Войната на Русия срещу Украйна разсея мита за непобедимата руска армия, който вдъхваше толкова много страх у европейците и беше основната, но не и единствената причина за уважението на Западa към Русия.Вторият фундаментален стълб на това уважение беше идеализирането на Москва – въпреки всичките жестоки и варварски престъпления, които тя извърши в миналото и настоящето.Агресията срещу Украйна накара маските да паднат.Реализмът подсказва, че това е временно.
„Меката сила“ на Русия беше привлекателна досега.
Русия инвестира много в създаването на своя имидж в света. Тя не само явно или скрито подкупваше политици като Герхард Шрьодер и различни бивши канцлери на Австрия, но също така инвестира доста пари в популяризирането на руската култура и разпространението на положителни мнения за себе си.
В това й помогна фактът, че руската култура се радваше на голямо признание на Запад.
Руските писатели като Достоевски, Толстой, а също Пушкин, Гогол, Чехов, Лермонтов, Набоков и Бунин бяха и са уважавани. Така е и с руските композитори Чайковски, Мусоргски, Рахманинов.
Съвременните руски музиканти като певицата Анна Нетребко или диригента Валери Георгиев винаги са били на върха.
Във френските курорти, в Ница или Биариц, спомените за елегантни руски аристократи все още живеят, а в Баден-Баден си спомнят за Достоевски и т.н. Царският деспотизъм и мрачното ежедневие в Русия бяха от второстепенно значение. И до ден днешен те представляват само фона на известни произведения и дълбочината на „руската душа“. Престъпленията на комунизма най-често се цитират като нямащи нищо общо със същността на Русия.
Имаме нужда от деколонизация на славистиката
Русия беше по-близо до Европа от Полша и много страни и народи от Централна Европа, чиито култури бяха малко познати, пренебрегвани и подценявани.
Полската култура, винаги e била далеч зад руската култура и се възприемаше като обременена с греха на „антирусизма“ и непопулярния полски „национализъм“. На Русия, обратно, се прощаваше даже антисемитизмът.
Руските евреи останаха възпяващи и посланици на руската култура, докато мнозинството от полските евреи разпространяваха и продължават да разпространяват много мрачен стереотипен образ на Полша като страна на национализъм и антисемитизъм.
Чуждестранните учени, занимаващи се с Полша, обикновено не крият неприязънта си към това, което образува стълбовете на полската култура (имам предвид полската романтично-бунтовническа традиция), докато руските специалисти досега са готови да защитават всеки, дори най-жестокият и отблъскващ аспект на руската идентичност.
Университетските факултети или институти по славистика и история на Източна Европа бяха доминирани от познавачи и почитатели на Русия.Преди много години, когато попитах моите немски колеги на славистичен конгрес кой от тях се занимава с украинския език и култура, те бяха само изненадани, че такава „селска култура“ може да се счита за предмет на интерес.Без съмнение се приемаше за даденост, че Русия е наследник на Киевска Рус и нейната експанзия е оправдана и представлява справедливо „обединение на руските земи“.Дори литературата ГУЛАГ предизвикваше възхищение към Русия – възхищение от огромността на нейните престъпления, нейните страдания и нейните противоречия.
Русия се явява като колективен Разколников, който наистина е решен да убие старата жена с брадва, но прави това по-дълбоко духовни причини.
Той ограбва и измъчва жертвите си, но е воден от по-високи цели. Професор Ева Томпсън наскоро писа в сайта deliberatio.eu за необходимостта от деколонизиране на славистиката. Нейната новаторска книга „Имперско знание“ беше публикувана още през 2000 г., но откритият и агресивен империализъм на руската литература и култура продължаваше да притеснява само малцина.
Симпатии към Русия отляво и отдясно
В момента се появяват самокритични статии на специалисти по Русия – все пак имаме “Zeitenwende” (смяна на епохата) и трябва да се подготвим за нова епоха.
Но продължава оправдаването на Русия. Наскоро имах възможността да слушам доклад на една немска изследователка за „Полтава“ на Пушкин, в който тя убеди слушателите в критичното отношение на Пушкин към Петър I, дължащо се на цензурата, скрита зад ласкателството. Точно така може да се твърди, че стихотворения като „Годишнината на Бородин“, „Към клеветниците на Русия“ или „Пред гроба Господен“ са израз на съчувствие към усилията на Полша да спечели независимост.
Русия се радваше и се радва на симпатии както отляво, които не са се отрекли напълно от Бакунин или Ленин, да не говорим за Троцки и други руски прародители, така и отдясно.Русия на Путин събуди надежди сред западноевропейската десница.Путин се представи като защитник на нормалността и противник на крайните, революционни тенденции, подкопаващи основните социални институции и норми.В западните страни много хора с консервативни или десни възгледи повярваха в тази репутация.В техните представи Русия би могла да защитава реда в Европа, включително реда на ценностите, както по времето на Свещения съюз.Най-добрият пример за съзнателното събуждане на тези абсурдни надежди от страна на Путин е Духовният и културен център на руското православие, открит преди няколко години в Париж.
