Маршовете – които съюзниците на Тръмп нарекоха „митинг на омразата към Америка“ – бяха забележителни с мащаба си, но по-важното е, че са символ на нещо по-дълбоко: ерозията на политическата легитимност във водещата демокрация в света. За Китай и Русия спектакълът, в който американците се обръщат срещу собствените си институции, потвърждава едно дългогодишно убеждение, а именно, че Съединените щати навлизат във фаза на необратим упадък и скоро може по-малко решително да действат зад граница.
Данните потвърждават това. През април 2024 г. 19% от американците са съгласни, че насилието може да е необходимо, за да се „върне страната в правилната посока“. До октомври 2025 г. цифрата се е увеличила до 30%. Протестната активност също е скочила. Според Консорциума за броене на участниците в масови мероприятия (Crowd Counting Consortium), Съединените щати сега регистрират между 5000 и 9000 демонстрации всеки месец, в сравнение с по-малко от 1500 в началото на първия мандат на Тръмп. Това, което някога е било епизодично несъгласие, се е превърнало в постоянно условие за мобилизация, в република в почти постоянна конфронтация със себе си.
В Пекин заключението вече е направено. Китайските държавни медии разглеждат продължаващите вълнения като потвърждение, че либералната демокрация поражда хаос. Изданието „Пекински младежки ежедневник“ описва американската политика като навлизаща във „все по-непредсказуема и хаотична ера“, докато други партийни медии се подиграват на „избледняващия ореол на американската демокрация“.
Това настроение отразява диагноза, поставена за първи път от Уанг Хунинг, сега един от главните идеолози на Си Дзинпин, в книгата му от 1991 г. „Америка срещу Америка“. Той твърди, че Съединените щати „са дълбоко разделена страна“ и следователно структурно уязвими към разпад. Доктрината на Си за национално възраждане се основава на този контраст между ред и безредие, издръжливост и изтощение. Неговият залог е, че Китай не е нужно да побеждава Запада директно, а само да чака Америка да се изтощи.
Москва стига до подобни заключения. Кремълските анализатори виждат вълненията не като обновление, а като разпад, и изпитват голямо удовлетворение да наблюдават как американските градове избухват след десетилетия подкрепа на САЩ за продемократични въстания в чужбина. Руската дезинформация усилва кадрите от протестите, подхранвайки разделенията, които правят решителната политика невъзможна.
Дългосрочната игра на Китай е да замени, а не да реформира, водения от САЩ ред. Докато Вашингтон се бори със собствената си легитимност, Пекин изгражда основите на алтернативна система – пристанища, платежни мрежи, цифрови платформи и дипломатически блокове, които му позволяват да търгува и финансира извън западния контрол. Инициативата „Един пояс, един път“ се превърна в гръбнака на тази паралелна икономика, подсилена от Шанхайската организация за сътрудничество и разширения БРИКС. Заедно те представляват най-амбициозното предизвикателство срещу западното господство от времето на Студената война.
Ето защо вътрешните вълнения в Америка са важни. Общество, което не може да се споразумее за собствената си посока, не може да води другите през криза. Ако Пекин предприеме действия срещу Тайван или Москва да настъпи по-навътре в Източна Европа, реакцията на Вашингтон ще се разгърне в разгара на национален спор. Всяко решение ще бъде оспорвано, всяко разполагане на войски – политизирано, всеки съюзник ще бъде принуден да се запита дали Съединените щати все още могат да действат като едно цяло.
Стратезите сега предупреждават за потенциална поликриза: сливане на геополитически, икономически и технологични шокове в една единствена буря. В този сценарий Китай и Русия няма да е необходимо да се координират. Те просто ще действат в рамките на един и същ прозорец на западното разсейване. Натискът ще бъде кумулативен – Тайван, Украйна, енергетика, киберконфликт – всеки шок ще усилва следващия, докато вниманието и авторитетът на Вашингтон се изчерпят. За Пекин това не е спекулация, а стратегия. Неговите лидери вярват, че следващият разрив ще дойде не от конфронтация, а от времето: моментът, в който Съединените щати, разделени у дома, ще се сблъскат с изпитания в чужбина.
Пекин и Москва тълкуват тази парализа като доказателство, че времето е на тяхна страна. И двете страни вярват, че западните демокрации, изтощени от социална фрагментация и морална умора, ще отговорят на натиска с дебати, а не с решения. Колкото по-дълго вниманието на Вашингтон е погълнато от собствената му криза на легитимност, толкова повече свобода имат неговите съперници да действат – предпазливо, кумулативно, под прага на открита война.
Съюзниците на САЩ вече се приспособяват. Япония и Южна Корея бързо се превъоръжават, несигурни в американската подкрепа, докато Европа говори за „стратегическа автономия“ като застраховка срещу разсеяната суперсила. По целия свят бившите верни съюзници от Тайланд до Саудитска Арабия, сега се държат между Вашингтон и Пекин. Моделът е безпогрешен: доверието в американската стабилност намалява.
Вътре в републиката доверието в нейните институции се разпада. Губернаторите на щатите не се подчиняват на федералните заповеди, кметовете на градовете отказват да прилагат имиграционните закони, а Върховният съд се възприема като партийно оръжие, а не като арбитър. Президентските избори започват под съмнение, като половината от електората са убедени, че резултатът е нелегитимен, преди да бъде положена клетва. Когато властта губи морална тежест, политиката престава да убеждава и се превръща в борба за оцеляване.
Силата на Америка някога се е криела както в способността ѝ за самообновяване, така и във вярата, че несъгласието не е слабост, а същност на свободата. Стратегът от Студената война Джордж Кенън веднъж е отбелязал, че демокрацията е миролюбива именно защото не е сигурна, че е права. Това смирение някога е закотвяло американската мощ; днес то рискува да я парализира. Движението „Не на кралете“ и вълненията около него са повече от вътрешен спектакъл. Те са огледалото, през което съперниците на Америка сега гледат водещата демокрация в света – нация, която някога гарантираше ред, но сега генерира несигурност.
Предизвикателството пред Вашингтон вече не е дали може да възпре враговете си, а дали все още може да се убеди да действа. Историята рядко наказва слабостта директно; тя възнаграждава онези, които действат, докато други се колебаят. И днес световните автократи виждат република, която е започнала да се колебае – все още мощна, но несигурна в целта си и все по-осъзнаваща, че духът на раздора, който някога е поддържал нейната демокрация, сега заплашва да я погълне.
Автор: Сам Олсен
Източник: The Spectator
