През март 1983 г. Роналд Рейгън обяви по телевизията, че ерата на взаимно гарантираното унищожение може да приключи благодарение на научни постижения, които биха направили ядрените ракети „безсилни и остарели“. Целта на американския президент да разработи сложни системи за прихващане бързо получи названието „Междузвездни войни“ и по-късно бе официално наречена „Стратегическа отбранителна инициатива“ (SDI). За населението, изпитващо смъртен страх още от момента, в който Съветският съюз създаде първите си ядрени оръжия през 1949 г., реакцията беше предимно положителна; на практика обаче изграждането на безотказна система за прихващане разчиташе на неизпитани технологии – като снопове от частици и базирани в космоса лазери, – които се оказаха непрактични. За историците и публицистите с леви убеждения „Междузвездни войни“ се превърнаха в символ на стремежа на Рейгън към външен ефект за сметка на същината – олицетворение на политиката, водена чрез телевизията, – макар да има известни доказателства, че инициативата е уплашила Съветския съюз и го е принудила да седне на масата за преговори.
Истинската уязвимост на Великобритания спрямо Русия се крие в липсата на надежден арсенал за конвенционални удари. С проекта „Британия шилд“ (Britannia Shield) Кеми Баденох сякаш преживява собствен момент тип „Междузвездни войни“ – макар и докато е извън управлението. Прессъобщението носеше всички белези на политически трик: цената от 10 милиарда паунда (удобен начин да се достигне сума от порядъка на десетки милиарди) и показателното използване на названието „Железен купол“ – заимстване на звучната израелска метафора, използвана по-рано и от Доналд Тръмп за неговия „Златен купол“. Баденох отрича консерваторите да искат да нарекат системата „Железен купол“ и твърди, че това е измислица на медиите – което накара самите медии да препратят консерваторите към собственото им прессъобщение, в което изрично фигурират думите „iron dome“ (железен купол).
Едва ли е изненадващо, че консерваторите сега се отказват от сравнението с „Железния купол“, тъй като то е напълно неподходящо за Великобритания. Израел е малка държава, заобиколена от врагове, които я заплашват с евтини неуправлявани ракети, изстрелвани на масирани залпове. Другото споменавано сравнение – гръцкият „Щит на Ахил“ – също се отнася до съвсем различен контекст в сравнение с Великобритания. Гърция се подготвя за евентуален конфликт с Турция – съседна държава, която би могла да предприеме атака с дронове, авиация и балистични ракети като „Тайфун“ (Tayfun).
Системата „Щит на Британия“ (Britannia Shield) би била предназначена за защита на страната от руски атаки. Иран едва разполага със средства за нанасяне на удар по територията на Великобритания, а ако Китай изстреля ракети срещу нас, това няма да бъде просто „изпитание за НАТО“, а пълномащабна война. Москва се намира на около 1500 мили (ок. 2400 км) от Лондон, докато границата на Калининградска област на Балтийско море е на около 750 мили (ок. 1200 км) от британска земя. Русия разполага с оръжия с голям обсег, като крилати и балистични ракети. Това включва оръжия като ракетата „Орешник“, която изстрелва бойни глави, движещи се със скорост десет пъти по-висока от тази на звука. Това е съвсем различно ниво на въоръжение в сравнение с възможностите на „Хамас“. Противодействието изисква изключително скъпи системи за прихващане извън атмосферата, като израелската „Arrow 3“ (Стрела 3) – за която Германия се е ангажирала да плати над 6 милиарда долара (4,5 милиарда паунда), – като дори не е сигурно, че тя ще успее да спре „Орешник“. И това е, преди да вземем предвид другите възможности на Русия, като хиперзвуковите планиращи блокове (системата „Авангард“), срещу които нито една държава не е разработила надеждно средство за прихващане.
Вярно е, че Великобритания е слабо подготвена за въздушен сблъсък с Русия. Разполагаме само с шест разрушителя тип 45, способни да прихващат ракети (като не всички от тях са в морето едновременно), с няколко батареи „Sky Sabre“, които често са ангажирани в мисии зад граница, и с шепа изтребители „Typhoon“, поддържани в готовност за отразяване на атаки. Предвид огромните финансови нужди на всички видове въоръжени сили на Великобритания за закупуване на оборудване, не е логично да се смята, че изграждането на „Британски щит“ е най-разумното приложение на 10 милиарда паунда. Това са средства, които биха могли да се използват например за защита и наблюдение на подводните кабели или за подобряване на окаяното състояние на казармите ни.
Може би най-добрият начин за оползотворяване на тези пари е укрепването на собствените ни способности за настъпателни действия срещу Русия. Прехващането на ракети почти винаги излиза по-скъпо от изстрелването им по цели, тъй като прехващачите са по-сложни технически от оръжията, които унищожават; следователно инвестирането в настъпателни ракети почти винаги осигурява по-добра възвръщаемост на вложените средства. Истинската уязвимост на Великобритания спрямо Русия се състои в липсата на надежден арсенал за конвенционални удари, което означава, че при продължителен конфликт бихме били изправени пред избора или да не предприемаме нищо, или да прибегнем до ядрен обмен на удари.
Това не би означавало да се откажем от отбранителните си способности – пусковите установки и командните центрове трябва да бъдат защитени, за да се осигури възможност за ответен удар – но с десет милиарда паунда би било възможно да се закупят десетки хиляди евтини ракети с малък обсег като „Rusty Dagger“ (които влизат на въоръжение в края на тази година на цена от 246 000 долара или 185 000 паунда за брой и могат да се изстрелват от самолети на Кралските военновъздушни сили или от летища на съюзници). Или пък Великобритания би могла да се съсредоточи върху евтини ракети с голям обсег като „Flamingo“ и дронове като „Fire Point FP-1“. Стратегическият преглед на отбраната от 2025 г. предвиждаше 7000 оръжия с голям обсег и нови заводи за боеприпаси, но правителството все още не е осигурило необходимото финансиране за това.
Ако Баденох иска да възпре Русия, тя трябва да почерпи вдъхновение от Маргарет Тачър, а не от Роналд Рейгън, и да се стреми към засилване на възпирането чрез подобряване на настъпателните ни способности. През 1983 г. – същата година, в която Рейгън обявява програмата „Междузвездни войни“ (към която Тачър се отнася скептично) – Тачър се изправя срещу протестиращите в базата на Кралските ВВС „Грийнхам Комън“ и се съгласява да разположи 96 ракети „Томахоук“ с ядрени бойни глави като противодействие на съветските ракети SS-20 (които са предшественик на „Орешник“). Лейбъристката партия, водена от Майкъл Фут, води кампания за едностранно разоръжаване, а стотици хиляди хора маршируват в Лондон под знамената на CND (Кампания за ядрено разоръжаване). Решимостта ѝ в крайна сметка се оказва оправдана, когато четири години по-късно Рейгън и Горбачов подписват Договора за ликвидиране на ракетите със среден и по-малък обсег (INF), премахващ този тип ракети и от двете страни – преговори, които програмата „Междузвездни войни“ едва не проваля в Рейкявик. Лазерите и лъчите от частици не са защитили Великобритания от Съветския съюз. Ракетите са го направили.
Автор: Джон Пауър
Източник: The Spectator
