Резолюцията гласи:
„Присъединяването на Украйна към НАТО трябва да бъде политическо решение, както в случая с Финландия и Швеция – резултат от стратегически анализ на предизвикателствата и заплахите на източната граница на Алианса“. В документа се отбелязва, че Финландия и Швеция са поканени в НАТО по процедура която не е била използвана преди. „Сенатът на Република Полша призовава държавите-членки на НАТО да приложат подобна извънредна процедура спрямо Украйна“.
Разбираемо е защо полският парламент е категоричен за членството на Украйна в НАТО. Полското правителство, а и полският народ, гледат на членството на страната си в НАТО като на нещо добро, което значително подобрява полската и европейската сигурност. За тях логично следва, че подобна полза да се разпространи и върху източната им съседка Украйна. Но за да се определи дали това е разумно, трябва да се изследват историите на Полша и Украйна от появата им като национални държави след Първата световна война до наши дни.
С поражението им в Първата световна война империите на Германия, Австро-Унгария и Османската империя се разпадат. Руската империя вече се е разпаднала с болшевишката революция и подписването на Брест-Литовския договор с германците. Този договор отстъпва големи участъци от бивша руска територия в Централна и Източна Европа на германците, точно преди поражението им на Западния фронт. Това оставя двете останали членки на победилата Антанта – Англия и Франция, със свободни ръце да преначертаят картата на Централна Европа с Версайския договор.
От Версайския договор възникват всички съвременни държави от Централна Европа, като най-забележимото изключение е Полша. Въпреки това полската държава, създадена според Версайския договор, поразително се различава от съвременна Полша. Полша днес е по същество етнически хомогенна: националните малцинства са не повече от 3% от общото й население. За разлика от това, полско преброяване от 1931 г. документира населението като 14% украинци, 10% евреи, 3% беларуси, 2% немци и 3% литовци и чехи.
Втората световна война започва с нахлуването на нацистка Германия в Полша от запад и в Съветския съюз от изток. По време на войната еврейското й население, най-голямото в Европа, е унищожено от нацистите по време на Холокоста. В края на войната Сталин, с помощта на Червената армия, установява комунистически марионетен режим в Полша. Със съгласието на западните съюзници от Втората световна война той променя границите й, правейки я етнически хомогенна и изключвайки големи малцинствени общности, най-вече украинци. Полша остава в съветския блок до края на Варшавския договор и Съветския съюз през 1991 г.
Подобно на Полша, Украйна става независима държава след Първата световна война с разпадането на Руската и Австро-Унгарската империи. За разлика от Полша, независимостта на Украйна била краткотрайна. През 1922 г. тя е включена като Украинска съветска социалистическа република в Съветския съюз. През 1932–1933 г. селячеството на Украйна страда много от насилствената колективизация на селското стопанство от Сталин, която води до масов глад, убивайки милиони. След германското нахлуване в Русия и Украйна през Втората световна война, за кратко се появява украинско националистическо движение, което по-късно е романтизирано и възпято от отделни елементи на сегашното украинско правителство.
През 1991 г. президентът на Руската република Елцин се съгласява за украинска независимост като част от фаустовската сделка, която сключва с бившите съветски партийни шефове в Украйна, по която неговата република излиза из-под властта на Кремъл. Гамбитът на Елцин беше успешен, Съветският съюз се разпадна и се появиха независими руска и украинска републики. Въпреки това, Елцин и неговите наследници щяха да съжаляват за сделката, която сключиха, позволявайки украинската независимост. Елцин вярваше, че след украинската независимост от Съветския съюз Украйна и Русия скоро ще се обединят отново в силен икономически и политически съюз. Но след разпада на Съветския съюз и краха на руската икономика, новата независима държава Украйна гледа на партньорството с Русия като на по-малко привлекателна опция и насочва погледа си към Запада.
За разлика от Полша, новата независима Украйна не е етнически хомогенна. Големи концентрации на етнически руснаци живеят в района на Източен Донбас, до 20% от общото население на Украйна. Това население от етнически руснаци има по-тесни икономически и културни връзки с Русия, отколкото с останалата част от Украйна. Това разделение се проявява като противоречива вътрешна политика от началото на държавността на Украйна през 1991 г. В крайна сметка довежда до разцепление след въстанието на Майдан през 2014 г. Етническите руснаци в Донбас и Крим преследват политическа автономия и последва война с украинското правителство, което се опитва да утвърди контрол над бунтовните региони. През 2022 г. войната ескалира с открито участие на Русия и нейното анексиране на провинции Донбас, Крим и коридор по Черно море, свързващ двата региона.
От времето на Елцин руските лидери осъждат навлизането на НАТО в бившата руска сфера на интереси. През 1999 г., когато Полша се присъедини към НАТО, Русия не беше в икономическа или военна позиция да се противопостави на Запада по този въпрос. Русия все още се възстановяваше от предишното десетилетие, в което руският БВП падна с около 40%. Русия обаче се възстанови при Путин до степен да може да се противопостави на разширяването на НАТО в Украйна. Неотстъпчивостта на Русия по този въпрос и голямото неспокойно руско етническо малцинство в Украйна предоставят достатъчно причини да разглеждаме разширяването на НАТО в Украйна като неразумно.
Ако Украйна беше запазила статута си на неутрална буферна държава, притисната между Запада и Русия, можеше да предотврати настоящата война. Финландия възприе подобна стратегия на неутралитет по време на Студената война, но Финландия никога не е била изправена пред същото вътрешно разделение по етнически линии като Украйна.
Сега е вероятно войната в Украйна да приключи с прекратяване на огъня, което оставя Украйна малка държава на запад, а Русия в контрола на украинската територия, простираща се по крайбрежието на Черно море, от същинска Русия до Кримския полуостров – ситуация която напомня за разпадането на Югославия след войната през 90-те години.
Източник: American Thinker; Превод: Opposition
