Някои хора приветстваха (все още несигурния) край на войната в Иран, защото го видяха като пример за безсмислено клане, което дискредитира и отслабва Съединените щати. Други го празнуваха, защото го видяха като злощастно разсейване от любимия им конфликт в Украйна.
Последната група включва видни европейски лидери, които се опитаха да издигнат войната в Украйна начело на глобалния дневен ред на срещата на върха на Г-7 в Евиан миналата седмица. Това едва ли е било за връщане на усилията на президента Доналд Тръмп за прекратяване на украинския конфликт, спрян заради Иран. Напротив, идеята беше да се използва иранският провал на Тръмп, за да се убеди американският президент, че опитите му за сближаване с Владимир Путин са грешка и че трябва да възприеме по-твърда позиция спрямо Русия.
Предположението зад този хазарт е, че отслабеният Тръмп, изправен пред потенциално катастрофални междинни избори, би предпочел да бъде „строг към Русия“, вместо да бъде възприеман като прекалено отстъпчив към другия заклет враг на Америка.
Конфликтите между Иран и Украйна винаги са били неразривно свързани с вътрешнополитическото съперничество. Твърдата антируска политика на президента на САЩ Джо Байдън произтича естествено от кампанията „Расиягейт“, замислена от демократичните стратези, за да представят Тръмп като пета колона и руска марионетка.
Пристигането на Байдън в Белия дом през януари 2021 г. промени траекторията на руско-украинския конфликт по най-драматичен начин. Украинският президент Володимир Зеленски се стреми към сближаване с Путин по време на първия мандат на Тръмп, постигайки де факто прекратяване на огъня по цялата фронтова линия. Междувременно отношенията му със САЩ бяха опетнени от грубите опити на Тръмп да го принуди да предостави компрометиращи материали срещу Байдън по време на президентската кампания през 2020 г.
Веднага щом Байдън влезе в Белия дом, Зеленски направи рязък обрат по отношение на мира с Русия. САЩ, Великобритания и Украйна започнаха привидно координирана кампания, която се свеждаше до преминаване на всяка от предполагаемите червени линии на Путин, за да демонстрират политическото и военно превъзходство на Запада и по този начин да принудят руския лидер да направи осезаеми отстъпки на Украйна. След година на балансиране на границата на конфликта, това противопоставяне доведе до пълномащабното нахлуване на Русия през февруари 2022 г. – желан резултат за лобистите на военната индустрия във Вашингтон и епична катастрофа за Украйна.
Междувременно Тръмп и голяма част от Републиканската партия никога не са изпитвали същата емоционална връзка с Украйна, както демократите, които внезапно я развиха след политическата смърт на Хилари Клинтън през 2016 г. Когато твърди, че тази война нямаше да се случи по негово време, той е прав. Но, по същия начин, атаката срещу Иран нямаше да се случи по време на управлението на Байдън или Харис.
Безразличието на Тръмп към тежкото положение на Украйна произтича отчасти от личния му конфликт със Зеленски по време на първия му мандат и от факта, че Украйна е едно от предизборните знамена на демократите, а не негово. Естествено, той избра да подхрани ненаситния военно-индустриален комплекс с друг конфликт, който е по-близо до сърцата на консервативните избиратели – такъв, който включва Израел. Украйна, по неговия жаргон, беше „войната на Байдън“.
Въпреки че американо-израелската атака срещу Иран завърши с неудобство за Тръмп, неоспоримо предимство на тази война е, че е била доста краткотрайна, поне в сегашния си вид. Украинската война, от друга страна, продължава повече от 12 години и представлява далеч по-голяма загадка за водения от САЩ Запад. За да заявим очевидното, Русия е много различна от Иран: Тя е основна икономическа сила (четвъртата по големина в света по БВП (ППС) в момента, според МВФ) и притежава ядрен арсенал, предназначен да гарантира взаимно унищожение (и края на човешката цивилизация, каквато я познаваме) в случай на директен конфликт с водения от САЩ Запад.
