Обърнете внимание на следните скорошни заглавия: (1) „Ню Йорк се връща към автобусите на газ, след като по трудния начин установява, че електрическите версии имат сериозни проблеми“, (2) „Като бивш ръководител на МИ-6 заявявам ясно: климатичната политика на Великобритания ни оставя опасно уязвими пред враговете ни“ и (3) „Испания: 74% от заподозрените за сексуални престъпления в Страната на баските са чужденци“.
Тези новини идват от три различни западни държави и засягат три коренно различни теми – обществен транспорт, национална сигурност и насилствени престъпления – но всяка от тях разкрива реалните последици от правителствения провал: (1) В стремежа си да постигне целите за „нетни нулеви“ въглеродни емисии, Ню Йорк наля огромни суми в електрически автобуси, които са твърде скъпи и напълно ненадеждни за нуждите на града. (2) Бившият шеф на британското разузнаване най-накрая е готов публично да признае, че илюзорната мания на страната му по „климатичните промени“ е съсипала капацитета на Обединеното кралство за индустриална и енергийна самодостатъчност, правейки някогашната свръхсила зависима от чужди противници за бъдещото си оцеляване. (3) Въпреки че чужденците съставляват едва 10% от населението на баския регион, те са отговорни за 74% от арестите за изнасилване, 73% от арестите за убийство, 95% от арестите за шофиране в нетрезво състояние, 80% от арестите за кражби и 78% от случаите на насилствени грабежи.
Това, което прави най-силно впечатление в тези новини, е тяхната очевидност – реакцията от типа „е, това се знаеше отдавна!“. Всеки обикновен, рационален човек би могъл без затруднения да предвиди провала на градски автопарк от електрически автобуси, последиците от изнасянето на ключови национални индустрии в чужбина или резултатите от политиките на отворени граници, които на практика приканват към чуждестранно нашествие. И все пак кметове, губернатори и министър-председатели продължиха да прокарват тези катастрофални програми, докато ръководителите на разузнавателни служби и милиони държавни чиновници или подкрепят вредните им решения, или срамно мълчат.
Втората статия препраща към стенограма от реч, която сър Ричард Диърлав изнесе миналата седмица пред фондацията „Global Warming Policy Foundation“ в Лондон. Това беше добра реч по важна тема и Диърлав заслужава признание за това, че изрази гледна точка, която се противопоставя на мощното течение на „политически коректната“ западна догма. Но той произнесе тази реч от удобната позиция на човек, намиращ се в състояние, близко до пенсиониране, и нямащ какво толкова да загуби, освен няколко почетни поста в управителни съвети. Къде беше гласът му, когато беше на позиция, от която наистина можеше да направи нещо по въпроса за самоубийствената енергийна политика на Обединеното кралство?
В речта си Диърлав обясни как опитът му от Студената война го е научил, „че военният потенциал на страната се корени в нейната индустрия, че най-уязвимото ни звено е веригата за доставки на гориво… и че индустриалната ни база може да бъде възстановена и поправена“. Сега обаче е останала „много малко индустрия за защита и не можем да възстановим несъществуващи производства, намиращи се под чужда юрисдикция, извън нашия обсег“. Диърлав заключи, че Обединеното кралство трябва „да възстанови стратегическите индустрии, от които се нуждаем, за да гарантираме, че можем да защитим нашата островна крепост и да бъдем надежден съюзник на приятелски настроените демокрации по света“.
Това са напълно верни твърдения. Работниците на физически труд на Запад изтъкват тези аргументи от петдесет години насам. Ако начело на МИ-6 беше застанал обикновен британец без особени титли, той щеше да крещи ругатни и да бие тревога много преди Обединеното кралство да затвори последните си въглищни мини и стоманодобивни заводи. Нима това не би трябвало да засрами британските „управляващи елити“? А ако не ги засрамва, не трябва ли тези „управляващи елити“ да се считат за заплаха за благосъстоянието и сигурността на обществото?
Тези закъснели призиви за събуждане, отправени след края на кариерата, ми напомнят за прощалното обръщение на президента Айзенхауер от 1961 г., в което той предупреди американците за нарастващите опасности от зараждащия се „военно-промишлен комплекс“. Макар че изразът му се използва и до днес – шестдесет и пет години по-късно – би било добре, ако бившият върховен главнокомандващ на съюзническите сили и генерал с пет звезди бе използвал двата си президентски мандата, за да се справи с този проблем, преди той напълно да излезе извън контрол. Айзенхауер несъмнено е притежавал необходимата компетентност, за да види разрушителния му потенциал по-ясно от повечето хора, но е предпочел да очертае заплахата едва в края на управлението си и да остави решаването ѝ на други. Някои историци смятат, че елементи от военно-промишления комплекс са имали пръст в убийството на президента Кенеди; ако това е вярно, то липсата на своевременни действия от страна на Айзенхауер е имала изключително мащабни последици, включващи смъртта на неговия приемник.
