Може би не е изненадващо, че Доналд Тръмп и Камала Харис не казват нищо за най-голямото икономическо-политическо предизвикателство на страната – а именно как да се овладеят публичните заеми. В битка за победа те предпочитат да наблегнат на по-ниските данъци и/или по-високите публични разходи. В дълбоко разделената страна, където всеки е избрал страна и победата над врага е всичко, което има значение, няма място за тревога за бюджета и трудни решения, включващи отстъпки и компромиси.
И все пак бъдете сигурни, че предстоят трудни решения по един или друг начин.
Запитан как е банкрутирал, един от героите на Ърнест Хемингуей казва: „Постепенно и после внезапно“. Същото е и с държавите. Американската фискална политика е твърдо на път към фалит – и всяко забавяне в решаването на този проблем го прави по-труден за избягване.
Тази истина е замъглена не само от политическите войни, но и от метода на прогнозиране на държавния дълг.
Най-новите прогнози за „текущ закон“ от Бюджетната служба на Конгреса показват, че нетният публичен дълг нараства от приблизително със 100% от брутния вътрешен продукт тази година до малко над 120% в рамките на 10 години. За съжаление, това е най-добрият сценарий.
Като начало, той вече е остарял.
Последните фискални данни показват все още нарастващ дефицит, отчасти поради по-високите лихвени проценти. (Годишните разходи за лихви ще надхвърлят 1 трилион долара тази година за първи път.) В допълнение, прогнозите предполагат, че данъчните облекчения, приети по време на администрацията на Тръмп през 2017 г., ще изтекат по график в края на следващата година. Това е мярка, характерна за фискалната политика на САЩ, а единствената й цел е да прикрие истинските последици за бюджета. Тръмп обеща, че данъчните облекчения ще бъдат удължени; Харис казва, че данъците няма да се увеличат за повечето данъкоплатци. Пълното удължаване би добавило още около 4 трилиона долара към 10-годишния дефицит – само малко по-малко от всички приходи, събрани миналата година.
По закон Конгресът приема, че социално осигуряване, медицинското обслужване и други така наречени задължителни програми продължават да бъдат финансирани, дори когато свързаните с тях доверителни фондове са изчерпани.
Последствията за дефицита са прикрити от натиск за намаляване на незадължителните разходи за отбрана, правоприлагане, транспорт и т.н., които са принудени да се свият като дял от икономиката. (По-вероятно е разходите за отбрана да трябва да нараснат като дял от икономиката, може би значително.) Прогнозите също така предполагат стабилен икономически растеж, без рецесии и скокове в цената на държавните заеми.
Тази последна точка е от решаващо значение.
Поради ролята, която лихвените проценти играят в динамиката на дълга, прогнозите за неустойчив публичен дълг са в известен смисъл заблуда. Моделите, управляващи прогнозите, трябва да третират бюджетния проблем като предстоящ за разрешаване, дори и да не е: Вместо „реално решение“, на моделите се казва „увеличението на данъците е политически токсично“. Без някакъв политически пробив, наречен правило за затваряне, моделите се сриват: инвеститорите виждат, че правителството ще фалира предвид настоящата политика, така че те изискват по-високи лихвени проценти, дефицитът се разширява и дългът се ускорява; следователно лихвените проценти се повишават повече, дефицитът се разширява и фискалният колапс се премества от „в някакъв момент евентуално“ към „Какво се случи току-що?“
Всъщност, прогнозистите са принудени да манипулират моделите си, като накарат симулациите да приемат, че въпреки всички индикации за обратното, без значение колко голям става дългът, Вашингтон по някакъв начин ще реши проблема, преди инвеститорите да изпаднат в паника.
Този необходим свръхоптимизъм е достатъчно тревожен.
По-лошото е, че дългът може да стане толкова голям, че да стане непоносим, независимо от магическите пробиви в последния момент. Скорошна работа върху бюджетния модел на Penn Wharton предполага, че САЩ, предвид специфичните си характеристики (не на последно място ниска норма на спестявания), не биха могли да поддържат съотношение на дълга от повече от 200% от БВП при никакви обстоятелства. В този момент данъците, необходими за стабилизиране на дълга, ще бъдат толкова огромни, че ще потопят икономиката.
Икономистите добавят, че 200% е външна граница, базирана на благоприятни предположения.
„По-правдоподобната стойност е по-близо до 175% и дори тогава предполага, че финансовите пазари вярват, че правителството в крайна сметка ще приложи ефективно правило за затваряне.“ Веднага щом този героичен отказ да се сблъскаш с реалността престане, нещата ще се започнат да се разплитат. Ключовият момент е, че тази максимална стойност не е най-големият размер на дълга, който САЩ могат безопасно да поемат; дългът вече е повече, отколкото страната може безопасно да понесе. По-скоро, според логиката на модела, това е точката, в която неизпълнението се измества от „трудно за избягване“ до „невъзможно за избягване“.
Тази точка, от която няма връщане, все още може да изглежда доста далечна – но от години последователните прогнози за дълга се насочват към нея и няма признаци, че това ще се промени.
Рецесия и/или промяна на настроенията на финансовите пазари биха влошили сериозно аритметиката. Намаляването на дълга вече би било предизвикателство, ако предположим, че някой има намерение да опита, което засега никой не прави. И задачата става все по-трудна.
Новото лейбъристко правителство на Обединеното кралство базира предизборната си кампания отчасти на фискалната безотговорност на своя консервативен предшественик.
След като обеща да се справи с проблема, то се бори да намери добри отговори, но поне целта е призната и се полагат усилия. Американските политици продължават напълно да игнорират въпроса. И не са критикувани за това – нито от гласоподаватели, нито от пресата и (с изненадващо малко изключения) дори от експерти анализатори. Заета от жестока междупартийна война, страната е замряла в състояние на отрицание на дълга. Това няма да свърши добре.
За автора: Клайв Крук е колумнист на Bloomberg Opinion и член на редакционната колегия, отразяваща икономиката. Преди това е бил заместник-редактор на Economist и главен коментатор във Вашингтон за Financial Times; Източник: bloomberg.com// Превод: Opposition
