Докато слушах речта на руския президент Владимир Путин и дългата дискусия, която продължи с часове по време на участието му в пленарната сесия на 23-тото годишно събрание на Международния дискусионен клуб „Валдай“ на 1 октомври 2026 г. в подмосковието, имах два пътя пред себе си, за да разбера какво е казал в речта си и какво би казал в отговор на въпроси от експерти по политика, икономика и университети от различни региони на света, включително почти всички големи западни страни.
Първият път беше да се обърне внимание на непосредствените заглавия, които информационните агенции съобщиха, фокусирайки се предимно върху Украйна, Европа и НАТО, Съединените щати и администрацията на Тръмп, неотдавнашната ескалация на конфликта в Калининград, ядрените оръжия и потенциалното им използване, Китай и Индия, санкциите и енергетиката.
Вторият подход, който аз считам за по-важен, включва опит да се разбере логиката на Путин, която свързва всички тези въпроси в една верига, и след това поставяне на този дискурс в интелектуалната и политическа рамка, която Путин започна ясно да формулира след участието си в Мюнхенската конференция за сигурност през 2007 г. След това той я доразви на “Валдай” през 2014 г., а след избухването на войната в Украйна през 2022 г. я изведе на съвсем различно ниво, кулминирайки в това, което представи този път на “Валдай” в 2026 г.
Естествено избрах втория подход, защото вярвам, че четенето на изявленията поотделно дава точна картина, да, но това е частична или фрагментирана картина и не обяснява намеренията на човека. Това, което имам предвид е, че вие, като заинтересован наблюдател, бихте могли да се спрете надълго на предупреждението на Путин относно Калининград или на изявлението му, че Русия ще сложи всички оръжия от арсенала си на масата, ако руска територия бъде директно атакувана. Можете също така да вземете предвид неговите забележки за Европа и визията му за бъдещето на Европейския съюз или това, че той оставя вратата отворена за диалог с Вашингтон.
Събирането на тези твърдения, които са безспорно значими, обаче не дава ясна картина на това, което Путин е искал да каже за позицията на Русия в света след повече от четири години и половина война в Украйна и близо двадесет години след известната му реч в Мюнхен през февруари 2007 г.
Разбирам, че Путин не е говорил предимно за Украйна, въпреки значителната част от речта и дискусията, която заемаше настоящата война, нито е отправял ново предупреждение към Европа или НАТО. Това, което разбрах е, че човекът се е опитвал да представи цялостна руска визия за настоящия международен момент, такава, която надхвърля него лично и като настоящ владетел на Русия. Тази визия представя свят, в който ерата след Студената война, в старата си форма, е приключила, но стабилните правила на системата, която ще я наследи, все още не са се оформили напълно, нито са изяснени нейните параметри.
Следователно, въз основа на това разбиране, Украйна, Калининград, НАТО, Тръмп, Си Дзинпин, Китай, БРИКС и санкциите не са отделни тухли или блокове в тази структура, а по-скоро части от по-голяма визия, която подсказва кой ще участва в писането на правилата на бъдещия международен ред, на каква основа трябва да участва и с какъв баланс на силите.
Следователно, ми се стори, че най-добрият ключ за разбиране на “Валдай” 2026 е да се върнем към траекторията на собствените речи на Путин. Това, разбира се, може да се обобщи донякъде просто в четири етапа, като първият е Мюнхен през 2007 г., когато Путин силно предупреди за опасностите от еднополярността. Вторият случай е на Валдай през 2014 г., когато той заявява, че старите правила ерозират и че светът може да се подхлъзне към игра без правила. Третият е през 2022 г., когато той се оказва принуден да премине от възражение срещу еднополярната система към открита и агресивна конфронтация с нея. През 2026 г. обаче той говори така, сякаш упадъкът на западната хегемония се е превърнал, за него и следователно за Москва, в практическа реалност, а не в бъдещо предсказание. Следователно въпросът вече не е дали системата ще се промени, а по-скоро кой ще участва в писането на правилата за това, което предстои след това.