Поколенията американци, родени след управлението на Айзенхауер, отдават дължимото на президента за това, че е разпознал как симбиотичната връзка между държавния апарат и едрия бизнес се е превръщала в противоконституционна и антиамериканска олигархия – онази, която днес познаваме като „постоянна бюрокрация“,„управляващата класа“ или „дълбоката държава“. Може би, ако американският генерал, станал президент, беше неутрализирал „дълбоката държава“ през първото десетилетие след Втората световна война, нямаше да преживеем някои от най-тежките епизоди в съвременната американска история, включително Виетнамската война, обезценяването на щатския долар, „мекия“ държавен преврат на ФБР срещу президента Никсън, петдесет години измами с „глобалното затопляне“, шестдесет години масова имиграция от страни от Третия свят, унищожителния за индустрията ефект на споразумението NAFTA, приемането на Китай в Световната търговска организация (СТО), ислямистките терористични атаки от 11 септември, глобалната война срещу тероризма, одържавяването на здравеопазването чрез „Обамакеър“, измислицата за таен сговор с Русия, информационната война около COVID, насочена срещу Хартата на правата, множество манипулирани избори, решени от незаконни гласоподаватели и измами с гласуване по пощата, няколко опита за убийство на президента Тръмп, убийството на Чарли Кърк, насилието на левицата срещу консерватори, както и днешните изкуствено насаждани от демократите страхове относно изкуствения интелект. Диагностицирането на проблеми без предприемане на конкретни стъпки за тяхното решаване води до парадоксален феномен: колкото по-тежки стават нерешените проблеми, толкова по-далновиден изглежда човекът, който предупреждава за тях.
Към края на речта си бившият британски разузнавач номер едно Диърлав заяви, че правителството, от което той самият е бил неразделна част, се е провалило грандиозно: „Първостепенната отговорност на едно правителство е сигурността на нацията. Поредица от правителства обаче са забравили това и днес Великобритания е попаднала в енергиен капан, създаден от самата нея. Както и при възстановяването на въоръжените ни сили, ще са необходими значителни национални усилия, за да се измъкнем от тази ситуация и да си върнем сигурността. Задачата е спешна.“
Това безспорно е така. Въпросът е защо толкова много последователни правителства във Великобритания и на Запад са предали собствените си граждани и са направили държавите си много по-несигурни. Защото обикновените граждани никога не биха изнесли работните си места в промишлеността и производството към враждебни държави като комунистически Китай. Обикновените граждани не биха влезли в заговор с транснационални банди за трафик на хора, за да вкарат в страната десетки милиони нелегални имигранти, неспособни на асимилация. Обикновените граждани не биха наложили регулации за „зелена енергия“, които затрудняват фермерите в производството на храни, а бизнеса – в плащането на сметките. Обикновените граждани не биха задължили замяната на двигателите с вътрешно горене с ненадеждни електрически превозни средства, докато електроенергийните мрежи аварират поради недостатъчното количество вятърна и слънчева енергия. Подобни политики са толкова очевидно безумни и самоубийствени, че единствено нашата „управляваща класа“ – с всичките си титли и квалификации – би могла да ги оправдае.
Означава ли това, че бюрократите ни са твърде глупави, за да гарантират сигурността на нациите ни – което Диърлав с право определя като основен дълг на правителството? Или пък тези самоубийствени национални политики са доказателство, че западните бюрократични апарати водят война срещу собствените си граждани? Безспорно западните правителства са се провалили в грижата за своите народи. Единственият оставащ въпрос е дали тези провали се дължат на съчетание от некомпетентност и арогантност, или на държавна измяна и злонамереност.
Докато гражданите на Запада размишляват над този въпрос, те все по-често вземат нещата в свои ръце. В испанския град Сеута хората разрушават държавните центрове за настаняване, изградени за чуждестранните нашественици. Едно британско село гласува за отделяне от Обединеното кралство, след като правителството обяви планове да настани цяла армия от чуждестранни имигранти в съседство. Цената на това държавно предателство може скоро да бъде падането на някоя западна столица.
Самото осъзнаване на проблемите не е достатъчно. Правителства, които създават повече проблеми, отколкото решават, не заслужават да оцелеят.
Автор: Дж. Б. Шурк
Източник: American Thinker
