КИЕВ – Чувството за нормалност в украинската столица маскира дълбока и нарастваща тревожност относно войната с Русия. Ужасното време, студено и дъждовно, не помага.
Войната не позволява на хората да се отпуснат. През нощта в центъра на града привлекателни млади хора пушат тънки цигари и пият светло пиво в стилни барове – докато полунощният полицейски час не ги принуди да се отправят към домовете си.
Руските атаки с дронове и ракети в цялата страна ескалираха през последните седмици, включително и в Киев, където спокойствието на дъждовната нощ не може да се приема за даденост. Сирените за въздушна тревога рутинно изпращат жителите в бомбоубежища, докато неуспелите остават в апартаментите или на работните си места, поемайки рисковете, макар и да не им харесва. В сряда, малко след като пристигнах, една барманка ми каза, че повечето хора не си правят труда да се укриват. „Твърде много пречи на работата и ученето ти“, казва тя. „Трябва някак да живееш живота си.“
На вечеря на следващата вечер разговарям за сирените за въздушна тревога с Денис, мъж на около тридесет години, който работи за хуманитарна организация. Винаги, когато сирените се активират, казва Денис, той проверява украинските военни канали за наблюдение в приложението за социални медии Telegram, за да разбере какъв вид и количество оръжия се насочват към Украйна. Той е разработил и някои лични техники, за да разбере дали си струва да се укриваш. „Знам, че ако има много „Шахеди“ [дронове, произведени в Иран, които Русия използва за атакуване на Украйна], но няма ракети, тогава балистичните ракети ще дойдат по-късно“, казва той, обяснявайки, че „Шахедите“ разсейват и изтощават системите за противовъздушна отбрана, разчиствайки пътя. „Звучат като мотоциклет в небето.“
Посочвайки сервитьорката и готвача, питам: „Длъжни ли са работниците да се укриват?“ В повечето случаи не, казва той. „Ако всяка компания прилагаше това правило“, казва Денис, „икономиката щеше да се срине.“
Като се има предвид честотата на сирените, Денис може би е прав. Загубих бройката колко пъти са звучали сирените и слязох в бомбоубежището на хотела си, където спах в четвъртък вечерта (или по-скоро се опитах да спя сред хъркането и предварително записаните актуализации от монтиран на стената високоговорител). „Чухме, че тази вечер ще има масивна атака“, казват ми двама служители на Международната агенция по енергетика на стълбището около 23:30 ч., докато се се спускахме под земята. Оказаха се прави. „Русия извършва „масирана атака“ срещу енергийната инфраструктура на Украйна, заявиха висши украински служители в петък, като части от столицата Киев останаха без ток“, съобщи CNN през нощта.
Убежището се намира в паркинг на два етажа под нивото на земята и е обзаведено с пуфове, бюра и столове, и дори прилично удобни легла. Миналата година точно този хотел, Radisson Blu в центъра на града, предизвика спорове, като отказа достъп в убежището на лица, които не са гости. „Ако съм техен гост днес, мога да използвам бомбоубежището и да оцелея“, оплака се Катерина Смачило в историите си в Instagram. „Но ако утре не съм, ще трябва да стоя под балистичния огън.“
Разбирам нейната гледна точка, но преди пътуването ми изглеждаше, че Radisson Blu са прави, когато жителите на Киев толкова настояваха да използват бомбоубежището. Няколко дни преди заминаването си имах какво да разкажа на жена си.
Пътуването от Америка беше изтощително, с полети от Вашингтон до Истанбул, до Кишинев, Молдова – и това беше лесната част. Не можеш да стигнеш до Киев по въздух, само по суша, било то по шосе или влак, в моя случай първото.
Украински шофьор, суров на вид мъж на около 40 години, който някак си разбираше моя лош развален руски, ме взе от летището и се отправихме на пътуване, което в крайна сметка отне около 10 часа. Всичко започна в постсъветската бетонна среда на Молдова, обстановка, толкова смазваща душата, че два часа и половина по-късно гледката на разкъсваната от война Украйна – или по-скоро дълга редица от коли, водещи към строго контролираната ѝ граница – повдигна настроението ми. Тъй като шофьорът ми е баща на три деца, голямо семейство по украинските стандарти, той е освободен от законите, ограничаващи пътуването на мъже във военна възраст извън страната. След щателна проверка на паспортите и превозното средство от молдовските и украинските граничари, влизаме в Украйна.
През опръсканите с дъжд прозорци, украинският пейзаж, схематизиран върху жълто-синия национален флаг, се размазва. Прочутата златна пшеница е ожъната преди месеци, но зреещата царевица е придобила златист оттенък, приличен визуален заместител на най-фотогеничната култура в страната. Небето обаче е сиво и зловещо, без намек за синьо.
След като пристигнах в хотел „Радисън“, срещнах млад мъж от Одеска област във фоайето и завързахме кратък разговор. Както често се случва в Киев, случайните въпроси бързо извадиха на повърхността онези дълбоки емоции, които много украинци, след демонстрация на безразличие, охотно споделят, когато бъдат подтикнати. Макар и сдържан и физически слаб, той преливаше от гордост – дълбока и искрена гордост, струва ми се – от успеха, който украинските сили постигнаха в началото на войната, отблъсквайки руските нашественици, но признаваше, че настоящата фаза на боевете е много различна.
„Ако Киев беше паднал тогава, цялата страна щеше да падне“, казва младият мъж, сякаш аз, като непознат на войната, може би не разбирам този основен момент. „Сега боевете са предимно на изток и нашите войници се справят добре, но няма достатъчно човешка сила.“Смутено той поясни, че неуточнени „здравословни проблеми“ и обща слабост му пречат да служи. И наистина е трудно да си го представим да държи АК-74, камо ли да използва такъв, за да застреля руски войник. „Дълга война като тази е много трудна за една страна“, добавя той, правейки гримаса.
Обикновените украинци, не по-малко от чиновниците и експертите в Киев, изглеждат като цяло са наясно, че недостигът на работна сила е остър, особено сред пехотните части. Украинците са смели и иновативни и се борят с отчаяние за самото оцеляване на нацията си, но са малко и се нуждаят от края на войната. Според проучване на Gallup, публикувано през август, силно мнозинство от украинците – 69 процента – казват, че правителството им трябва да се стреми да прекрати войната възможно най-скоро чрез преговори, докато 24 процента предпочитат да се бият, докато Русия бъде победена. По време на пътуването си срещам един категоричен член на 24-те процента, слънчева бариста на име Валерия.
В четвъртък сутринта тя ми прави двойна доза еспресо, което се оказва отлично (както научих по време на това пътуване, украинците са много добри в кафето) и си говорим за архитектура, за войната и за ежедневието в Киев. Тя е от Запорожие, една от четирите области, които Путин твърди, че е анексирал през 2022 г. Днес Русия контролира около 70 процента от областта, макар и не и столицата ѝ. По време на престоя ми в Украйна областта беше подложена на тежки атаки с балистични ракети.
Мислейки за проучването на Gallup, я питам как според нея ще завърши войната – с преговори или с победа. „Путин няма да води преговори, така че ще завърши с победа“, казва тя с усмивка. Украйна, добавя тя, ще си върне цяла Запорожие и тя ще живее отново там. Докато се обръща, за да помогне на друг клиент, поглеждам русата ѝ коса и си спомням златните царевични полета и бурите на хоризонта.
Автор: Андрю Дей
Източник: The American Conservative.
