Беше 25 юли 1998 г. и случайно се озовах в приемната на кабинета на Алексей Кудрин. Той беше първият заместник-министър на финансите на Русия и аз обсъждах задаващата се финансова криза в Русия с него, неговите помощници и няколко посетители, когато някой влезе зад гърба ми.
Не видях човека, но всички обърнаха глави към него. Стана ясно, че това не е обикновен посетител. Когато се приближи, видях, че е по-нисък мъж в много странен светлозелен костюм; необичайно за сериозен човек в московските коридори на властта. Човекът се оказа Владимир Путин, когото руският президент Борис Елцин беше назначил онази сутрин за директор на ФСБ, вътрешното разузнаване на Русия.
Присъствието ми беше чиста случайност.
Изглеждаше, че Путин е дошъл направо да разговаря с Кудрин, очевидно най-близкия му приятел в Москва тогава. Кудрин ме помоли да повторя на Путин това, за което говорех от месеци – неизбежността на девалвацията на рублата. И така, накратко, го направих.
Путин изобщо не отговори и не реагира. Нито съгласие, нито несъгласие. Просто мълчание. Той слушаше, но не беше ясно дали разбира. След краткия ми монолог си тръгнах.
Бях ръководител на изследователски аналитичен център, Института за икономически анализи, който основах четири години по-рано. Фокусирахме се върху руската икономика в периода на сътресенията и реформите след разпадането на Съветския съюз и върху политиките за устойчив изход на Русия от нейната деветгодишна Голяма депресия.
В това смутно време имаше огромен недостиг на икономисти, които имаха някаква представа за пазарната икономика. Бях сред няколкото млади икономисти, които професионално са изучавали пазарната икономика и паричната политика, поканени в новосформираното руско правителство. Станах заместник-директор на правителствения аналитичен център при бившия премиер Егор Гайдар, а след това, след неговото напускане, бях поканен да бъда главен икономически съветник на неговия наследник Виктор Черномирдин.
Докато бях в Москва, чух положителни новини за някакъв подполковник от КГБ, който случайно се оказал в екипа на тогавашния кмет на Санкт Петербург Анатолий Собчак.
Моят кръг от хора бяха предимно икономисти; някои бяха антикомунисти и съветски дисиденти против КГБ. Беше доста необичайно да чуеш ласкави коментари за бивш офицер от КГБ от тях. Бях шокиран, но приятелите ми бяха спокойни. Казаха ми, че той е различен тип сътрудник на КГБ – истински реформатор, който е сменил лагера на наша страна.
Продължих да съм скептичен. Човек от КГБ, който е реформатор? За мен това беше невъзможно; явно противоречие в термините. Опитаха се да ме успокоят, като казаха, че просто не го познавам и в очите на другите агенти на КГБ той е различен.
Както и да е, никога не се бях срещал Путин преди тази кратка среща в сградата на Министерството на финансите.
Повече нямах контакт с него до 28 февруари 2000 г., когато Путин вече беше действащ президент след напускането на Елцин в навечерието на Новата 1999 година.
Седях в моя институт и правех изследвания, както обикновено, когато телефонът иззвъня. Бях поканен да се видя с Путин същата вечер в неговата вила извън Москва, защото той търсел икономически съветник. Взе ме държавна кола и когато пристигнах, имаше много хора, но не и Путин.
Беше пикът на кампанията за президентските избори, така че във вилата беше натоварено. В крайна сметка Путин се появи и след като се ръкува с няколко души, около 20ч., той ме покани да седнем и да поговорим.
Денят на изборите беше след месец, но никой не се съмняваше в победата на Путин, така че той започна да формира бъдещия си екип.
Бяха ми казали, че вече е видял около 10 кандидати за позицията на икономически съветник, но не харесал нито един от тях, така че нямаше гаранция, че ще избере мен. Когато седнахме, още в началото той ме попита: Какво бих му предложил да направи с икономиката на Русия?
Отговорих: “А Вие какво искате?”
Той беше видимо изненадан. Изглеждаше така, сякаш никой не му беше задавал такъв въпрос преди. Путин мълча известно време. Отне му известно време и усилия, за да формулира какво би искал да се случи. Изглежда не е била негова идеята да наеме икономически съветник. Може би просто са му казали, че има нужда от такъв. Но защо му трябваше тази играчка? Той не беше ясен.
Казах, че изборът му трябва да зависи от неговите приоритети; какво иска да постигне през четиригодишния си мандат. Би ли искал да продължи икономическата криза като предходните девет години и да остави Русия слаба? Или да промени траекторията, да рестартира икономическия растеж и да даде на руския народ шанс за просперитет?