Според мен, въз основа на личното ми разбиране за намеренията на Путин, това е промяната, която заслужава внимание, преди да се задълбочим в детайлите на Украйна, ядрените въпроси и Европа. Защото в Мюнхен през 2007 г. Путин все още говореше от международната система, възникнала след Студената война, настоявайки Западът да се вслуша във възраженията на Русия, да се вслуша в гласа му и да признае интересите на страната му и нейното законно място в тази система.
Но на “Валдай” през 2026 г. Путин не изглежда обсебен от необходимостта да убеди Запада във валидността на своите възражения. Той говори от съвсем различна предпоставка. Той твърди, че системата, на която Москва се противопостави преди двадесет години, сега е в преход и че Русия иска да се увери, че е сред силите, които ще оформят това, което предстои.
Когато Путин беше на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г., нямаше украинска война и никой, нито в Русия, нито в Украйна, не можеше да си представи това, което се случва сега. Русия беше неразделна част от европейската икономика и дори член на Г-8. Освен това, отношенията ѝ с НАТО, въпреки разногласията, не бяха открита военна конфронтация.
Въпреки това, по това време той обяви отхвърлянето на еднополюсния модел, доминиран единствено от Съединените щати, и смело критикува използването на сила от Вашингтон извън това, което Москва счита за рамката на международната легитимност. Той отправи най-острата си критика към разширяването на НАТО на изток. Той остро критикува превръщането на националните правила на една държава – Съединените щати – в правила, към които се очаква целият свят да се придържа.
Но Путин по това време не обявяваше скъсване със Запада. Той все още говореше отвътре на системата, надявайки се, че другата страна ще го чуе и исканията му за по-голяма роля на Русия в нея. Възражението по това време беше срещу начина, по който тази система се управляваше, а не срещу необходимостта от изграждане на алтернативна система.
Но грузинската война през 2008 г., която беше започната по настояване на Запада, за да изпита решителността на Путин, и това, което последва по време на Арабската пролет, особено погрешното тълкуване на резолюциите на ООН относно либийската криза и телевизионното убийство на Кадафи, а след това и предвестниците на украинската криза и анексирането на Крим през 2014 г., бяха фактори, които се натрупаха в съзнанието му и го накараха да промени тази логика.
Предвестниците на тази промяна бяха очевидни в самото заглавие на конференцията във Валдай през 2014 г., което трогателно гласи: „Световният ред: Нови правила или игра без правила?“ По това време Путин започна да твърди, че правилата, управляващи ерата след Студената война, губят способността си да регулират международните отношения, вече не просто твърдейки, че Съединените щати прекомерно използват влиянието си. Москва премина от критика към американската политика към критика на самата структура на системата.
По това време обаче Русия оставаше по-скоро голяма сила, възразяваща срещу система, която не можеше да промени сама. Китай все още не беше достигнал сегашното си ниво на конкуренция със Съединените щати, което постигна след 2017 г. БРИКС беше зараждащ се блок, Индия беше по-малко влиятелна, отколкото е сега, а руската икономика все още беше силно зависима от интеграцията си с Европа.
След това дойде войната в Украйна, която изтласка тази визия от сферата на теорията в пряка, остра конфронтация. На конференцията във Валдай през 2022 г. Путин недвусмислено говори за това, че светът навлиза в едно от най-опасните си десетилетия след края на Втората световна война, добавяйки, че ерата на западната хегемония в международните отношения е към своя край.
Оттогава украинската война, в наратива на Путин – който, разбира се, е официалният руски наратив – се превърна в част от по-широка борба за формата на международния ред. Според Путин Украйна не е източникът на конфликта, а по-скоро най-ожесточената му арена, докато по-голямото несъгласие в действителност се върти около отказа на Съединените щати и техните западни съюзници да признаят промяната в глобалния баланс на силите.
