Преди двадесет и пет години 19 похитители поеха контрола над четири американски пътнически самолета и ги разбиха в символи на американската мощ, отнемайки живота на над 3000 души. Американското общество наблюдаваше развитието на събитията в реално време. Това беше емоционално разтърсващо събитие, което промени страната.
В някои отношения събитията от 11 септември не се нуждаеха от обяснение. Разрушаването на сградите на Световния търговски център и огромните, както и безразборни човешки жертви, бяха ужасяващи за всички. Смисълът на атаките обаче – както и мотивите на похитителите – не бяха толкова ясни.
Опитът да се обяснят мотивите зад нападението и да се разбере „защо ни мразят“ изведе съществуващия дотогава дебат относно ислямисткия радикализъм в центъра на американския обществен живот. През десетилетието преди 11 септември политическите среди във Вашингтон бяха разделени по въпроса как да се подходи към ислямисткото движение и по-специално към онези екстремисти, които се стремяха да използват насилие, за да наложат тясно тълкуване на религиозната ортодоксалност на общества, които не желаеха това.
В основата на политическия дебат през 90-те години стоеше спор за причините: дали религията и идеологията са източниците на насилствения екстремизъм, или вината е в бедността, маргинализацията и авторитарното лошо управление? Коментатори и политици от десния спектър разглеждаха въпроса в термини, напомнящи за Студената война. Конфликтът с ислямизма (или „ислямския фундаментализъм“) имаше идеологически характер и – подобно на международния комунизъм – изискваше силов отговор. Следователно американската външна политика трябваше да даде приоритет на сигурността и да подкрепи регионалните съюзници в усилията им да изкоренят както ислямистката опозиция, така и насилствените екстремисти.
Представителите на другата страна в дебата отхвърляха тази визия за нова „зелена заплаха“ и смятаха основните тези за неточни и подвеждащи. Аргументът беше, че действия, основани на подобни погрешни предпоставки, биха довели до външна политика, която не обслужва нито американските интереси, нито интересите на арабското (и мюсюлманското) население, засегнато най-пряко. Най-добрата стратегия за справяне както с насилието на радикалните групировки, така и с ненасилствената опозиция, се състоеше в икономическо развитие и политически реформи.
Администрациите както на Джордж Х. У. Буш, така и на Бил Клинтън се стремяха да намерят допирна точка между тези две гледни точки – такава, която да отговаря едновременно на опасенията за сигурността и на необходимостта от реформи. Терористичните атаки от 11 септември обаче нарушиха това равновесие. Шокът и ужасът от онзи ден дадоха на администрацията на Джордж У. Буш свобода на действие да прекрои американската външна политика. В този процес втората администрация на Буш възприе аргументите, свързани със сигурността, и съответните политически подходи. Водеща за администрацията беше представата, че тази нова война срещу тероризма е – подобно на Втората световна война и Студената война – екзистенциален „конфликт между свободата и тиранията“. Пред лицето на толкова сериозна заплаха, “ограниченията отпадат и се преминава към безкомпромисни действия”.
Днес много експерти признават, че милитаризираният отговор на събитията от 11 септември е бил контрапродуктивен. През последвалите две десетилетия броят на групировките и бойците, заявяващи вярност към джихадистката кауза нарасна, както и географският обхват на техните действия. Докато американските сили постигаха успехи срещу „Ал Кайда“, се появяваха нови групировки – като „Ислямска държава в Ирак и Сирия“ (ИДИЛ) – които бяха още по-радикални и жестоки. Светкавичният крах на афганистанското правителство през август 2021 г. – и завръщането на талибаните на власт – допълнително демонстрираха границите на американската военна мощ.
Всичко това се случи въпреки целенасочените усилия на правителството на САЩ и други страни да ограничат ислямисткия екстремизъм и да се противопоставят на идеологията на насилствения екстремизъм. Накратко казано, проблемът се задълбочи, вместо да се реши.
Погрешна диагноза на проблема
Провалите във водената от Америка война срещу тероризма се кореняха в погрешна диагноза на проблема. Администрацията на Буш налагаше тезата, че похитителите от 11 септември са били водени от омраза към американските ценности и отхвърляше всякакви твърдения, че политиките на САЩ допринасят за антиамериканските настроения или за насилствения екстремизъм. Аргументът беше, че „те“ са ни мразели заради това, което сме, а не заради това, което правим.