Той не се интересуваше от управлението на слаба Русия. Бавно обсъдихме по-подробно икономическите проблеми и начините за оздравяване на руската икономика. Това беше времето на втората руско-чеченска война. След около час разговор асистентът по сигурността на Путин дискретно му предаде бележка. Путин я прочете и след като асистентът излезе, ликуващо ми съобщи информацията: руските войски са превзели Шатой в кавказките планини, последната сериозна чеченска крепост. Използвах случая да му кажа, че войната, която той води, убивайки чеченци и руснаци, е тежко престъпление.
Не очакваше такава обида.
Споделихме остър обмен на мнения за войната и той ставаше все по-остър с всяка минута, продължавайки може би 20 минути. С всеки кръг от аргументи вдигахме залозите, заемайки по-фундаментални позиции, гласовете ни ставаха по-стабилни, почти достигайки психологическия праг, при който би било невъзможно да говорим един с друг някога отново.
И двамата разбирахме, че още един аргумент би бил краят не само на тази дискусия, но и на всякакви отношения. Путин внезапно каза: “Спрете. Няма да говорим повече за войната”. Минута седяхме в абсолютно мълчание, охлаждайки се. След това той каза: „Да поговорим за икономика“.
Не беше лесно и за двама ни. Но постепенно се върнахме към руската икономика и продължихме така през оставащия час и половина. Около 23 часа, след като говорихме три часа, Путин каза, че е късно и попита дали ще се присъединя към него като икономически съветник. Казах, че не ме интересува. Той попита защо и аз му казах. Бил съм вече в правителството и знам какво означава бюрократичен живот и не ми харесва. Путин попита дали можем да се срещнем неофициално. Казах, че няма проблем. Той попита за среща на следващия ден. Казах, че съжалявам, но не, защото имах планове да отпразнувам годишнината от пристигането на жена ми в Русия на 29 февруари 1992 г. На всеки четири години — високосна година — празнувахме. И тогава, добавих аз, има още една причина. Тъй като съпругата ми е американска гражданка, би ли могъл да си представи реакцията на руското общество, ако той, като руски президент с известно минало в КГБ, има съветник, чиято съпруга е американка? Той замълча, само погледът му беше прикован в мен. Стиснахме си ръцете. Тръгнах си, напълно убеден, че това е последната ми среща с него.
На следващия ден жена ми и аз отидохме във въртящия се ресторант „Седмото небе“, на 330 метра над земята в телевизионната кула Останкино, една от последните останки от съветската цивилизация, толкова привлекателен за посещение от западняците в динамично трансформираща се Русия.
На 1 март, когато се върнах в моя институт, телефонът отново иззвъня следобед: “Обещахте ли да се срещнете с жена си тази вечер?” Проверих графика си – нямаше нищо.
Отидох отново във вилата на Путин и продължихме разговора си по икономически въпроси.
Нашите редовни срещи, понякога всеки ден, понякога през ден, продължиха почти два месеца. Той започна да ме кани на срещите си в Белия дом, Кремъл и на пътувания из страната. В крайна сметка приех позицията на негов икономически съветник, но поставих три условия.
Първо: Мога да се обадя на Путин по всяко време, ако преценя, че е необходимо. Второ: можех да говоря с всеки и да пътувам до всяко място, което смятах за необходимо.Трето: Мога да говоря и коментирам публично, когато преценя за необходимо, без никакви ограничения. Казах на Путин, че ако тези условия бъдат нарушени, това ще бъде последният ми ден като негов съветник.
На следващия ден, 12 април 2000 г., бях назначен за главен икономически съветник на Путин; първото назначение в новата му администрация. Моите политически либерални възгледи, ориентирани към пазарната икономика, бяха добре известни в Русия, така че назначението ми предизвика шок. Казах на Путин, че ще остана до края на тази година и тогава ще видим. Въпреки че не бях особено доволен от постигнатото, останах негов съветник почти шест години.
Станах и руският шерп на G7. Ръководих руския екип, който най-накрая доведе Русия до пълноправно членство в Г-8 с, както беше обявено от канадския министър-председател Жан Кретиен в Кананаскис през юни 2002 г. Това беше значителен успех за Русия. Обективно погледнато, този успех за Г-8 трябва да се припише и на Путин. Онези наблюдатели, които твърдят, че той е от 19-ти век и не е в крак с днешния живот, напълно грешат. Истината е съвсем различна. Путин е този, който понякога предпочита да го възприемат като откъснат от реалността. Когато каже нещо възмутително или очевидно невярно, не винаги той наистина мисли така. Той просто прави пропаганда или специална дезинформационна операция. В повечето случаи той знае каква е реалността.
