Миналата седмица специалният пратеник на САЩ Стив Уиткоф пристигна от Осло – където проведе разговори с украинския президент Володимир Зеленски – в Санкт Петербург за среща с руския президент Владимир Путин. Според информацията, Уиткоф е носел със себе си актуализирани предложения за рамково споразумение за прекратяване на войната. Съобщава се, че Путин е отговорил, че по принцип е готов да възобнови преговорите с Киев през ноември.
Време е САЩ и Европа да вложат всички усилия в подкрепа на тези преговори. Аргументацията за това защо Западът уж трябва да продължи да подкрепя военните усилия на Украйна се променяше в хода на конфликта – от отстояване на международните норми и връщане на територии, през защита на демокрацията, до предпазване на Европа от една империалистическа Русия.
Но дойде моментът да спрем със създаването на подобни наративи и да приемем болезнената реалност: ако войната продължи, Украйна е изправена пред екзистенциална заплаха. Всеки нов аргумент само дава повече време кризата в Украйна да се задълбочи. Украйна губи територии, хора и финансови ресурси. Нейните пристанища, мостове, центрове за данни, транспортна мрежа, добивна промишленост, селско стопанство, индустрия и инфраструктура биват унищожавани. Страната вече не е в състояние да се защитава от опустошителните атаки срещу столицата и други райони – затова трябва да се договори прекратяване на руските нападения.
Мир, постигнат чрез компромис – вместо чрез пълното поражение на Русия – не е справедлив изход. Детайлите на едно такова споразумение също няма да бъдат справедливи; на Украйна ще се наложи да направи повече отстъпки, отколкото на Русия. Но мирът не може да бъде справедлив, тъй като войната никога не е била справедлива. Не беше справедливо, че по-мощната руска армия незаконно нахлу в Украйна. Не беше справедливо, че Западът използва Украйна като инструмент за водене на война срещу Русия, вместо да уреди конфликта още в първите седмици, когато се появи такава възможност.
Макар едно мирно споразумение да не би било справедливо, то би спасило Украйна и би предотвратило по-нататъшното ескалиране на войната. И въпреки че на Украйна ще се наложи да направи по-болезнените отстъпки, Русия също ще трябва да отстъпи по някои въпроси.
При всяко разумно уреждане на конфликта Украйна би останала суверенна държава и би запазила по-голямата част от територията си. Тя би била свободна да се присъедини към Европейския съюз и да се ориентира към Запада – което беше и мечтата на протестиращите на Майдана през 2014 г. Освен това тя би запазила значителна и добре въоръжена армия за защита на границите си.
Членството в НАТО обаче вероятно не стои на дневен ред. В края на Студената война на съветския лидер Михаил Горбачов беше дадено уверение, че НАТО няма да се разширява на изток. През 1991 г. Русия призна суверенитета на Украйна въз основа на Декларацията за държавен суверенитет на Украйна, приета при излизането ѝ от състава на Съветския съюз. В този документ се посочва, че Украйна „тържествено декларира намерението си да стане постоянно неутрална държава, която не участва във военни блокове“.
Неутралитетът на Украйна трябва да бъде възстановен. За тази цел НАТО и Украйна трябва да поемат правно обвързващи ангажименти, че Украйна няма да стане член на Алианса. Тази отстъпка е от съществено значение за прекратяването на войната, тъй като без нея Русия няма да спре бойните действия; всъщност, именно това беше основната причина за руското нахлуване.
От своя страна, Русия направи важна отстъпка, като се отказа от възраженията си срещу присъединяването на Украйна към ЕС. Една от причините за първоначалната съпротива на Москва беше фактът, че Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна представляваше и споразумение в сферата на сигурността. То задължаваше Украйна към „по-задълбочено участие в европейското пространство за сигурност“ и към „военно и технологично сътрудничество“. Именно това е ключова причина, поради която на Украйна трябва да бъде предоставено членство в ЕС: след като вратата към НАТО е затворена, членството в ЕС може да се окаже най-силната гаранция за сигурност, на която Украйна може разумно да разчита.
За да приключи войната, Украйна ще трябва да отстъпи част от територията си, макар че въпросът за нейния размер остава предмет на обсъждане. Това би създало лош прецедент за международния ред; от друга страна, рускоезичните граждани на Украйна в Крим и Донбас наистина заслужават пълна защита на своите културни, езикови и религиозни права, а отстъпването на тези територии от страна на Киев би могло да спомогне за осигуряването на тази гаранция.
Минските споразумения, които в крайна сметка се провалиха, имаха за цел да решат този проблем, отчасти чрез разширяване на автономията на въпросните региони. Изглежда обаче, че украинските и европейските лидери са разглеждали тези ангажименти по-скоро като начин да спечелят време за превъоръжаване на Украйна, отколкото като сериозно решение на проблема. Идеята за по-широка автономия в рамките на Украйна вече не стои на дневен ред, а Путин няма да прекрати войната, без директно да анексира възможно най-голяма част от тази територия.
Като се откаже от членство в НАТО и отстъпи част от територията си, Украйна може да оцелее и впоследствие да процъфти като цялостна нация, ориентирана към Европа, притежаваща силна армия и адекватни гаранции за сигурност. Всяка предложена архитектура за сигурност трябва да обхваща не само Украйна, но и цяла Европа, включително Русия, като най-накрая положи основите на мир, които така и не бяха изградени след Студената война.
Украинците преживяват конфликт, който техният лидер – както и лидерите в Европа – изпитват затруднения да спрат, поради поетите от тях обещания за победа над Русия. Но е време тази война да приключи – дори това да налага постигането на несправедлив мир.
Автор: Тед Снайдър
Източник: The American Conservative
