Едно от най-авторитетните международни проучвания, Годишният доклад на J7 за антисемитизма за 2026 г. установи, че антисемитските инциденти достигнаха нов пик – повече от 23 000 само през 2025 г. и над 91 000 през последните пет години – в седем държави с най-големите еврейски общности в света извън Израел: Съединените щати, Великобритания, Франция, Германия, Канада, Австралия и Аржентина.
Например, според проучване на Центъра за изследване на антисемитизма (ARC), само през ноември 2025 г. антисемитските инциденти в Германия са се увеличили повече от два пъти (79 в сравнение с 29 през октомври). Освен това, според авторите на доклада, проблемът не е само в експоненциалното увеличение на речта на омразата срещу евреите, включително физическо насилие и вандализъм срещу обекти на еврейската общност, но и в антисемитската реторика на различни нива – от социалните медии и медиите до видни публични личности.
Антиционистката реторика, едва прикрита като „легитимна критика на действията на Израел“, се превръща в удобна форма на изразяване на антисемитизъм, който все още като цяло се счита за неприемлив в цивилизованите страни. Атаките обаче са насочени не само срещу поддръжниците на Израел, но и срещу евреите като такива. Например, според същото проучване на ARC, антисемитизмът се разпространява не само чрез екстремистки организации отдясно или отляво, но и чрез университети, социални медии, професионални среди и масова култура.
Използването на изкуствен интелект за масово създаване и разпространение на антисемитско съдържание е особено забележимо.
Подобни тенденции се регистрират не само в западните страни, но и в други региони. Като цяло, през първите 11 месеца на 2025 г. в световен мащаб са регистрирани 6333 антисемитски инцидента – увеличение със 7,5% в сравнение със същия период на 2024 г., когато са регистрирани 5891 такива инцидента.
След клането, извършено от бойци на ХАМАС в израелски градове, граничещи с ивицата Газа на 7 октомври 2023 г., и масивната ракетна атака срещу центъра на страната – и реакцията на Израелските отбранителни сили (IDF) на тази безпрецедентна терористична атака – нарастването на ксенофобската омраза престана да бъде временно явление и се превърна в един вид „нова нормалност“.
Въпреки това, нарастването на антисемитизма днес не може да се отдаде единствено на конфликта в Газа. Според ARC, през ноември 2025 г. в световен мащаб са документирани и регистрирани 548 антисемитски инцидента (средно 18,3 инцидента на ден). Това е увеличение с 21,2% спрямо 452-те случая, регистрирани през ноември 2024 г., когато войната в Газа беше в активна фаза.
Въпреки прекратяването на огъня, антисемитизмът продължава да нараства в световен мащаб.
Антисемитизъм в контекста на две войни
Настоящата война между Израел и неговите съюзници срещу джихадисткия режим на иранските аятоласи и техните радикални ислямистки съюзници и терористични марионетки в Близкия изток е тясно свързана с военната конфронтация в постсъветското пространство. Това включва войната на Русия с Украйна, която, както и други конфликти, има видимо еврейско измерение.
„Инструментализирането на антисемитизма“, т.е. експлоатацията на тази тема за политически цели, откъснати от реалните проблеми и предимно за дискредитиране на опонентите, е била многократно използвана в постсъветското пространство. След анексирането от Русия на Кримския полуостров към Украйна през 2014 г. и активната ѝ военна и дипломатическа намеса от името на източноукраинските сепаратисти и срещу проевропейския режим в страната, както Киев, така и Москва разглеждат еврейския свят като положителен актив за постигане както на непосредствени, така и на стратегически цели. От самото начало на конфликта създаването на образ на врага, в който антисемитските елементи заемаха видно място, играеше ключова роля за мобилизирането на местната подкрепа както в Украйна, така и в Русия, но беше още по-важно във външната дипломация и пропаганда.
В реториката на руските власти антисемитизмът беше третият маркер, наред с „фашисти“ и „бандеровци“, използван за идентифициране на новите власти в Киев. Този образ беше промотиран чрез лобистки канали в международната преса и официалните институции, като дори беше предложен за обсъждане в израелския Кнесет и Конгреса на САЩ. Същият наратив трябваше да осигури достатъчна „хуманитарна“ основа за първоначално необявената, а от февруари 2022 г. и пълномащабна намеса на Русия в украинския конфликт.
