Чарлз Мур (Charles Moore)
Демократичните политици биха предпочели да не се подготвят за война. Това е разбираемо. Винаги има огромен натиск върху публичните разходи. Мирът – така или иначе очевидно желано състояние на нещата – осигурява финансов дивидент, който нашите лидери не искат да загубят.
Те наистина променят мнението си само когато заплаха ги застигне. След Уинстън Чърчил, нашият най-малко склонен към война министър-председател беше Маргарет Тачър, но дори тя, след като за първи път встъпи в длъжност, инициира съкращения в отбраната. Решена да изпълни задълженията си към НАТО за защита срещу Съветския съюз (три процента от годишния БВП), тя се опита да съкрати всичко останало в бюджета за отбрана.
След това Аржентина внезапно нахлу на Фолкландските острови през април 1982 г., точно преди г-жа Тачър да е приложила предложените от нея съкращения на военноморските сили. В рамките на около три дни тя отмени политиката.
Нашите въоръжени сили все още бяха – едва – способни да водят сериозни битки на 8000 мили разстояние. Ние спечелихме войната, а тя спечели следващите избори.
Дори самата Украйна, обект на пряка заплаха и реално руско насилие от 2014 г. насам, не беше единодушна относно съпротивата до пълномащабното нахлуване на Русия през февруари 2022 г. Западните политици бяха склонни да мислят, че президентът Зеленски ще приеме поканата им да избяга, а Владимир Путин ще постави своите марионетки.
Оттогава, с безкрайно по-малки ресурси от алианса НАТО, Украйна продължава да се бори, защото се бори за живота си. Необходимостта е майката на тяхното велико изобретение, както ни напомниха този уикенд зашеметяващо смелите и успешни атаки на Украйна срещу няколко руски летища.
Надявам се, че авторите на последния ни стратегически преглед на отбраната, публикуван в понеделник, ще отбележат урока от нападението, не само за смелостта, но и за начина, по който дронове, струващи само десетки хиляди паунда, могат да си проправят път през стомана, която струва много милиони.
От прегледа и от начина, по който сър Киър Стармър говори за това, става ясно, че той не вярва сериозно, че ще има война с Русия в обозримо бъдеще.
Той е разтревожен, да, и подкрепя Украйна, но е по-твърд в тона си относно необходимостта да не се правят големи обещания за разходи, отколкото относно необходимостта да се противопостави на Путин.
Неговата позиция не е нечестна: остава малко вероятно Русия да атакува директно Обединеното кралство.
Но отрезвяващият факт е, че онези страни от НАТО, които граничат с Русия, определено се страхуват от руска атака и повечето от тях се подготвят съответно. Трябва да обърнем внимание, защото това са нациите, които познават руснаците най-добре.
Във военно отношение ние помагаме на страни като Естония и Литва, но дали се учим достатъчно от тях за реалността на заплахата? Като членове на НАТО, ние сме длъжни да третираме атака срещу тях като атака срещу всички и следователно да им се притечем на помощ. Можем ли? Те – и самата Украйна – сега трябва да станат наши учители, а не обратното.
Историята на руското поведение, простираща се чак до времето на Сталин и дори до царското време, както и това, което Путин вече е направил, би трябвало да ни покаже опасността.
Много, много голямо нещо е да се опиташ да промениш границите на Европа със сила. Путин не се задоволи с „малките нахлувания“, за които президентът Байдън глупаво заяви в началото, че може би ще са неуспешни. Неговата атака срещу Украйна е абсолютно и умишлено неподчинение на основите на мира след 1945 г.
Едно от ужасяващите неща е, че президентът Тръмп сякаш не разбира това. Мислим си, че разбираме, но все още не сме изправени пред суровите военни реалности. В момента Русия набира около 40 000 мъже на месец. Ние се мъчим да наберем 7000 за една година. Все още не сме сериозни.
Не се съмнявам, че сър Киър иска да спре напредъка на Путин, но последният стратегически доклад по отбраната не подсказва, че той знае как.
Източник: The Telegraph UK
