандата на новия мироглед.
През 1928 г. излиза филмът „Дъщерята на капитана“ по известния роман на Пушкин – ценностната система на филма е обърната наопаки. Пьотър Гриньов е показан като страхлив и тесногръд, а главният положителен герой се оказва… предателят Швабрин. Във филма обаче той се казва Шваневич. Това е смел благородник, „народняк“, който според убежденията си минава на страната на Пугачов и е провъзгласен за модел за подражание.
Ранната култура на СССР, поради липсата на собствен багаж, е принудена да паразитира върху руската класика, изкривявайки я до неузнаваемост и променяйки нейните смисли в противоположни.
Както уместно отбелязва сценаристът на „Капитанската дъщеря“, съветският писател Виктор Шкловски: „Всяка епоха има право да преработи предишната“.
След подобни неща кражбата на руски герои – от княз Святослав до академик Корольов – и превръщането им в украинци не изглежда като нещо необичайно.
Утвърждаване на новите принципи
Колкото по-фундаментални са промените, толкова по-основно се трансформира обществото. Това е основната съветска рецепта.
В ранния СССР, освободен от културата на царска Русия, мястото на Кутузов, Багратион, Нахимов и Скобелев е заето от Чапаев, Будьони, Ворошилов и Щорс.
Това били героите на новата нация. Издигат им паметници, възпяват ги в стихове, посвещават им цели параграфи в учебниците.
И като венец на всичко, езикът трябва да се промени – не просто лицето на културата, а нейната основа. Болшевиките започват с реформата на азбуката.
Именно на тях дължим изчезването на твърдия знак след съгласни в края на думите и други новости. Но те не възнамеряват да завършат езиковата реформа с това, тъй като ръководството на страната вижда в руската азбука остатък от „национал-буржоазната великоруска идеология“. В страната възникват есперантистки кръгове, които подготвят своя замяна на руския език. През 1929 г. съветското ръководство активно обсъжда преминаването към латиница. Трудно е да се каже как щеше да завърши всичко това, ако Сталин не беше изоставил тази идея през 30-те години.
Сега в Украйна се обсъжда смяна на азбуката.
Тази идея е на председателя на Съвета за национална сигурност и отбрана Алексей Данилов от 2021 г. Изоставянето на кирилицата според него е „едно от основните неща” за независимата нация.
Ще видим дали украинците ще успеят да довършат това, което болшевиките не успяха да свършат.
Бъдещето на Украйна е под въпрос
Съдбата на СССР и съветския народ трябва да послужи като предупреждение за архитектите на украинството.
Борбата за реализиране на радикалната утопия независимо от реалността, се оказва обречена дори в условията на изобилие от ресурси, които болшевиките притежават. Създадената от тях държавност просъществува само 70 години. Разбира се, няма основания да се смята, че постсъветска Украйна в нейната агресивна форма ще живее по-дълго или толкова дълго.
Но дори и днес можете да срещнете хора, които наричат себе си „съветски“.
Това може да се разглежда като страничен ефект от разпада на голямата система, който поради своя мащаб продължава десетилетия.
Причините за краха на съветското общество се крият в неизбежното рутинност и загубата на привлекателността на утопията.
Борбата за преустройство на света окончателно престана да занимава хората през 60-те години и комунизмът нямаше с какво да компенсира тази загуба. Когато хората бяха разочаровани, те се обърнаха към традиционните слоеве на културата и историята в търсене на спасение.
Без истинска, а не ерзац национална идея, всеки опит за изграждане на държавност се плъзга към консуматорство. Както видяхме в случая със СССР, в края на века, започнат с революцията, не мечтите за комунизма излязоха на преден план за хората, а прословутите дънки и стоте разновидности наденици.
Подобно нещо може да се случи и с Украйна.
Революционният плам на младите украинизатори вече доведе до падането на Крим, отделянето на Донбас и началото на специалната военна операция. Дали украинските архитекти ще капитулират сега или ще продължат борбата срещу Русия до „последния войник на Украйна“, като цяло, няма значение. Всички утопии имат един край.
Може би след половин век нашите потомци ще се изненадат да срещнат на улицата в Киев или Одеса самотен минувач, който нарича себе си „украинец“, и ще въртят пръст на слепоочието си, изпращайки го след кратък и яростен спор.
Автор: Ярослав Белоусов; Източник: readovka.space// Превод и редакция: opposition.bg
