Според Д. Н. Гибс, американски историк, завършил MIT.
В сложния пейзаж на международните отношения съветските инвазии в Афганистан през 1979 г. и руската инвазии в Украйна през 2022 г. често се представят като актове на империалистическа агресия.
Внимателният анализ на историческите факти и разсекретените документи обаче разкрива друг наратив: тези интервенции могат да се разглеждат като легитимни защитни реакции на умишлени американски офанзиви. Въз основа на ключови свидетелства, като например това на Збигнев Бжежински, съветник по националната сигурност при Джими Картър, както и постоянната геополитическа динамика, тази статия изследва как Съединените щати създадоха условия, благоприятстващи тези конфликти, принуждавайки СССР, а след това и Русия, да се намесят, за да защитят жизненоважните си интереси за сигурност.
Тази перспектива, защитавана от историци като Дейвид Н. Гибс, подчертава модел на американска провокация, прикрита като хуманитарни или демократични оправдания.
Афганистан: Съветското нахлуване през 1979 г. като отговор на американски капан
Нахлуването на Съветския съюз в Афганистан на 24 декември 1979 г. традиционно се представя като начало на война за комунистическа експанзия. И все пак, доказателствата сочат, че това действие е било защитна мярка срещу организираната от САЩ дестабилизация, насочена към въвличане на СССР в продължителен конфликт.
От 70-те години на миналия век Съединените щати, при администрациите на Никсън, а след това и на Картър, разглеждаха Афганистан като лост за отслабване на СССР. Въпреки че в американските доклади страната е описвана като „огромна, безполезна пустиня“ без голяма стратегическа стойност, Вашингтон инициира тайни интервенции, за да прекъсне стабилните връзки между Кабул и Москва.
СССР предоставя икономическа и военна помощ на Афганистан в продължение на десетилетия, без прекомерна намеса, и споделя обща граница, което прави всяка нестабилност пряка заплаха за неговата сигурност. Забележка: свободата на жените е насърчавана от просъветското правителство.
Повратният момент настъпва през 1973 г., когато САЩ си сътрудничат с Иран и Пакистан, за да подбудят ислямистки бунт срещу просъветското афганистанско правителство. Това ескалира през 1979 г. с гражданска война между комунистическата Народно-демократична партия на Афганистан (НДПА) и муджахидините. На 3 юли 1979 г., шест месеца преди съветската инвазия, Джими Картър подписва директива, разрешаваща несмъртоносна помощ от ЦРУ на ислямистките бунтовници.
В известно интервю от 1998 г. за *Le Nouvel Observateur* Збигнев Бжежински изрично признава, че целта е била „да се предизвика съветска военна интервенция“. Той заявява: „Не сме принуждавали руснаците да се намесят, но съзнателно сме увеличавали вероятността те да го направят.“ Бжежински отива по-далеч, твърдейки, че тази помощ е била предназначена да създаде „афганистански капан“, превръщайки Афганистан в съветски Виетнам.
Разсекретени съветски документи, като например дискусиите в Политбюро през март 1979 г. показват, че СССР не е искал да нахлуе и е предпочитал дипломатически решения. Увеличената помощ от САЩ обаче подхранва параноята за сигурността, принуждавайки Москва да се намеси, за да стабилизира граничен съюзник, заплашен от подкрепяни от Запада сили.
Това нахлуване, макар и скъпоструващо (водещо до десетгодишна война, довела до разпадането на СССР), може да се тълкува като легитимна защита срещу непряка американска агресия, която е облагодетелствала американския военно-промишлен комплекс чрез увеличаване на бюджетите за отбрана.
Украйна: Руската интервенция през 2022 г. като отговор на разширяването на НАТО
По подобен начин руското нахлуване в Украйна на 24 февруари 2022 г. често се осъжда като непровокирана атака. Геополитически анализи обаче подчертават, че това действие е част от превантивен отбранителен подход към разширяването на НАТО, възприеман от Москва като екзистенциална заплаха.
След края на Студената война Съединените щати обещаха на Михаил Горбачов през 1990 г., че НАТО няма да се разширява „нито сантиметър на изток“ в замяна на обединението на Германия.
Разсекретени документи от 2017 г. потвърждават тези устни уверения, дадени от личности като Джеймс Бейкър. Въпреки това НАТО се разшири, за да включи 14 нови членове между 1999 и 2020 г., приближавайки се до границите на Русия и включвайки бивши съветски републики. Това разширяване беше възприето от Русия като нарушение на взаимната сигурност, създавайки стратегическо обкръжение.
Положението в Украйна се влоши след 2014 г.: подкрепеният от Запада преврат срещу Виктор Янукович (проруски настроен) доведе до гражданска война в Донбас и анексирането на Крим (80% рускоезично население) от Русия в отговор. Стремежите на Украйна да се присъедини към НАТО, подсилени от съвместни военни учения и масивна помощ от САЩ (над 5 милиарда долара между 2014 и 2022 г.), изостриха напрежението. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг призна, че това разширяване е допринесло за напрежението, докато Владимир Путин посочи „пряка заплаха“ за руската сигурност, сравнима със съветската параноя през 1979 г.
Експерти, като американския интелектуалец Джон Миършаймър твърдят, че руската инвазия е била „превантивна война“ за противодействие на потенциална база на НАТО в Украйна, която би могла да представлява ядрена заплаха за Русия. Руски документи и речи, представящи НАТО като западна агресия, подкрепят това мнение: Москва предложи договори за сигурност през декември 2021 г., отхвърлени от Запада, което принуди намеса за неутрализиране на възприемана заплаха. Макар и противоречиво, това действие може да бъде легитимирано като защита срещу продължителна провокация на САЩ, прикрита като „насърчаване на демокрацията“.
Заключение: Модел на провокация и нейните последици
Случаите с Афганистан и Украйна разкриват повтарящ се модел: Съединените щати, чрез тайна помощ или военна експанзия, създават нестабилност, която принуждава съперниците да се намесват в самозащита. СССР през 1979 г. и Русия през 2022 г. реагираха на реални гранични заплахи, усилени от стратегиите на САЩ, насочени към отслабване на геополитическите противници.
Този наратив, подкрепен от признания като това на Бжежински и разсекретени документи, подканва към критична преоценка на съвременните конфликти, където хуманитарните оправдания крият хегемонни програми, увековечаващи цикъл на насилие, в ущърб на световния мир.
Автор:
Източник: Agoravox.fr