Разбира се, това е разказът на Путин и аз, като Саад, не ви каня, скъпи читателю, да го третирате като единствено описание на настоящата война. Има суверенна украинска държава със свои собствени решения и интереси и именно Русия, да, започна мащабни военни операции през украинската граница на 24 февруари 2022 г., действие, осъдено от огромно мнозинство в Общото събрание на ООН. Но това, което се опитвам да ви предложа тук, е моето разбиране за причините, които доведоха Путин до тази точка. Украинската война не е началото на историята, както може би сте разбрали от предишните ми бележки. В тези редове, които пиша, се опитвам да разбера какво се случва, защото това засяга нас и нашите страни по един или друг начин.
Вярвам, че е важно да се прави разлика между анализа на геополитическия контекст, довел до войната, и отговорността за решението за започване на пълномащабни военни операции. Според мен, това, което се промени днес, към Валдай 2026 е, че Путин вече не говори за многополярността като за бъдеща възможност, а по-скоро като за политическа реалност, която вече е започнала, докато международните институции са били и продължават да бъдат бавни да я осъзнаят. Той основава това мнение на забележките си за Организацията на обединените нации и институциите след 1945 г., както и на опита на западното малцинство, както го описва, да поддържа влияние, което надвишава действителната му тежест в света.
Обективно обаче, той не е призовавал за разпускане на Организацията на обединените нации или за сваляне на реда след Втората световна война. Това е разбираемо, тъй като самата Русия е един от най-големите бенефициенти на тази система, предвид статута ѝ на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и използването на правото на вето, когато сметне, че това служи на нейните интереси.
Това, което Москва иска, е да запази привилегиите, които Русия е спечелила по системата от 1945 г., привилегии, които Западът се е опитал да ѝ отнеме след разпадането на Съветския съюз. В същото време Кремъл се стреми да намали политическите предимства, които Западът натрупа след края на Студената война. Но Вашингтон игнорира предложенията на Путин от 2007 до 2022 г.
Може би си мислите, скъпи читателю, че това сочи към значително противоречие в руската визия. Москва говори за демократични международни отношения и равенство между народите, но едновременно с това се придържа към система, която предоставя само на пет постоянни членове право на вето и подхожда към глобалната сигурност от гледна точка на споразуменията между големите сили.
И ви казвам, да, прав сте. Руският проект не е изцяло революционен. Тоест, Русия не иска да събори и напълно да демонтира международния ред, а по-скоро да преразпредели властта в него. Тя иска свят, в който Съединените щати и Западът не монополизират правилата, но не иска свят, в който йерархията на властта изчезва. Това е политически реализъм в днешния свят и ако искате истината, трябва да я видите ясно и да действате съответно; в противен случай винаги ще останете само с удивление, подигравки и самодоволство.
Руската многополюсност, както я разбирам аз, означава увеличаване на броя на центровете, с които трябва да се водят преговори, но не елиминира и не възнамерява да елиминира концепцията за велика сила.
Това ме води до въпроса, на който Путин не отговори напълно, нито в речта си, нито в отговорите си на различните въпроси, които му бяха зададени: Какви са правилата на многополюсния свят, който той си представя и за който говори?
Лесно е да се докаже, че разпределението на икономическата, демографската и технологичната мощ се е променило и че влиянието на Китай и Западът и страните от Глобалния Юг и неговите съюзници нарасна значително, факт, който е лесно очевиден днес. Западът вече не притежава силата, която имаше през 90-те години на миналия век, за да диктува едностранно международната посока, както се вижда от ирано-иракската война. Преходът от сегашното състояние на нещата към стабилна система обаче изисква правила, които дори самите големи сили са готови да спазват, когато те противоречат на техните интереси. Ако многополярността се превърне просто във взаимно признаване на сферите на влияние между големите сили, няма да станем свидетели на по-демократична система, както твърдят някои, а по-скоро на модерно завръщане към политиката на баланса на силите.