Най-ценни от руска гледна точка и най-вредни за Европа се оказаха не влиянията, действащи в екстремистката среда, а сред управляващите елити, независимо дали принадлежат към “дясно-център” или “ляво-център”.В Германия възникна цяла проруска мрежа в политическата, икономическата и културната сфера, която медиите сега със закъснение разкриват.Наскоро издадената книга „Московската връзка.Мрежата на Шрьодер и пътят на Германия към независимостта“ показват пълния набор от руски връзки с ГСДП, може би най-проруската партия в Европа днес.Но подобна книга може да се напише и за ХДС или Австрийската народна партия.Австрия е страна, силно засегната от руското влияние, както наскоро започнаха да изтъкват Politico и Die Welt.Същото може да се каже и за Франция.
Концепция за упадъчния Запад
Но силата на руското влияние е резултат не само от парите и историческата памет за ролята на Русия в Европа и от нейните постижения в културата, но и от слабостта на съвременния „Запад“, от признаците на упадък, от идеологически крайности, интелектуални и морални отклонения.
Всички тези крайни тенденции се представят в пропагандата на Путин като типични симптоми на „западната“ култура, като нейна същност и корени.
По този въпрос има съгласие между Путин и ляво-либералната среда в Европа и Америка или сегашните европейски елити.
Те също така представят “прогресивните” тенденции като същността на западната култура. Те искат да установят диктатура на ляво-либералното мислене в Европейския Съюз и монопол на властта си в съответствие с мнението си, аргументират борбата срещу Путин, за да потвърдят де факто неговата пропагандна визия за „упадъчния Запад“.
Те казват: „Ако сме против Путин, то трябва не само да се съгласим с премахването на принципа на единодушието, към управлението на Полша от комисарите Йоурова и Рейндерс и към върховенството на европейското право над правото на страните членки , но и да приемем гей браковете, да се съгласим с тезата, че полът няма нищо общо с биологията и човешката анатомия, да се съгласим с абортите, евтаназията, мултикултурното „отворено“ общество, с разпадането на семейството и нацията, с корекцията на миналото, с други думи с фалшифицирането на историята, обезсмислената антропология и ликвидирането на езика.
Необходимо е да се съгласяваме с всичко, което се решава в Брюксел, не е възможно да се критикуват интеграционните процеси и дори най-радикалните идеи на групата Спинели.
Западна и Централна Европа на Кундера
В същото време Европа („Западът“) се различава от Русия именно с това, че е многообразна, че позволява свобода на мнението и множество национални традиции.
През 80-те години на миналия век Милан Кундера в известното си есе за Централна Европа, ограбена от Русия, пише, че разликата между тази тогава пренебрегвана част от Запада и Русия се крие в отношението към многообразието: „Централна Европа искаше да въплащава образа на Европа и нейното разнообразно богатство, един вид малка археевропейска Европа, умален модел на Европа на нациите, замислени според правилото: възможно най-голямо разнообразие на възможно най-малко пространство“. Как тази Централна Европа да не бъде застрашена от Русия, която в сравнение с нея се основаваше на обратното правило: възможно най-малко разнообразие във възможно най-голямо пространство? Наистина: нищо не може да бъде по-чуждо за Централна Европа и нейната страст към разнообразието от Русия, унифицирана, централизирана, заплашително решена да трансформира всички народи на своята империя (украинци, беларуси, арменци, латвийци, литовци и други) в един единствен руски народ (или, както предпочитат да казват днес в епохата на всеобщата словесна мистификация, в един единствен съветски народ“.
Известният немски историк Клаус Цернак отбелязва факта, че “Европа може и трябва да живее в равенството на своите големи и малки нации, и именно това прави Европа европейска”.
Днес Европейският Съюз е заразен с вирус, подобен на този на Русия – вирусът на империализма – и започва да се движи в същата посока, като иска да създаде една съюзна нация от различни нации. Движи се към институционална централизация и насърчаване на един културен модел.
„Мултикултурализмът на отвореното общество“, който се пропагандира, е по същество монокултурен и единственото разнообразие, което допуска, е това на сексуалните предпочитания и наклонности.
Някои еврокомисари започват все повече да напомнят на комисарите от мрачното минало – следят за идеологическата привързаност на страните-членки и нарушават правата им. Само една стъпка дели Съюза от преследването на инакомислещите и преследване по национален признак. В някои страни тази бариера вече е премината.
Автор: Здислав Краснодебски; Източник: forum24.cz/ Превод: opposition.bg