Докато работех в Кремъл, бях критичен както в личните си разговори с Путин, така и в публичните си изявления, относно редица действия и политики на неговото правителство.
И не само икономически – и на самия Путин. Бях много критичен към неговата национализация на петролната компания “Юкос” и към ареста на Михаил Ходорковски през 2003 г.; за избиването на 333 деца, техните родители и учители в обсадата на училището в Беслан през 2004 г.; за експроприиране на държавни активи на стойност 12 милиарда долара в аферата “Роснефт”. Всичко е записaно.
След като научих за използването на танкове и огнехвъргачки срещу спортната зала на училището в Беслан пълнo с деца, взети за заложници, подадох оставка от позицията си на шерп на Г8.
Обясних на Путин, че не мога да бъда негов личен представител в никоя организация след това масово убийство. Освен това, след като присъствах на среща на руското ръководство в Кремъл, посветена на това как най-добре да се откраднат милиарди публични активи чрез експроприиране на Роснефт, аз подадох оставка от позицията си на икономически съветник, обяснявайки както насаме на Путин, така и публично на света мотивите си.
Най-точното описание на характера на Путин е: пресметлив.
Винаги беше подготвен и концентриран. Той е много дисциплиниран. Знае какво иска. И е много добре организиран.
Той прекара девет години в планиране на руско-грузинската война от 2008 г. В свободния свят няма подобен човек, който да прекара толкова време в подготовка за нещо, оставяйки настрана факта, че повечето западни политици никога не остават на власт толкова дълго.
Когато става дума за войната срещу Украйна, Путин я планира поне от 2003 г. Има 19 години между кризата в Тузла и пълномащабното нахлуване през 2022 г. Кой друг би могъл да прекара 19 години в подготовка за нападение?
Това говори за това кой е той: пресметлив, организиран, ориентиран към детайлите, дисциплиниран и търпелив.
Той не е средностатистически политик, който може да променя стратегията си на всеки няколко седмици или месеци.
През първите три години от президентството на Путин той изглеждаше искрено заинтересован от присъединяване към западния свят. Той се сприятели с британския премиер Тони Блеър и първото му чуждестранно посещение е в Лондон. Блеър беше първият чуждестранен лидер, посетил Путин в Русия. Путин не веднъж е говорил за влизането на Русия в НАТО. Той беше първият чуждестранен лидер, който се обади на президента на САЩ Джордж У. Буш-младши по време на терористичната атака от 11 септември, за да предложи подкрепата си.
Сравнявайки Путин от онова време с днешния, е почти невъзможно да се оцени разстоянието между тях двамата. Не прилича на същия човек. Какво е довело до тази промяна е голям въпрос и решаващ за извличане на поуки какво се е объркало – с Путин, с Русия, с руско-западните отношения и защо?
Несъмнено по-голямата част от отговорността е на самия Путин.
Но западните лидери трябва да обмислят собствения си принос. За мен критичният момент изглежда се е случил през 2003 г. – когато САЩ ръководят операцията за отстраняване на Саддам Хюсеин в Ирак. Това помогна на Путин да преформулира мисленето си и да формулира решението си да се обърне срещу Запада. Путин винаги е имал имперска жилка – в края на краищата неговият произход е КГБ, – но войната в Ирак беше кристализиращо събитие за него и му помогна да оправдае промените в отношението си. Разбира се, Саддам Хюсеин беше скандален касапин, но той нито беше отговорен, нито беше замесен в 9/11, нито притежаваше оръжия за масово унищожение.
Тогава, както и днес, най-големият проблем на Запада е липсата на разбиране за неговата отговорност за мира и реда в света, неразбирането на ролята на силата в международните дела и погрешните оправдания за използване и не използване на сила.
През последните десетилетия Западът се разви значително. Днес това не е Западът на Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и Йоан Павел II. Нито е Западът на Франклин Рузвелт, Хари Труман и Уинстън Чърчил. Ако Западът все още следваше собствените си правила, използвани през четирите десетилетия на Студената война, Путин нямаше да може да стане толкова могъщ и да постигне това, което има.
Днешният Запад не оказа никаква смислена съпротива на Путин – нито дори опита. Ядрото на западната цивилизация – нейната етична система – се е променило драматично. Самата етична система, която преди векове е създала тази уникална човешка цивилизация, е подложена на силен стрес и се разпада бързо. Пример от моя личен опит илюстрира тази промяна. През февруари 2000 г. в Москва казах на Путин – бивш офицер от КГБ на път да се превърне в пълноправен диктатор-убиец – направо в очите му, че извършва тежко престъпление, като води война в Чечня.