Украйна се превърна в най-трудния тест за това противоречие. Във Валдай Путин повтори познатия руски наратив за разширяването на НАТО, превръщането на Украйна в геополитическа платформа и напреднала военна база, враждебна на Русия, и отказа на Запада да се справи с руските проблеми за сигурността. Това, разбира се, са фактори, които трябва да се разглеждат като част от историята на кризата, но другата страна ги отхвърля, за да отмени принципа на държавния суверенитет, на който самата Москва се позовава, когато критикува западната намеса. Твърдението, че Съединените щати и техните съюзници са нарушили международното право в Ирак, Либия или Косово, със сигурност отслабва западния морален аргумент, но не превръща използването на сила от Русия в алтернативен правен прецедент. Това означава, че двойните стандарти на Запада не легитимират автоматично Русия.
Това, което Путин разкри в разговорите си във Валдай за бъдещето на войната, е по-значимо от преразглеждането на причините за нея. Той не предложи нови, съществени отстъпки, нито пък намекна, че Москва е готова да приеме бързо прекратяване на огъня при настоящите условия. Да, той говори за преговори, но поддържаше основните искания на Русия и отхвърли логиката за спиране на ответните удари в енергийния сектор отделно от по-широко споразумение. Това показва, че Кремъл все още вярва, че времето и ситуацията на място ще подобрят допълнително неговата преговорна позиция.
Това може да обясни разликата в реториката на Путин към Вашингтон в сравнение с Европа. Съединените щати остават най-големият стратегически противник на Русия по отношение на способностите, но администрацията на Тръмп се третира в официалния руски дискурс като партньор в преговорите, докато Европа е изобразена като най-ангажираната със сдържането на Русия и продължаването на военната подкрепа за Украйна. За да е ясно, би било грешка да се предположи, че това означава руско-американски съюз срещу Европа или че Вашингтон е приел условията на Москва. Според мен, същината на въпроса е, че Путин се опитва да възроди модела на директни преговори между големите сили, където Вашингтон и Москва договарят стратегически интереси, докато Москва се опитва да ограничи способността на европейците да диктуват условията на цялостните руско-западни отношения.
Това разкрива ключова разлика между Путин през 2007 г. и Путин през 2026 г. В Мюнхен основната цел на Путин бяха Съединените щати, докато Европа остана значително пространство за икономическо и политическо партньорство с Русия. Картината днес е различна. Въпреки че Вашингтон остава най-големият конкурент, Европа се превърна в най-прекия източник на заплаха за сигурността в руското възприятие. Войната в Украйна се води на европейска земя, а военната инфраструктура на НАТО се разширява на източния му фланг. Освен това Финландия и Швеция се присъединиха към алианса, балтийските държави увеличават разходите си за отбрана, а Германия и Европа са ангажирани с мащабни усилия за превъоръжаване. Следователно руската загриженост вече не е: Защо НАТО се приближава до нашите граници?, както беше през 2007 г., струпването на военни сили вече наближаваше своя край и критичният въпрос стана: Какво ще се случи, ако границите на руското възпиране бъдат изпитани?
Тук се крие значението на Калининград и точно тук трябва да се устои на лесното заглавие. Путин не просто каза, че Русия ще използва ядрени оръжия, ако Калининград бъде атакуван. Това, което той каза по същество беше, че ако бъде предприета пряка атака срещу Руската федерация, независимо дали в Калининград или друга руска територия, използването на всички оръжия в руския арсенал, който, разбира се, включва ядрени оръжия от всякакъв вид, веднага ще се превърне в жизнеспособна опция.
Да, той не каза, че всеки инцидент около Калининград ще доведе до директен руски ядрен удар, но това, което направи, беше далеч по-опасно, според мен. Той увеличи неяснотата около характера на отговора. Това е същността на конвенционалното ядрено възпиране. Противникът не е нужно да вярва, че Русия неизбежно ще използва ядрени оръжия; достатъчно е да живее в безпокойство, защото не може да бъде сигурен, че Русия няма да ги използва. Когато разглеждаме това заедно с изявленията на Николай Патрушев, които обсъдих в интервю за арабски телевизионен канал приблизително два часа преди речта на Путин във Валдай, относно заповедите на Путин до всички съответни руски власти да гарантират сигурността на Калининград с всички средства, и предишните предупреждения на Русия срещу всеки опит за изолиране на този регион, посланието на Путин става по-ясно. Това означава, че Москва иска да включи всеки военен сценарий, свързан с Калининград, в своите стратегически изчисления за ескалация – тоест ядрена ескалация – вместо да я третира като ограничена, конвенционална конфронтация с предварително определени параметри.
