Ако дъщеря ми се прибереше един следобед и гордо заяви: „Мамо, аз съм уличница“, щях ли да я поздравя и да я отпразнувам, че е станала овластена млада жена? Или щях да се чудя какво се е случило с нашата култура?
Ако отговорът на първия въпрос е „не“, а подозирам, че за повечето родители е така, тогава може би движението, което стана известно като SlutWalk, и неговият централен слоган заслужават повече внимание, отколкото са получили.
В продължение на поколения повечето родители са учили децата си, че самоуважението е важно. Казваме им, че думите имат значение, че характерът е важен и че достойнството е нещо, което трябва да се култивира, а не да се губи. И все пак през 2011 г. движението SlutWalk се опита – и успя – да превърне една от най-унизителните думи в английския език в знак за овластяване.
Може ли едно общество едновременно да насърчава достойнството, отговорността и самоуважението, като същевременно промотира лозунги, изградени около възстановяването на думата „уличница“? Не вярвам, че може.
Думите оформят културата. Казваме на децата, че езикът е важен. Поправяме обидите. Учим на доброта и насърчаваме уважението. И все пак някак си се очаква от нас да вярваме, че тази конкретна дума вече не означава нищо. Така да се каже, тази дума е извън здравия разум.
Свобода без отговорност в крайна сметка се превръща в саморазрушителна. Здравата цивилизация не просто защитава правата; тя също така култивира добродетели. Добродетелите и честта обаче никога не са били начело в списъка с приоритети на феминизма.
Цялото движение SlutWalk води началото си от едно изречение, произнесено от полицай от Торонто по време на презентация за безопасност в кампуса на Юридическия факултет „Озгуд Хол“ към Йоркския университет през 2011 г. Полицай Майкъл Сангинети говори на форум за превенция на престъпността, посветен на предотвратяването на сексуално насилие. Забележката, както е съобщена едновременно от множество източници, е: „Казаха ми, че не трябва да казвам това – въпреки това жените трябва да избягват да се обличат като проститутки, за да не бъдат жертви.“
Неговата забележка разпали спора и негативната реакция беше незабавна. Полицаят, който беше остро критикуван, по-късно се извини и така се роди SlutWalk.
Никой не е отговорен за чуждо престъпление. Изнасилвачът е отговорен за изнасилването; убиецът е отговорен за убийството. Никоя жена не се лишава от достойнството или законните си права заради дрехите, които носи. Отхвърлянето на обвиняването на жертвата е един принцип. Честването на думата „уличница“ е друг. Това разграничение обаче до голяма степен е изчезнало от обществения разговор.
Иронията е, че много от същите активистки, които отхвърлят традиционните идеи за скромност, едновременно защитават дрехи, които милиони жени по света са принудени да носят. Жените в Иран са били бити, затваряни и дори убивани, защото са отказали да спазват задължителните закони за облекло, а при талибаните афганистанските жени са изправени пред подобни тежки ограничения. Жените, които са избягали от тези общества, описват задължителното забулване не като освобождение, а като потисничество.
И все пак в западните страни поставянето под въпрос на символиката на тези дрехи често се третира като нетолерантно, докато честването на идентичността на „уличницата“ се счита за прогресивно.
Как стигнахме дотук? Ако свободата наистина е принципът, тогава принудата заслужава осъждане, независимо дали тласка жените към повече или по-малко дрехи. Свободата не може да означава аплодиране на една форма на символично облекло, докато отказваме да поставяме под въпрос друга.
Исландия предоставя завладяваща илюстрация на тази културна трансформация. На 25 юли епископът на Евангелската лутеранска църква на Исландия се обърна към 11-ия годишен маратон „SlutWalk“ (Drusluganga) в Рейкявик за 2026 г., който привлича хиляди участници всяка година, а кметът на Рейкявик гордо позира в кампанията „Ég er Drusla“ (Аз съм уличница). Това не са маргинални активисти, а едни от най-видните публични служители и културни лидери в страната.
Въпросът не е дали жените трябва да се ползват с равни права. Въпросът е защо уважаваните институции сега насърчават младите жени да се идентифицират с един от най-унизителните етикети в нашия език. Това не е прогрес; това е дълбока промяна в нашия морален речник.
Една от най-старите грешки в политическата философия е да се бърка свободата с добродетелта. Свободата никога не е означавала, че всеки избор заслужава празнуване. Да, свободното общество позволява обидна реч. Това не означава, че всяка обида трябва да се превърне в културен идеал. Свободното общество позволява на хората да правят мъдри и глупави избори. То позволява на хората да пушат, но това не прави пушенето добродетел. То позволява на хората да пият прекомерно, но това не прави пиянството културен идеал.
Защо тогава трябва да приемаме, че щом обществото защитава свободата на жената да се нарича уличница, то трябва да празнува тази идентичност – или да насърчава младите момичета да я прегърнат?
Големите постижения на феминизма бяха реални: равни законови права, образователни и професионални възможности и защита от дискриминация. Тези постижения укрепиха западната цивилизация. Но някъде по пътя езикът на достойнството отстъпи място на езика единствено на автономията. Отговорността стана подозрителна. Скромността се превърна в потисничество. Самоограничението стана патриархално. Изборът се превърна във висша добродетел, независимо от това, което се избира.
Това не е освобождение. Това е морален минимализъм. Една цивилизация не може да оцелее само на права. Тя зависи и от добродетелите. Не само от автономията, но и от отговорността. Не просто овластяване, а мъдрост. Не просто свобода, а достойнство.
Свободата направи Запада велик. Но свободата никога не е била предназначена да замени достойнството. Тя е била предназначена да направи достойнството възможно.
Автор: Ирис Ерлингсдотир, журналист, редактор и бивш телевизионен репортер за Канал 2 в Исландия
Източник: The European Conservative