Бях “наказан” от този бъдещ тиранин с покана да бъда негов икономически съветник.
В продължение на почти шест години, докато бях в Кремъл, Путин никога не ме ограничаваше какво казвам, къде или на кого – частно или публично – дори това да беше остра критика, насочена понякога срещу него и хората му.
Но 21 години по-късно, през януари 2021 г., във Вашингтон, окръг Колумбия, написах в личния си блог на руски език за това, което видях с очите си по улиците на американската столица. Либертарианският институт CATO, в сърцето на западния свят, ме уволни, защото изразих моите възгледи.
Какъв шокиращ контраст между етичните стандарти на днешния Запад и Путин, най-сериозният му съперник.
Сегашният Запад не следва собствените си стари правила. Когато Путин поведе руско-чеченската война, президентът Бил Клинтън беше критичен към нея. Путин по същество му каза: не е твоя работа, млъкни. И Клинтън млъкна, а Путин получи развързани ръце да екзекутира чеченци. През 2008 г. Путин започна своята агресия срещу Грузия и окупира 20 процента от нейната територия. Грузинците се биеха колкото можеха, но не успяха да направят много. Тогава президентът Барак Обама каза: „Добре, нека рестартираме заедно с Путин“. Обама, тогавашният вицепрезидент Джо Байдън и тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън искаха да работят както обикновено с Русия и с радост натиснаха бутона за нулиране, предпочитайки да забравят престъпленията на Путин. След това дойде 2014 г. и под наблюдението на Обама Путин анексира – без реални пречки от страна на САЩ – както Крим, така и Севастопол и започна войната срещу Украйна в Донбас. За пореден път неясният отговор се повтори. Путин първо получи помпозни и беззъби санкции, а на следващата година, през 2015 г., Обама угоди на Путин за Сирия, като по същество покани руските войски да влязат и му даде зелена светлина да бомбардира Алепо. След това в продължение на 13 месеца, от януари 2021 г. до февруари 2022 г., администрацията на Байдън преследва „стабилна и предвидима“ политика на успокояване, която помогна да се подмами Путин в неговата пълномащабна инвазия в Украйна. „Стабилност и предсказуемост“ се оказаха ужасна война.
Продължителното мълчаливо съгласие на САЩ с действията на Путин го насърчи за нови атаки.
Путин никога не би започнал войната си срещу Украйна, без това слабо отношение към него. Струва си да се помни: Путин започна нови войни при всеки президент на САЩ с изключение на един. При Клинтън имаше Чечня; при Буш-младши имаше Грузия; при Обама имаше Украйна и Сирия; а при Байдън имаше пълномащабно нахлуване в Украйна. За близо четвърт век на власт на Путин само един не е видял нова инвазия: Доналд Тръмп.
По време на мандата на Тръмп нямаше нова война, водена от Путин; Руската “частна” военна компания Wagner Group беше унищожена от американско-кюрдските удари близо до Хашам в Сирия; американски ракети наказаха военновъздушните сили на режима на Асад за използване на химически оръжия; Ким на Северна Корея спря ядрените си опити; и броят на украинските военни, убити на линията на съприкосновение в Донбас, е намалял 16 пъти, според моите изчисления.
Пред Тръмп вълкът Путин се превърна в овцата Путин.
Решението на този пъзел може да е липсата на разбиране на Тръмп от страна на Путин. Байдън не е тайна за Путин и е напълно предвидим. Путин е достатъчно умен, за да разбира добре Байдън, Обама, Буш, Клинтън. И той използва това знание в своя полза. Единственият президент на САЩ, когото не разбираше, беше Тръмп. И Путин не е сам в това.
Има шанс Тръмп да стане президент отново през 2025 г. Не знаем какъв лидер може да бъде Тръмп през втория си мандат.
Основната черта на Тръмп е неговата непредсказуемост – за всички, включително за Путин. Ще хвали ли Тръмп Путин, както го е правил преди, и ще продължи ли да говори за техните „прекрасни отношения“? Ще изстреля ли Тръмп ракети, както направи в Сирия след Хан Шейхун? Ще предостави ли „много боеприпаси“ на Украйна, както веднъж обеща? Ще прибегне ли Тръмп до големи заплахи срещу Кремъл, както направи в личните си разговори с Путин? Или всичко това едновременно? Или нещо друго?
Просто не знаем.
Невъзможно е да се направят категорични прогнози. Но тази непредсказуемост изглежда дава на всички ни шанс за надежда.
Предадено от Шейн Краучър; Източник: newsweek.com //Превод: Opposition