В отговор, украинската пропаганда последователно подчертава, както във вътрешнополитическия дискурс, така и в международен план, че режимът на Путин си е поставил за цел да възстанови „съветската империя“ и на практика наследява антисемитския съветски режим.
В същото време „класическите“ антисемитски обороти постепенно започват да заемат видно място в руската реторика. Тези фрази са отекнали в изявления на руски лидери и в национални медии – по отношение на етнически еврейския украински президент Володимир Зеленски и евреите от неговото обкръжение, които, парадоксално, едновременно са обвинени във „фашистки антисемитизъм“. Пример за този наратив е изявлението на руския външен министър Сергей Лавров, че „денацификацията“ на Украйна при Володимир Зеленски е необходима, защото „някои от най-лошите антисемити са евреи“. Това, както може да се очаква, е срещнало разбиране – или поне не и отхвърляне – от значителна част от руското общество, в чието съзнание все още циркулират латентни, а понякога и явни, антисемитски клишета.
В Украйна това явление е много по-слабо разпространено, предимно сред маргиналните радикални националистически кръгове, които, подобно на руските си колеги твърдят, че Майданът (проевропейската революция, която свали авторитарния режим на Виктор Янукович) е „организиран от евреи“. Той присъства и в официалната и полуофициалната реторика на източноукраинските проруски сепаратисти в самопровъзгласилите се Донецка и Луганска „народни републики“ от 2014 г. – територии на украински региони, окупирани от Руската федерация.
Операцията „Железни мечове“ на Израелските отбранителни сили, отговор на клането на ХАМАС, също заема значително място в идеологическия и политически дискурс на въоръжените конфликти в постсъветското пространство. Както по отношение на разбирането на реалностите на тази конфронтация между Израел и ХАМАС и израелско-палестинския конфликт като цяло, така и в контекста на геополитическите интереси и амбиции на отделните държави-наследници на СССР.
Позициите на Москва и Киев по отношение на войната на еврейската държава с “Хамастан” са един от най-ярките примери за алегоричния характер на тази война. Въпреки значителното дипломатическо напрежение между Киев и Йерусалим през последните години, украинските лидери демонстрираха недвусмислена подкрепа за Израел в тази война, остро критикувайки ХАМАС и неговите ирански покровители. Позицията на Русия обаче първоначално беше, меко казано, значително по-неясна. И с продължаването на военните действия в Газа, тя става все по-про-ХАМАС (официално това се нарича „про-палестинска“).
Москва де факто се отказа от традиционно декларираната си роля на „безпристрастен посредник“ между всички страни в конфликта в Близкия изток и почти открито, макар и засега предимно декларативно, застана на страната на противниците на еврейската държава. Изразената пропалестинска и съответно антиизраелска реторика на руските държавни медии по същество бележи завръщане към сякаш забравени антиционистки модели, които легитимираха спонсорирания от държавата антисемитизъм от съветската епоха.
Именно тук те намериха общ език с антисемитските и антиционистките кръгове в западните страни.
Конспиративните теории отново са нужни?
Често, понякога дори в решаваща степен, антиизраелски и антиеврейски наративи се промотират отвън – благодарение на влиянието на враговете и геостратегическите съперници на Израел: Турция и Иран, чиято пропаганда далеч надхвърля „антиционистката“ реторика и съдържа отчетливи антисемитски акценти. Например, над хиляда антисемитски истории са публикувани от Иранския център за еврейски изследвания. Маргинален, но много показателен елемент от тази пропаганда е наративът за колониализма на еврейските селища – може би като противовес на все по-популярния наратив за палестинския арабски колониализъм.