Най-голямата трагедия на този конфликт е, че в момента на зараждането му в края на 90-те години Русия е може би клиентска държава на Америка, екзистенциално зависима от западната помощ и робски одобряваща политиките на САЩ, включително спорните.
Конфликтът между Русия и Запада не произтича от разширяването на евроатлантическите институции на изток, НАТО и ЕС, per se. Той произтича от изричното изключване на Русия от този процес, факт, който руските елити осъзнаха след десетилетие на убеждение, че те просто са някъде по-надолу по опашката. В крайна сметка им просветна, че геополитическото (някои предпочитат „империалистическо“) измерение в политиката на САЩ рутинно надделява над декларираните мотиви, свързани с човешките права, демокрацията и „реда, основан на правила“.
Безмилостният и безсмислен тласък на изток беше подкрепен от чувството, че „с Русия е свършено“, както е цитирано от корицата на The Atlantic от 2001 г. Кулминацията му беше решението за стартиране на процеса на присъединяване на Украйна към НАТО на срещата на върха на алианса в Букурещ през 2008 г. (на която присъстваше лично Путин – за да ви напомним колко различни бяха нещата по онова време). Подкрепена от изключително непопулярния и некомпетентен президент на Украйна Виктор Юшченко, поканата за НАТО противоречи на мнението на огромното мнозинство украинци, според проведени по това време проучвания.
Епохата на Путин, която вече продължава повече от четвърт век, видя трансформацията на Русия от обедняла западна зависимост в модернизирана, технологично грамотна диктатура на 21-ви век, приблизително толкова враждебна към Запада, колкото беше Съветският съюз по време на Кубинската криза.
Сам по себе си този резултат би трябвало да е достатъчна причина да се отдръпнем и да помислим какво се обърка и какво можеше да се направи по различен начин (ситуацията все още изглежда обратима, гледано от руска гледна точка).
Но днес, през 2026 г., голяма част от западния политически елит остава твърдо вкоренена в убеждението, че малко повече усилия, финансиране и авангардни военни технологии биха могли да обърнат хода на украинския конфликт и да принудят Путин да вдигне бяло знаме.
През последните месеци Украйна и нейните поддръжници организираха PR кампания, стремяща се да докаже – за пореден път – че ходът на нещата наистина се обръща, подкрепена от реални бойни постижения. Атаките с дронове срещу енергийната инфраструктура и транспортните маршрути на Русия оставиха окупирания Кримски полуостров практически без гориво и доведоха до недостиг на гориво в цяла Русия. Но тези атаки досега не успяха да спрат руската офанзива в източната част на Украйна. Друг голям украински бастион, Константиновка, изглежда готов да падне, може би всеки ден.
Последният PR скок е насочен към провал на мирната рамка от Анкъридж, обсъдена по време на срещата на върха Тръмп-Путин през 2025 г. Това не е първата рамка за уреждане, която е провалена. Според множество източници, включително висш украински преговарящ, споразумение, почти постигнато между Москва и Киев в Истанбул, е било отхвърлено по настояване на Великобритания и САЩ. Минските споразумения, подписани през 2014 и 2015 г., също са били отхвърлени по време на администрацията на Байдън, което е допринесло за бруталната инвазия на Русия.
Важното е, че всеки следващ мирен план изглежда е много по-лош за Украйна от всички предишни. Вечно непреклонните усилия на Запада за подобряване на постоянно влошаващите се условия на всяко вероятно уреждане са определили траекторията на този конфликт. Това е просто версия на конфликтите в Афганистан, Ирак и Иран чрез посредническа война: друга пещ, в която се изгарят стотици милиарди пари на данъкоплатците без никаква възвръщаемост за американската или глобалната сигурност, което води до нищо друго освен страдание и опустошение за Украйна.
Но тази конкретна пещ може да изгори не само средствата, кариерите и репутацията на вземащите решения, които я поддържат, но и техните страни.
Автор: Леонид Рагозин
Източник: The American Conservative