Следователно, най-важният аспект от речта на Путин, според мен, не е заплахата от ядрена война срещу Европа, а по-скоро опитът му да гарантира, че Европа не може напълно и трайно да изключи ядрените оръжия от своите изчисления, ако потенциален конфликт близо до Калининград ескалира в пряка атака срещу руска територия.
В същото време Путин отрече всяко намерение на Русия да атакува Европа. Съчетаването на тези две послания не е толкова противоречиво, колкото може да изглежда, ако подходим от гледна точка на възпирането. С други думи, там се казва: Нямаме намерение да ви атакуваме, но не можем да гарантираме какъв ще бъде нашият отговор, ако вие ни атакувате. Проблемът е, че европейците не основават оценките си на декларираните руски намерения, а по-скоро, въз основа на своите изявления, на степента на руските възможности и минало поведение – под което имам предвид опитът с Украйна.
Следователно те превъоръжават и укрепват източния фланг на НАТО, което е разбираемо от европейска гледна точка. Москва обаче разглежда същите тези действия като доказателство за готовността на алианса за конфронтация. Така възниква традиционната дилема за сигурността, както диктува теорията на международните отношения: всяка страна представя действията си като отбранителни, докато другата ги вижда като офанзивни. Заедно те произвеждат по-високо ниво на въоръжение и повишен риск, дори без официално решение за война.
Китай заемаше специално място в дискурса на Путин и той е прав да го прави. През последните две десетилетия той се превърна от важен партньор за Русия в незаменим структурен елемент в способността си да оспорва западния ред. Днес е трудно да си представим настоящия руски проект за многополюсен свят без китайската икономическа и технологична мощ.
В този контекст обаче има едно решаващо „но“. Русия желае свят, който не е доминиран от една единствена сила, но в противопоставянето си на западното превъзходство тя разчита на дълбоко партньорство с единствената сила, способна да оспори Съединените щати в световен мащаб: Китай. Следователно, бъдещият въпрос ще бъде дали многополярността действително ще доведе до няколко независими центъра на сила, или дали светът ще се окаже в голямо съперничество между САЩ и Китай, в което Русия заема значителна военна и политическа позиция – да, но по-малка икономическа.
Ето защо Путин не пропусна Индия от своите забележки. Вярвам, че това е така, защото той разбира, че Индия в този контекст става по-важна за концепцията за многополярност, отколкото изглежда в ежедневния руски дискурс. С други думи, докато Китай наистина е стратегически партньор за Москва, Индия представлява модел на голяма сила, която не иска да се обедини напълно с никой блок.
Това се отнася в различна степен за страните от БРИКС и Глобалния Юг, които се стремят да поддържат отношения едновременно с Русия, Китай, Съединените щати и Европа. Ако тези страни могат да запазят стратегическата си независимост, тогава светът наистина ще бъде многополюсен. Ако обаче отново се окажат принудени да се обединят с два противоположни лагера, както се случи по време на съветско-американската биполярна епоха след Втората световна война до разпадането на Съветския съюз, ще бъдем по-близо до нова Студена война, отколкото до истинска многополярност.
Обръщайки се накратко към икономиката в рамките на визията на Путин „Валдай 2026“, намирам за обективно неприемливо да се твърди, че санкциите не са оказали влияние върху Русия. По подобен начин е също толкова неприемливо да се приемат европейските прогнози, че те бързо ще доведат до колапс на руската икономика.