Достатъчно е да се спомене доклад на иранската информационна агенция Fars, свързана с Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC, определен за терористична организация в повечето демократични страни), че през последните години присъствието и заселването на евреи в Азербайджан бързо нараства, като се създават нови селища в различни градове, където „еврейските семейства се заселват организирано“, напомняйки за „формирането на „втори Израел“ на самия праг на Иран“. Нарастващото еврейско присъствие в Република Азербайджан и (предполагаемо) наложеното мълчание около него, заключава агенцията, „е знак за оркестриран проект, промотиран чрез мека културна и пропагандна сила… [и] външни сили и вътрешни лобита не искат истината да достигне до народа на Иран и религиозните власти“.
Турция също допринася чрез своите медии и интелектуални кръгове, което очевидно е в духа на концепцията за неоосманизъм, тоест разпространението на прякото и задкулисно влияние на Анкара върху страните и регионите на Западна Азия и Източното Средиземноморие, които някога са били част от Османската империя.
Един такъв пример е привидно чисто академична статия за историята на евреите в Кипър от Изет Деркан, изследовател в турски университет. Макар че правилно отбелязва, че съвременните евреи са свързани с Кипър чрез дългогодишното си присъствие на острова, авторът завършва с чисто пропагандна антисемитска забележка. Пасажът гласи: „Целта на евреите… [винаги] подкрепящи се взаимно, някога е била да завладеят цял Кипър. А днес, ако се вгледате… евреите са най-богатите и елитни хора в света. От 80-те години на миналия век евреите са изкупили огромни количества земя в Северен Кипър и благодарение на парите им мечтите им за Кипър се превръщат в реалност.“
В същия дух са публикации от полуофициалната иранска правителствена информационна агенция Mehr News Agency и иранския държавен англоезичен международен новинарски канал Press TV. Позовавайки се на „канадския журналист, адвокат, активист и блогър“ Димитрис Ласкарис, авторите на репортажите твърдят, че заселници от ционисткия режим се стичат в Кипър, купуват „всичко, което видят“ и строят „тайни луксозни курорти, обслужващи богати израелци“, докато „Тел Авив (твърди се) извършва геноцид срещу палестинския народ“.
Тази идея беше реализирана в Русия на 28 октомври 2023 г., когато насилствени протестиращи в Хасавюрт, Дагестан, пристигнаха в хотел „Фламинго“, за който се говореше, че е настанил „бежанци от Израел“. На следващия ден бунтовници, развяващи палестински знамена, щурмуваха летището в Махачкала. И в двата случая избухването на насилие беше предизвикано от слух, че израелци пристигат в Дагестан с надеждата да се заселят там и уж да завземат територия – подобно на това, което бяха направили в Палестина. Тази конкретна тенденция обаче се оказа непродуктивна в очите на руското ръководство и бързо беше потушена.
Конспиративната теория за „нова Хазария“ придоби широко разпространение в определени руски кръгове: идеята, че евреите са мигрирали или планират да мигрират към „нашите“ територии с цел да създадат там своя собствена държава. След първия Киевски Майдан (2004 г.) антисемитската теория за „възраждане на Хазария“ е „мигрирала“ в Украйна.
В своята работа историкът Константин Могаричев цитира проявления на мита за „еврейското господство“ в Украйна – например фалшивите новини, които периодично се появяваха между 2018 и 2021 г. за това, че Кнесетът е отпуснал 84 милиарда долара за закупуване на украинска земя, или твърдението на руския антисемитски политик Сергей Глазьев, публикувано през април 2022 г., че „стратегията на Зеленски, изпълняваща волята на Ротшилд, се състои в унищожаване на мъжкото население на Украйна с руско оръжие, за да се създаде нова обещана земя на бреговете на Днепър за избрания (т.е. еврейски) народ“.
Трудно е да се съмняваме, че „хазарският мит“, подобно на други подобни конспиративни теории, въпреки логическата си абсурдност, би могъл при определени обстоятелства да се комбинира с латентния или явния антисемитизъм на „недостатъчно модернизирано“ или „постмодерно“ съзнание, за да предизвика както вътрешни, така и международни конфликти.
Автор: Зеев Ханин, професор в Катедра по политически науки и научен сътрудник в Център за стратегически изследвания „Бегин-Садат“, Университет „Бар-Илан“, Израел
Източник: The Moscow times
