Това беше един от най-странните, но показателни моменти на изборите за Европейски парламент. Късно в неделя вечерта, когато председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен развълнувано обяви, че нейната Европейска народна партия (ЕНП) е „спечелила“ изборите и че „центърът се държи“ в европейската политика, тя започна победната си реч със заявлението: на първо място тя иска да „благодари на избирателите“.
Беше странно, защото, както отбеляза блогът на The European Conservative
, никой не беше гласувал за фон дер Лайен. Нито един от милионите европейски гласоподаватели, отишли до урните, не беше сложил кръстче до нейното име. Това едва ли е изненадващо, тъй като „президентът на Европа“ дори не се кандидатира на изборите.
Въпреки че Европейската комисия е влиятелен орган, който инициира цялото законодателство на Европейския съюз, нейният председател няма никаква демократична власт или отговорност.
Президентът Урсула беше назначена през 2019 г. с квалифицирано мнозинство в Европейския съвет, състоящ се от правителствени ръководители на държавите-членки, и след това официално (но с ограничен брой) одобрена от членовете на Европейския парламент. Ако този път тя успее да бъде „преизбрана“ за президент, народите на Европа, които тя се стреми да управлява, отново няма да имат пряка дума по въпроса.
Нейната странна реч също беше показателна. Защото потвърди разширяващата се пропаст на реалността между света, какъвто се вижда от брюкселския „балон“, окупиран от фон дер Лайен и елитите на ЕС, и възгледите на милиони европейци.
В рамките на Брюксел президентът Урсула-през-огледалото може би беше технически коректна като каза, че центърът е успял на изборите за ЕС през 2024 г. Групата на ЕНП, до голяма степен включваща центристки партии, маскирани като консерватори, наистина остана най-голямата група в парламента. Вероятно ЕНП все още би трябвало да може да събере мнозинство с право на глас в парламента, заедно със своите леви и зелени съюзници – въпреки че тези групи бяха най-големите губещи на тези избори.
Но извън балона в Брюксел, въпреки видимостта на обичайния бизнес в затворения свят на комисари, еврократи и парламентарни комисии в стаи без дим и често зад медийните заглавия, изборите потвърдиха, че вятърът на промяната духа в Европа.
Суверенистките и национално-консервативните партии, които се противопоставят на нарастващата централизация на властта в Брюксел, бяха най-големите печеливши.
Имаше триумфи за Националното сдружение на Марин льо Пен във Франция, Fratelli d’Italia на Джорджия Мелони в Италия и Fides на Виктор Орбан в Унгария, заедно с успехи за Alternative für Deutschland в Германия и Partij voor de Vrijheid в Холандия и Freiheitliche Partei Österreichs в Австрия, и това са само някои от тях.
Разбира се, тези избори за ЕС, проведени в 27 държави-членки в продължение на четири дни, имаха важни национални различия. Но общата нишка, минаваща през много от тях, беше народното отхвърляне на ортодоксалните възгледи, наложена от елитите на ЕС, от наказателния „Зелен курс“, убиващ фермерите, до техните катастрофални, разрушаващи градовете масови миграционни политики.
В навечерието на изборите за ЕС, обсъждайки дългоочакваната перспектива за популисткия бунт, бях написал, че сме свидетели на публично избухване на дълбоко вкоренено разделение между Две Европи. Едната е съсредоточена в елитарните цитадели на Брюксел, Люксембург или Франкфурт, където еврокомисари, съдии и централни банкери издават своите правила и укази.
А има и истинска, в която милиони европейци трябва да се справят с последствията за техния начин на живот. Това все по-ясно разделение гарантира, че популизмът няма да изчезне скоро. Няма нищо повърхностно или краткотрайно в този народен бунт. Той се надига от доста време.
Резултатите от изборите и реакциите към тях със сигурност разкриха ситуацията в Двете Европи. Това е разделение засяга самата същност на демокрацията и нейните два елемента, демос и кратос. Виждаме официалната Европа на кратос – власт или контрол, – където самодоволните брюкселски бюрократи празнуват, че са „спечелили“ още пет години щастие, и веднага забравят за електората. Политиката е сведена до отвратителен спектакъл, в който фон дер Лайен и други елитарни технократи зад затворени врати се опитват сключват сделки, които ще ги задържат на власт, без никакво отношение към това, за което хората може да са гласували.
Извън техния балон е истинската Европа на демоса – народа – където милиони гласоподаватели са показали своята съпротива срещу зелените икономии и масовата миграция и подкрепата си за националния суверенитет и демокрацията.
Омръзнала им е централизираната система за контрол, която диктува, че отговорът на всички въпроси е „повече Европа“ и следователно по-малко национална демокрация. Не е чудно, че на такива места като Германия тези, които са най-отдалечени от центъра на властта в ЕС – работническата класа и младите хора – излязоха категорично в подкрепа на популисткия бунт.
Въпреки самодоволните празненства, елитите на ЕС знаят, че все още са в политическа гражданска война. Вижте техните пронизителни следизборни опити да заклеймят „крайната десница“ като неофашисти, които трябва да бъдат отменени, цензурирани, забранени. И тяхната все по-ярка кампания за обвинение на подкрепяната от Русия „дезинформация“ за техните изборни неуспехи. Превод: „Не обвинявайте брюкселската олигархия, обвинявайте глупавите, детински избиратели, подведени от популистите на Путин!“ Очаквайте техните атаки срещу демокрацията и свободата на словото да се влошат.
Сега това е фундаментално разделение за бъдещето на континента.
Ето защо, както нашият управляващ редактор Елън Крайгер Фантини твърди тази седмица, няма място за опити за компромис с „кашавата среда“ в Брюксел. Ако заимствам известните думи на американския писател Джон Дос Пасос, описващ дълбоко разделените Съединени щати преди век: „Добре, ние сме две Европи.
Като обичащ демокрацията поддръжник на Брекзит от Англия, работещ в Брюксел и наблюдаващ как искането за „връщане на контрола“ се разпространява в целия ЕС, аз знам за коя Европа съм.
Време е да вземем страна и да преминем в настъпление. Да не се предаваме.
Автор: Мик Хюм; Източник: europeanconservative.com // Превод: Opposition