Нито една от тези прогнози не се сбъдна, скъпи читателю. Русия се адаптира към значителна част от санкциите, като пренасочи търговията си към Китай, Индия, Турция и Глобалния Юг, като по този начин поддържа обширни икономически връзки извън западната сфера. Това обаче дойде със значителна цена по отношение на технологии, финанси, инфлация, военни разходи и нарастваща зависимост от специфични пазари. Украинските удари по петролни рафинерии през последните два месеца показаха, че енергията вече не е просто руски икономически ресурс, а се е превърнала в пряка част от бойното поле.
Заслужава да се отбележи обаче, че оставянето от Путин на “отворени врати” за завръщането на западни компании и активи в случай на промяна на политическите обстоятелства, разкрива важен аспект от бъдещата визия на Русия за отношенията с Европа и Запада като цяло. С други думи, Москва не е задължително да се стреми към постоянно икономическо отделяне от Запада. По-скоро иска да се ангажира със Запада, без да се връща към предишното си ниво на зависимост. Това е същността и духът на прагматизма.
За да избегна дълго изложение, скъпи читателю, ако трябва да обобщя еволюцията на Путин през последните двадесет години, базирана на внимателно и щателно наблюдение, бих казал, че през 2007 г. Путин искаше Западът да го изслуша и да обърне внимание на неговите опасения и искания. През 2014 г. той се опита – или, по-точно, искаше Западът да разбере – че Русия няма да приеме съществуващия ред, доминиран от Съединените щати и от пренебрежителните забележки на Барак Обама за Русия като за просто важна регионална сила. Това ни доведе до 2022 г., когато тя обяви конфронтация, подчертавайки, че тя ще продължи докато Западът не чуе исканията на Русия.
Що се отнася до 2026 г., той говори така, сякаш вече е преминал отвъд опитите да убеди Запада или сякаш изобщо не вижда нужда или необходимост от това. За него фундаменталният руски въпрос вече не е: Ще разпознаете ли нашите възражения? Не. Въпросът сега е: Как големите сили ще седнат да преговарят за новия световен ред, който ще се появи, след като способността на сегашната система да функционира е намаляла?
Грешка е да се твърди или вярва, че това означава, че казвам или заключавам, че Русия е спечелила борбата за международния ред или че със Запада е свършено. Според моето твърдо убеждение, Съединените щати все още притежават и ще продължат да притежават през целия този век огромна икономическа, военна и технологична мощ. Обективно погледнато виждаме, че НАТО се разшири след 2022 г., вместо да се свие, включвайки Финландия и Швеция. Европа остава голям икономически блок, но несъмнено намалява и ролята й избледнява. В същото време, въпреки всички усилия на Китай, Русия и други, доларът все още запазва централното си място в световната финансова система.
Следователно, разговорите за края на западната хегемония биха били по-точни, ако разбирахме тази хегемония като оспорван и продължаващ исторически процес, а не като минало събитие. Новият елемент в този контекст е, че Западът вече не е в състояние лесно да превърне превъзходството си в глобален консенсус, както преди – разгледайте, скъпи читателю, случая с Иран като пример – не че е загубил господството си във всички области.
Разбрах речта на Путин на конференцията „Валдай 2026“ като опит да се определи мястото на Русия в един свят, който тепърва ще се ражда. Русия, която Путин представя, не иска да се върне към унизителната система от 90-те години на миналия век и същевременно не може да възстанови двуполюсния съветски ред. Следователно, Путин, заедно със Си и Моди, търси система с няколко основни центъра на власт, в която Москва получава постоянно признание като един от основните играчи.
Не интерпретирах речта на Путин на конференцията „Валдай 2026“ като декларация за руска победа, нито като заплаха за световна война, нито като предложение за мир към Запада. Интерпретирах я като руска декларация, че международният конфликт е навлязъл в нова фаза, такава, в която спорът вече не е за Украйна, НАТО или санкции, а по-скоро за това кой ще седне на масата, за да напише правилата на следващата фаза и колко власт ще донесе всяка от тези страни на тази маса. Проблемът с цялата реч е, че най-опасната фаза не е старият свят, който Путин критикува, нито новият свят, който той си представя, а по-скоро пропастта между тези два свята.
Автор: Саад Халаф
Източник: Almasry Alyoum