Представяйки предизвикателството на ислямисткия екстремизъм през призмата на тероризма и сблъсъка на цивилизации, правителствените лидери възприеха едно широко разпространено в десните политически среди убеждение, че „прилагането на [военна] сила е най-важният фактор за спечелването на войната срещу тероризма“. Впоследствие американските политици заложиха на военна стратегия за постигане на политически промени в Близкия изток, Южна Азия и Африка, пренебрегвайки дипломатическите, правните и други алтернативи. Дебатът от 90-те години на практика приключи; привържениците на политиката на конфронтация бяха взели връх.
Макар че намерението на американската военна стратегия беше да лиши терористичните групи от сигурни убежища, практическият ефект се оказа обратният. Американските военни интервенции дестабилизираха цели региони и създадоха онази беззаконна анархия, в която войнстващите групировки се разраснаха. Намесите на САЩ също така засилиха антиамериканските настроения и позволиха на въпросните групировки да се представят като националистически защитници, борещи се срещу окупатор.
Нахлуването в Ирак през 2003 г. илюстрира тази тенденция, като американската окупация се превърна в „знакова кауза за джихадистите“ и неволно вдъхна нов живот на движението на войнстващите ислямисти. Американската политика в Сахел, Африканския рог и Йемен рисува подобна картина. Във всеки от тези случаи военната намеса създаде условия, при които ислямисткият екстремизъм процъфтяваше. Това на свой ред, служеше като оправдание за нови интервенции на САЩ, създавайки порочен кръг от непрестанен конфликт.
Американската военна стратегия разчиташе и на регионални автократични режими за воденето на войната срещу тероризма. Този аспект на американската политика представляваше ключов парадокс. Макар да се твърдеше, че действията на САЩ защитават свободата, в действителност правителствените служби на страната даваха приоритет на подкрепата за въоръжените сили и службите за сигурност на своите съюзници с авторитарно управление. Малко се правеше за насърчаване на демократичната отчетност или за защита на цивилното население от посегателствата на същите тези правителства. Така воденето на войната срещу тероризма доведе до ограничаване на свободата за населението, живеещо под авторитарно управление, и не успя да адресира връзката между държавните репресии и радикализацията.
Провалът на американската военна стратегия отразяваше тенденцията да се обръща внимание на симптомите, а не на причините. Докато бюджетите на Министерството на отбраната, различните разузнавателни служби и Обединеното командване за специални операции (JSOC) нараснаха драстично в периода след атентатите от 11 септември, не бяха направени подобни инвестиции в други аспекти на американската мощ. Не последва съответно разширяване на мисията или бюджетите на Държавния департамент на САЩ или на Агенцията на САЩ за международно развитие (USAID). Нещо повече – финансирането за насърчаване на демокрацията бледнееше на фона на военните разходи, а усилията за справяне с икономическата стагнация и маргинализацията, подхранващи екстремизма, бяха незначителни.
Макар този едностранчив подход към борбата с тероризма отчасти да представляваше продължение на досегашната американска политика, той се дължеше и на парадигмата на военното време, която поставяше военната мощ над всичко останало. Резултатът се изразяваше в „липса на дисциплина и разочарования“, тъй като военните операции не успяха да решат проблемите, а американците се умориха от войните на страната.
Докато си припомняме ужасните събития от 11 септември, можем да почетем паметта на загиналите, като усвоим основния урок от войната срещу тероризма: прекомерното разчитане на военна сила за постигане на политически цели не служи на интересите на националната сигурност на САЩ. Както показва и настоящата конфронтация с Иран, американските въоръжени сили неизменно демонстрират, че могат да постигат тактически победи, без същевременно да успяват да постигнат стратегическите си цели.
Нужна е не просто промяна в политиката, а промяна в начина, по който политическото ръководство на САЩ възприема проблемите, които се опитва да реши. Длъжни сме пред милионите американци, израснали в сянката на 11 септември, да не повтаряме грешките от миналото.
Автор: Скот У. Хибард, доцент и ръководител на катедрата по политология в университета „ДеПол“ (DePaul University)
Източник: Responsible Statecraft
